този свят е в радостта от това усилие. Тя си повтаряше едни думи на доктора, който казваше често, като видеше някой селянин да се прибира спокойно, след като бе свършил работата си за деня: „Ето един човек, на когото спорът за отвъдното няма да попречи да спи.“ Искаше да каже, че с този спор се объркват и извращават само трескавите умове на хората, които нямат друга работа. Ако всички изпълняваха задачата си, всички щяха да спят спокойно. Самата тя бе изпитала всемогъщото благотворно влияние на труда по време на своите страдания и скърби. Откакто той я бе научил да оползотворява всеки час и особено откакто бе станала майка и бе непрекъснато заета с детето си, при мисълта за неизвестното по тила й вече минаваше като ветрец ледена тръпка. Сега отклоняваше тревожните си мисли без усилие и ако някакъв страх я смутеше, ако някое от всекидневните огорчения влееше омерзение в сърцето й, намираше утеха, непоклатима опора в мисълта, че детето й и този ден е пораснало, че утре още ще порасне, че ден след ден, страница след страница нейната жива творба се осъществява. От това сладостно успокоение й минаваше всяка болка. Тя имаше задача, цел и щастливата й ведрост я убеждаваше, че положително върши онова, което бе дошла да извърши.
И точно в тази минута разбра, че химеричната Клотилд не е напълно мъртва в нея. Сред дълбоката тишина бе прелетял лек шум и тя бе вдигнала глава: кой ли божи посредник бе минал? Дали не беше скъпият покойник, когото оплакваше и сякаш усещаше край себе си? У нея винаги щеше да остане нещо от някогашното вярващо дете, от интереса му към тайнственото, от инстинктивната му нужда от неизвестното. Беше се примирила, дори си обясняваше всичко това научно. Колкото и науката да разширява границите на човешкото знание, вероятно има една точка, отвъд която няма да стигне. Паскал поставяше тъкмо там единствения интерес в живота, в нашето желание да знаем непрекъснато повече. А Клотилд приемаше, че съществуват неизвестни сили, в които светът е потопен, огромна тъмна област, десет пъти по-голяма от вече завоюваната, неизследван безкрай, през който бъдещото човечество ще се изкачва безкрайно. И това положително бе достатъчно широко поле, в което въображението можеше да се рее. В часовете, когато се размечтаеше, там тя задоволяваше властната жажда, която човек изглежда, че изпитва за отвъдното, нуждата да се откъсне от видимия свят, да задоволи илюзията за абсолютна справедливост и щастие в някакво бъдеще. Така се успокояваха, доколкото бяха останали у нея, някогашните й тревоги, последните й пориви — нали страдащото човечество не може да живее без утехата на лъжата. Но у нея всичко това се свързваше хармонично. При този завой на една епоха, преуморена от наука, разтревожена от оставените от нея развалини, обзета от страх пред новия век и от неистово желание да не отива по-далеч, да се дръпне назад, Клотилд бе постигнала щастливо равновесие: страстен стремеж към истината, разширен от мисълта за неизвестното. Ако учените сектанти ограничаваха хоризонта, за да се придържат тясно към явленията, на нея, доброто, естествено същество, й бе позволено да не пренебрегва онова, което не знае, което никога няма да узнае. И ако веруюто на Паскал беше логично заключение на цялото му дело, вечният въпрос за отвъдното, който тя продължаваше да отправя към небето, отново отваряше вратата на безкрая пред човечеството, устремено напред. Щом трябва вечно да учим, примирявайки се с мисълта никога да не узнаем всичко докрай, нима да запазим място за тайнственото с вечно съмнение и вечна надежда не означава да желаем движението, самия живот?
Отново долови шумолене на крило, докосване на целувка в косите си, но този път се усмихна: той положително бе тук. И целият й размисъл завърши с огромна нежност, която се излъчваше от всичко и заливаше цялото й същество. Колко добър и весел беше той, каква любов към хората му вдъхваше неговата страст към живота. Може би и той беше само мечтател, защото бе стигнал до най-прекрасната мечта, до вярата в един възвишен бъдещ свят, когато науката ще облече човека в неизмерима власт: той всичко ще приема, всичко ще използува, за да създава щастие, всичко ще знае, всичко ще предвижда, ще застави природата да му служи, ще живее в спокойствието на удовлетворения разум! Междувременно желаната и редовна работа беше достатъчна, за да осигури здраве на всички. Един ден може би щеше да се използува и страданието. И като си представяше този огромен труд, този сбор от живи хора и добри, и лоши, и все пак удивителни със своята смелост и работа, тя виждаше само едно братско човечество, изпитваше само безгранична снизходителност, безкрайно съжаление и пламенна обич. Любовта къпе земята като слънце, а добрината е голямата река, от която пият всички сърца.
От почти два часа Клотилд шиеше с все същото равномерно движение, а мислите й се рееха. Но ширитите на ризките бяха вече зашити, инициалите на новите пелени, купени миналия ден, бяха избродирани. И понеже бе свършила, Клотилд стана да прибере детското бельо. Вън слънцето клонеше към залез, златните стрели, които проникваха през пролуките, вече бяха съвсем тънки и полегати. Тя едва виждаше; отиде да отвори един капак; за миг се унесе пред широкия хоризонт, който изведнъж се разкри. Голямата жега намаляваше, лек вятър духаше в чудното синьо безоблачно небе. Вляво се различаваха и най-малките групи борове сред кървавите срутени скали на Сей; а вдясно отвъд хълмовете на Сент Март долината на Виорн се простираше до безкрай в златистия прах на залеза. Клотилд погледа за миг позлатената от залеза кула на „Сен Сатюрнен“, която се извисяваше над розовия град. Вече се отдръпваше, когато едно зрелище я спря и я задържа още дълго, облакътена на прозореца.
Отвъд железопътната линия, в някогашното игрище, се бе насъбрала тълпа. Клотилд веднага се сети за церемонията и разбра, че баба й Фелисите ще полага основния камък на приюта „Ругон“, победния паметник, предназначен да предаде родовата слава на бъдещите времена. От една седмица се правеха огромни приготовления, говореше се за сребърно корито и сребърна мистрия, с които въпреки своите осемдесет и две години старата жена щяла лично да си послужи, тъй като държала да присъствува, да бъде чествувана. Тя бе преизпълнена с царствена гордост, защото с това тържество щеше за трети път, и то окончателно, да покори Пласан, защото заставяше целия град със своите три квартала да се нареди около нея, да й направи шпалир, да я приветствува като благодетелка. И наистина, там навярно имаше дами, подбрани измежду най-благородните от квартал Сен Марк, делегации на работническите сдружения от стария квартал, най-видни граждани от новия квартал — адвокати, нотариуси, лекари, — без да се брои простолюдието, цяла река от хора в неделни дрехи, които са се стекли като на празник. И на това нейно върховно тържество може би най-много се гордееше, задето тя, една от кралиците на Втората империя, вдовицата, която носеше толкова достойно траура за падналия режим, бе победила младата република, като я бе заставила в лицето на околийския да дойде да я поздрави и да й благодари. Отначало бе ставало въпрос само за реч на кмета, но от предишния ден се знаеше с положителност, че околийският също ще говори. От толкова далеч Клотилд различаваше само тълпа от черни рединготи и светли рокли, огрени от яркото слънце. После дочу музика, свиреше градският самодеен духов оркестър и от време на време долитаха откъслечни медии звуци, носени от вятъра.
Тя се махна от прозореца, отиде при големия дъбов шкаф и го отвори, за да прибере ръкоделието си, оставено на масата. В този шкаф, преди претъпкан с ръкописи на доктора, а днес празен, държеше детското бельо. Той изглеждаше огромен, бездънен, зейнал; а по широките голи полици вече имаше само пелени, ризки, шапчици, терличета, цялото това нежно бельо, леко като пера на птиче още в гнездото. Там, където бяха спали толкова струпани мисли, където в продължение на тридесет години упоритият труд на един човек се бе събирал в преливащи купове хартия, бе прибрано само бельото на едно малко същество, дори не точно дрешки, а първото бельо, което му служеше поза час и скоро нямаше да му е нужно. То развеселяваше и подмладяваше огромния старинен шкаф.
Като подреждаше пелените и ризките на една полица, Клотилд зърна големия плик с останките от досиетата, които бе спасила от огъня. И се сети за молбата, която и миналата вечер доктор Рамон бе повторил: да види дали между тези останки няма нещо по-запазено, което да представлява научен интерес. Беше отчаян, че са загубени неоценимите ръкописи, които учителят му бе завещал. Веднага след смъртта на Паскал той се бе постарал да запише техния последен разговор, цялото това единство от обширни теории, които умиращият му бе изложил с такова героично спокойствие, но бе успял да нахвърли само кратки резюмета. Трябваха му пълните изследвания, наблюденията, записвани ден след ден, постигнатите резултати, извлечените закони. Загубата си оставаше непоправима, работата трябваше да се започне отначало и Рамон се оплакваше, че има само известни указания, казваше, че за науката това означава поне двадесет години забавяне, преди да се подемат и използуват идеите на самотния пионер, чиито трудове бяха унищожени катастрофално с дивашка тъпота.
Родословното дърво, единственият оцелял документ, бе сложено също в плика. Клотилд взе всичко и го занесе на масата до люлката. След като извади листчетата едно по едно, установи това, в което беше почти сигурна: нямаше нито една цяла страница от ръкопис, нито една пълна бележка, чийто смисъл да е ясен.
