видите…
Тя го молеше, искаше да го спре. Той бе станал прав, надигаше се на късите си крака, като крещеше с острия си глас:
— Направил съм сметките, цифрите са тук, гледайте!… Просто играчки са Кармел и Турската национална банка! На нас ни трябва огромната железопътна мрежа на Ориента, на нас ни трябва останалото — Ерусалим, Багдад, изцяло завладяната Мала Азия — това, което Наполеон не можа да направи със сабята си и което ние ще направим с нашите мотики и с нашето злато… Как можахте да помислите, че аз ще изоставя играта? Нали Наполеон се върна от остров Елба, Аз също, само да се покажа, и цял Париж ще се надигне, за да тръгне след мене, И този път няма да има Ватерлоо, уверявам ви, защото планът ми е математически точен, разчетен до последния сантим… В края на краищата ние ще повалим този злодей Гундерман! Искам само четиристотин милиона, петстотин милиона може би и светът ще бъде мой!
Тя бе успяла да хване ръцете му и се притискаше към него.
— Не, не! Млъкнете, карате ме да се страхувам!
Но противно на волята й нейният страх се превръщаше във възторг. В тази мизерна и гола килия, заключена и отделена от живите хора, тя внезапно почувствува една бликаща сила, един сияещ живот — вечната илюзия на надеждата, упоритостта на човека, който не иска да умре. Тя търсеше в себе си гнева, отвращението към извършените грешки, но вече не ги намираше. Не беше ли го осъдила след непоправимите нещастия, които беше причинил? Не бе ли му пожелала наказание, самотна смърт на презрян човек? Сега бе запазила само омразата към злото и състрадание към скръбта. Тя отново се покоряваше на Сакар, на тази несъзнателна и мощно действуваща сила навярно като на едно от необходимите насилия на природата. И ако това е било само една женска слабост, тя с възхищение й се е отдавала с цялото неудовлетворено майчинство, с безпределната нужда от нежност, които са я карали, без да го уважава, да го обича с големия си ум, нараняван от опита.
— Свършено е — повтори тя няколко пъти, като продължаваше да стиска ръцете му. — Не можете ли да се успокоите и да си починете най-сетне!
После, когато той се надигаше, за да докосне с устни белите й коси, чиито къдрици трептяха по слепоочията й с младежки чар, тя го отблъсна и съвсем решително и с дълбока тъга, като подчертаваше значението на всяка дума, каза:
— Не, не! Завинаги край… Доволна съм, че ви видях за последен път, за да не се разделяме сърдити… Сбогом!
Като си тръгна, тя го видя да стои прав до масата, истински развълнуван от раздялата, но инстинктивно вече с едната си ръка бе започнал да подрежда книжата, които бе разбъркал във възбудата си; а букетчето от две су се беше разпиляло между листовете, които той изтърсваше един по един и с пръсти махаше падналите от розите листенца.
Три месеца по-късно, към средата на декември, най-сетне в съда започна делото срещу Световната банка. То се разглежда в пет продължителни заседания от наказателния отдел при много голям интерес на публиката. Печатът беше вдигнал голям шум около банкрута, необикновени истории се разказваха по повод бавния ход на процеса. Пишеше се много за обвинението, което прокуратурата беше изготвила — един яростно обоснован шедьовър, в който бяха събрани, използувани и разтълкувани с неумолима яснота и най-малките факти. Впрочем навсякъде говореха, че присъдата била решена предварително. И наистина, въпреки несъмнената невинност на Амлен, героичното поведение на Сакар, който оспорваше обвинението в продължение на пет дни, и великолепните гръмогласни пледоарии на защитата, съдиите осъдиха и двамата обвиняеми по на пет години затвор и по три хиляди франка глоба. Те бяха пуснати на свобода под гаранция един месец преди процеса, така че се бяха явили в съда като призовани свободни граждани и сега можеха да подадат жалба и в срок от двадесет и четири часа да напуснат Франция. Ругон беше поискал такава развръзка, защото щеше да му бъде много неприятно да има брат в затвора. Самата полиция улесни заминаването на Сакар, който офейка в Белгия с един вечерен влак. Същия ден Амлен беше отпътувал за Рим.
Изминаха още три месеца, беше началото на април. Госпожа Каролин се намираше още в Париж, където я задържаха редица неуредени работи. Продължаваше да живее в малкия апартамент на дома Д’Орвиедо, обявен с афиш за продан. Впрочем тя вече бе успяла да уреди последните затруднения и можеше да замине, наистина без нито едно су в джоба, но и без да остави нито един дълг зад себе си; и тя щеше да напусне утре Париж, за да отиде в Рим при брат си, който бе имал щастие да получи скромна инженерска служба. Беше и писал, че й е осигурил да преподава частни уроци. Щяха да започнат живота си отново.
Като стана тази сутрин, тя пожела в последния ден, който щеше да прекара в Париж, да се помъчи да научи какво е станало с Виктор. Досега всички търсения бяха безуспешни. Но тя си спомни обещанията на Мешен, каза си, че може би тази жена знае нещо. Щеше лесно да я разпита, ако отиде при Буш към четири часа. Отначало отхвърли тази мисъл. За какво? Нима всичко не бе погребано? После почувствува истинска мъка, сърцето й се натъжи, сякаш бе загубила дете, на чийто гроб нямаше да остави цветя, като си отиде. В четири часа беше на улица „Фейдо“.
Двете врати откъм площадката бяха отворени, в тъмната кухня силно кипеше вода, а от другата страна, в тесния кабинет, госпожа Мешен, седнала във фотьойла на Буш, изглеждаше потънала сред куп книжа, които на големи вързопи изваждаше от старата си кожена чанта.
— О. вие ли сте, добра ми госпожо! Дошла сте в много лош момент. Господин Сигизмон агонизира. А беднеят господин Буш съвсем си загуби главата, толкова много обича брат си. Тича непрекъснато като луд и сега излезе, за да доведе лекар… Както виждате, аз съм принудена да се занимавам с неговите работи, защото от осем дни нито е купил една акция, нито е заврял носа си в някоя полица. За щастие аз току-що направих един удар, о, истински удар, който ще утеши малко в тъгата му този добър човек, когато дойде на себе си.
Поразена, госпожа Каролин забрави, че е дошла тук за Виктор, защото забеляза обезценени акции от Световната банка в книжата, които госпожа Мешен изваждаше с две ръце от чантата си. Старата кожена чанта беше претъпкана и тя продължаваше да вади, станала бъбрива в радостта си.
— Вижте, взех всичко това за двеста и петдесет франка, тук има повече от пет хиляди, значи по едно су едната… Е? По едно су акции, които бяха котирани по три хиляди франка! Ето ги спаднали почти до цената на хартията, да, хартията, продавана на килограм… Но все пак те струват малко повече, ние ще ги продадем най-малко по десет су, защото се търсят от хора във фалит. Разбирате ли, имали са такава хубава репутация, още се използуват. Много добре могат да служат като пасив, хубаво впечатление прави, че фалиралият е жертва на катастрофата. С една дума, имах необикновен шанс. Подуших ямата, където след битката цялата тази стока дремеше като стар остатък от клането, която един нищо неразбиращ глупак ми отстъпи почти без пари. Нали си представяте как се нахвърлих. Не се бавих, бързо ометох всичко!
И тя тържествуваше като хищна птица от бойните полета на финансовото клане, огромното й туловище се потеше от отвратителната храна, с която се угояваше, а късите й ръце с остри нокти прехвърляха мъртъвците, обезценените акции, вече пожълтели и издаващи гранива миризма.
В това време се чу тих догарящ глас от съседната стая, чиято врата бе широко отворена като вратите към площадката.
— Ето че господин Сигизмон отново започва да говори. Така прави още от сутринта… Боже мой, а водата кипи, забравих я! Трябва ми за билков чай… Добра ми госпожо, понеже сте тук, идете да видите дали не иска нещо.
Госпожа Мешен се вмъкна в кухнята, а госпожа Каролин от състрадание влезе при Сигизмон. Голата стая бе развеселена от блясъка на априлското слънце, един лъч падаше отвесно върху малката небоядисана дървена маса, отрупана с ръкописи, с огромни папки, изпълнени с десетгодишен труд; както преди, тук нямаше нищо друго освен два сламени стола и натрупани книги върху лавиците. В тясното желязно легло Сигизмон, седнал между три възглавници, облечен само с една къса червена фланелена блуза, говореше неспирно, изпаднал в мозъчна възбуда, която понякога предшествуваше смъртта на охтичавите. Той бълнуваше, но от време на време в съзнанието му настъпваха изключителни проблясъци; на измършавялото му лице, очертаващо се между дългата му къдрава коса, неговите необикновено разширени очи бяха втренчени въпросително в пространството.
Още като се появи госпожа Каролин, той като че ли я позна, макар че никога не бяха се срещали.
