кървящи сърца, леещи сернисти сълзи, лилии, подобни на кристални урни, дори цветя с непознати форми, които разперваха звездни лъчи, венчета, които се рееха като облаци. Този ден на листа, надраскан с едри черни щрихи, се сипеше дъжд от бледи звезди, порой от безкрайно нежни цветни листенца, а в единия ъгъл пъпка на незнайно цвете разтваряше девствени воали.
— И тоя ще ми го заковеш тук! — продължи докторът, като посочи към стената, на която се редяха все такива странни пастели. — Но какво пък може да представлява това? Да те пита човек…
Все така съсредоточена, тя отстъпи, за да огледа по-добре творбата си.
— Не знам. Хубаво е.
В този миг влезе Мартин, единствената им прислужница, която работеше у доктора от близо тридесет години и бе станала истинската стопанка на къщата. Макар че бе прехвърлила шестдесетте, тя също беше запазила младежкия си вид — дейна и мълчалива, неизменно с черна рокля и бяло боне, които й придаваха вид на монахиня, с дребно, бледо и отпочинало лице, с пепеляви, сякаш угаснали очи.
Тя нищо не каза, седна на земята пред едно кресло, чийто плат се бе скъсал от старост, та се подаваха конски косми, извади от джоба си игла и чиле вълнени конци и започна да кърпи дупката. От три дена чакаше да намери час свободно време, за да свърши тази работа, която не й даваше мира.
— Като сте се заловили с кърпене, Мартин — извика Паскал шеговито и улови с две ръце бунтовната глава на Клотилд, — я ми позашийте и тази кратунка, че тече.
Мартин вдигна бледите си очи и погледна Паскал с обичайния си израз на обожание.
— Защо говорите така, господарю?
— Защото ми се струва, моето момиче, че вие с вашата набожност сте напъхали тук, в тази хубава ясна топчеста главичка мисли за другия свят.
Двете жени се спогледаха съучастнически.
— Вярата никому не е навредила досега, господарю… Е, то се знае, като не мислят еднакво, хората по- добре да не говорят за тези неща.
Настъпи притеснено мълчание. Това беше единственото разногласие, което понякога водеше до скарване тези три толкова свързани същества, които живееха в такава близост. Когато бе дошла да слугува у доктора, Мартин бе едва на двадесет и девет години — една година по-възрастна от него — и той тъкмо започваше да приема болни в малка светла къща в новия квартал на Пласан. А тринадесет години по-късно, когато Сакар, един от братята на Паскал, след смъртта на жена си и преди да се прежени, му изпрати седемгодишното си момиченце, тя се зае да гледа детето, водеше го на черква, предаваше му малко от религиозния пламък, който винаги си бе горял у нея; човек с широки възгледи, докторът им оставяше тези религиозни радости, защото не чувствуваше, че има право да забранява на когото и да било щастието да вярва. По-късно той се задоволи да бди над образованието на девойката, да й създаде точни и здрави представи за всичко. Така живееха тримата от близо осемнадесет години, уединени в Сулейад, имение в покрайнините на града, на четвърт час от катедралата „Сен Сатюрнен“ и животът им течеше щастливо, съсредоточен около големи тайни изследвания, но донякъде смущаван от известно раздразнение, което растеше поради все по-острия сблъсък на техните вери.
Паскал помръкна, закрачи из стаята. След миг, като човек, който обича да говори направо, каза:
— Виж какво, миличко, тайнственото и всичките му фантасмагории ти развалиха хубавия ум… Твоят господ нямаше никаква нужда от теб. Трябваше да те задържа изцяло за себе си, само щеше да ти бъде от полза.
Но трепетна, вперила смело очи в неговите, Клотилд се възпротиви:
— А за теб щеше да бъде от полза, учителю, ако не се ограничаваше да гледаш само с очите на тялото… Съществува и нещо друго. Защо не искаш да го видиш?
Мартин, с нейния си език, й се притече на помощ:
— Което си е право, вие сте светец, господарю, аз това навсякъде го разправям. Трябва да идвате с нас на черква… Господ сигурно ще ви спаси душата. Ама като си помисля, че може да не отидете веднага в рая, цяла се разтрепервам.
Той се бе спрял: тези две толкова покорни жени, винаги в нозете му, разнежени от неговата веселост, от неговата добрина, стояха пред него разбунтувани. Вече отваряше уста, за да им отговори сурово, но му стана ясно колко безсмислено е да спори.
— Добре! Сега ме оставете на мира. По-добре да отида да поработя… И главно не ме безпокойте!
С пъргава стъпка се прибра в стаята си, където си беше уредил нещо като лаборатория, и заключи вратата. Беше строго забранил да влизат. Там се занимаваше с особени изследвания, за които никому не говореше. Почти веднага се чу ритмично, бавно тракане на чук в хаван.
— Ето го — промълви Клотилд, — пак се залови с дяволската си кухня, както казва баба.
И спокойно се зае да копира клончето градинска ружа. Рисуваше контурите с математическа прецизност, намираше точния цвят на лилавите венчелистчета, на жълтите им ивици, до най-нежния оттенък.
— Ех! — прошепна след малко Мартин, която отново бе седнала на земята да кърпи креслото. — Колко жалко, дето един свят човек като него така си погубва душата!… Щото, което си е право, аз от трийсет години го познавам, ама не знам дори да е наскърбил някого. Златно сърце! Залъка от устата си ще даде… Пък и мил, и все здрав, весел! Благословия за хората!… Това си е чисто престъпление, дето не ще да се помири с господа. Нали, госпожице, ще трябва да го накараме насила?
Изненадана, че я чува да изговори толкова думи наведнъж, Клотилд обеща сериозно:
— Положително, Мартин, заклевам се. Ще го накараме.
Отново бяха млъкнали, когато издрънка звънчето на входната врата долу. Бяха го поставили, за да ги предупреждава в голямата за трима души къща. Прислужницата изглеждаше изненадана, замърмори глухо: кой ли можеше да идва в тая жега? Стана, отвори вратата, надвеси се над перилото, после се върна и каза:
— Госпожа Фелисите.
Старата госпожа Ругон влезе забързана. Въпреки осемдесетте си години тя се беше изкачила пъргаво като младо момиче. Останала си бе все същия смугъл, сух и писклив шуреи. Сега беше много елегантно облечена в черна коприна и ако човек я гледаше в гръб, по тънкия й кръст можеше да помисли, че е влюбена или честолюбива жена, водена от своята страст. В съсухреното й лице очите бяха запазили пламенността си, а когато искаше, можеше да се усмихва прелестно.
— Как? Ти ли си, бабо? — извика Клотилд, докато отиваше да я посрещне. — Ами в този страшен пек човек може да се свари!
Фелисите се разсмя, целуна я по челото.
— О, на мен слънцето ми е приятел!
После със ситни бързи крачки отиде до прозореца и завъртя дръжката на единия капак.
— Поотворете! Толкова е тъжно да се живее на тъмно… У дома аз оставям слънцето да влиза.
През процепа проникна струя разкалена светлина, поток от жарава. И под лилаво-синия като осветен от пожар небосвод се откри широкото изгоряло поле, сякаш заспало и умряло в унищожителната пещ, а вдясно, над розовите покриви, сред ослепителен блясък се възправяше камбанарията на „Сен Сатюрнен“, златна кула с ребра от избелели кости.
— Да — продължи Фелисите, — след малко навярно ще отида в Тюлет, та исках да разбера дали Шарл е у вас, за да го заведа… Виждам, че не е тук. Е, ще остане за друг път.
Но докато обясняваше с този предлог посещението си, любопитните й очи тършуваха из стаята. Впрочем тя повече не настоя, веднага заговори за сина си Паскал, понеже бе чула в съседната стая ритмичния шум на чука, който не бе прекъсвал.
— Ах, той пак се занимава с дяволската си кухня!… Не го безпокойте, не съм дошла за него.
Мартин, която отново се бе заела с креслото, поклати глава, за да покаже, че няма никакво желание да безпокои господаря си; за миг настъпи мълчание, Клотилд бършеше с парцал изцапаните си от пастелите пръсти. Фелисите тръгна да обикаля със ситни крачки, като следовател.
От близо две години старата госпожа Ругон беше вдовица. Мъжът й бе толкова надебелял, че бе престанал да се движи и бе умрял от преяждане през нощта на 3 септември 1870 година, след като бе научил за Седанската катастрофа2. Излезе, че провалянето на режима, на който се ласкаеше, че е един от създателите, го е покосило. Затова и Фелисите си даваше вид, че вече не се занимава с политика, и живееше като царица, която се е отказала от престола. Нямаше човек
