Съвсем естествено, с вродената си честност Клотилд отговори, като отново се усмихна.
— Не! Когато учителят ми забранява да правя нещо, значи си има съображения и аз не го правя.
— Но виж какво, детето ми — разпалено извика Фелисите, поддавайки се на страстта си, — ти, която Паскал толкова обича и може би ще послуша, би трябвало да го помолиш да изгори всичко това, защото ако умре и тези ужасни неща, които са там, се намерят, всички ще бъдем опозорени!
Ах, тези отвратителни досиета! Нощем в кошмарите си тя ги виждаше как излагат с огнени букви физиологичните недъзи на рода, тази опака страна на неговата слава, която й се искаше да погребе завинаги при мъртвите деди! Знаеше как у доктора още в началото на големите му проучвания върху наследствеността бе възникнала идеята да събере такива документи, как бе стигнал до мисълта да вземе собственото си семейство като пример, понеже бе поразен от типичните случаи, които установяваше и които подкрепяха откритите от него закони. Нима това не беше съвсем естествено поле за наблюдение, поле, което му беше подръка, което той познаваше основно? И с чудесната безгрижна прямота на учен от тридесет години трупаше най-интимни подробности за близките си, правеше родословното дърво на Ругон- Макарови, към което дебелите папки, натъпкани с доказателства, бяха просто коментар.
— Ах, да! — пламенно възкликна старата госпожа Ругон. — Трябва да се изгорят! Всички тези книжа, които само биха ни опетнили, трябва да се изгорят!
В този миг, виждайки насоката, която взема разговорът, прислужницата се надигна да излезе, но тя я спря с едно бързо движение.
— Не, не, Мартин, останете! Не сте излишна, понеже и вие сега сте от нашето семейство. — И продължи със съскащ глас: — Купища лъжи, сплетни, всички измислици, които нашите врагове подхвърляха навремето за нас, понеже бяха вбесени от тържеството ни!… Помисли по това, мое дете. За всички нас, за баща ти, за майка ти, за брат ти, за мен такива ужаси!
— Ужаси ли, бабо? Но ти откъде знаеш?
За миг Фелисите се смути.
— Е, хайде, предполагам!… Кое семейство не е имало нещастия, които могат да се тълкуват неправилно? Например нашата майка, майката на всички ни, милата, достойната леля Дид, твоята прабаба не е ли от двадесет и една години в лудницата в Тюлет?6 И ако бог я е благословил да живее до сто и четири годишна възраст, не я ли е същевременно наказал жестоко, като й е отнел разума? В това, разбира се, няма нищо срамно; но мен ме дразни, че после хората ще разправят, че всички ние сме били луди, а това не бива да става… Ето и за чичо ти Макар не се ли бяха пуснали най-лоши слухове? Не че го защищавам: навремето Макар си имаше трески за дялане. Но нима днес не живее кротко в чифлика си в Тюлет на две крачки от нашата нещастна майка, за която се грижи като предан син?… И най-сетне, слушай, ще ти дам един последен пример. Брат ти Максим направи голяма грешка, че допусна една слугиня да му роди дете, и от друга страна, вярно, че горкичкият Шарл не е с всичкия си. Няма значение! Ще ти бъде ли приятно, ако ти кажат, че твоят племенник е изроден, че повтаря през две поколения недъзите на своята прапрабаба, милата жена, при която понякога го водим и с която му е толкова добре?… Не! Семейство вече не може да има, ако започнем всичко да чоплим, нервите на този, мускулите на онзи. На човек просто да му се отще да живее!
Права, в дългата си черна престилка, Клотилд я слушаше внимателно, сериозно, с отпуснати ръце и сведени очи. Настъпи мълчание, после тя каза бавно:
— Това е науката, бабо.
— Науката! — извика Фелисите и отново закрачи из стаята. — Хубава наука, щом върви против всичко свято в живота! И какво ще постигнат, като разрушат всичко?… Убиват уважението, убиват семейството, убиват господа…
— О, не говорете така, госпожа! — с болка я прекъсна Мартин, чиято тесногръда набожност кървеше. — Недейте да казвате, че господарят убива господа!
— Точно така, моя бедна Мартин, убива го… И да знаете, от гледна точка на религията е престъпление, дето го оставяте да си погубва душата. Честна дума, не, вие двете, които имате щастието да вярвате, не го обичате, след като нищо не правите, за да го върнете в правия път… Ах, аз на ваше място по-скоро щях с брадва да насека тоя шкаф и да запаля чуден празничен огън с всички тези обиди против господа, които съдържа!
Беше застанала пред огромния шкаф и го измерваше с огнен поглед, сякаш за да го превземе с пристъп, да го опустоши, да го унищожи въпреки съсухреността на осемдесетте си години. После махна с ръка иронично и презрително.
— Поне да знаеше всичко с тая своя наука!…
Клотилд стоеше съсредоточена, с унесен поглед. Заговори полугласно, забравяйки за двете жени, сякаш говореше на себе си:
— Вярно, не може да знае всичко… Винаги има нещо друго, отвъд… Затова ме е яд, затова понякога се караме; защото аз не мога като него да пренебрегна тайнственото, то ме тревожи, измъчва ме… Там е всичко, което решава и действува в тръпката на мрака, всички тези неизвестни сили…
Гласът й постепенно се забави, превърна се в неясен шепот.
Тогава Мартин, която от известно време помръкваше, също се намеси:
— Госпожице, ами ако е вярно, че господарят си погубва душата с всички тези лоши книжа? Кажете, ще го оставим ли? Аз, нали знаете, ако ми каже да се хвърля от терасата, ще си затворя очите и ще се хвърля, щото знам, че винаги е прав. Ама като е за спасението на душата му, да мога, всичко ще направя, въпреки него. С всички средства, да, с всички средства ще го накарам, щото мен ме боли, като си помисля, че няма да бъде на небето с нас.
— Ето, това е чудесно, момичето ми! — одобри Фелисите. — Вие поне обичате разумно господаря си.
Между двете жени Клотилд изглеждаше разколебана. Нейната вяра не следваше точно догмата, религиозното в чувство не се материализираше в надежда за рая като място на наслади, където човек се събира отново е близките си. Беше по-скоро израз на нуждата от нещо отвъдно, увереност, че огромният свят не се ограничава в достъпното за сетивата, че съществува някакъв друг, непознат свят, за който трябва да се държи сметка. Но нейната толкова възрастна баба, толкова преданата прислужница я караха да се двоуми поради тревожната обич, която изпитваше към чичо си. Нима те, които искаха той да бъде неопетнен, освободен от маниите си на учен, достатъчно чист, за да е сред избраниците, не го обичаха повече, по-разумно, по-честно? Припомняше си изречения от набожните книги за вечната битка против духа на злото, за славата на приобщаването към вярата, постигнато със сурова борба. Ако тя се заловеше с това свято дело, ако все пак въпреки него го спасеше! И постепенно съзнанието й, което бе склонно към смели начинания, се въодушевяваше.
— Аз наистина ще бъда много щастлива, ако той не си мъчи главата с това трупане на хартии — най- после каза тя. — И ако започне да ходи с нас на черква.
Като видя, че Клотилд е почти готова да отстъпи, госпожа Ругон извика, че трябва да се действува, а и самата Мартин настоя с целия си авторитет. Двете се бяха приближили и увещаваха девойката на тих глас, сякаш това бе заговор, от който трябваше да произлезе чудотворна благодат и божествена радост да изпълни с ухание цялата къща. Каква победа, ако успееха да помирят доктора с бога! И колко мило щеше да им бъде после да живеят с него, небесно свързани от една и съща вяра!
— Добре, какво трябва да направя? — запита Клотилд покорена, пленена.
В този миг обаче сред тишината отново и по-силно прозвуча равномерното тракане на чука. И вече победилата Фелисите, която се готвеше да отговори, тревожно обърна глава и погледна за миг към вратата на съседната стая. После запита полугласно:
— Знаеш ли къде държи ключа от шкафа?
Клотилд не отвърна, само с едно движение изрази цялата си отврата при мисълта за такова предателство към своя учител.
— Какво си дете! Заклевам ти се, че нищо няма да взема, дори нищо няма да разместя… Само че както сме самички и Паскал не излиза от стаята си преди вечеря, бихме могли да проверим какво има вътре… О, само да погледнем, честна дума!
Все така неподвижна, девойката не се съгласяваше.
— Пък може и да се мамя, там вероятно няма нищо от онези лоши неща, за които ти споменах.
