ръцете; а тя искаше не само досиетата, искаше всеки изписан лист, цялото това непознато, съмнително, подло дело, от което според нейния тъп и страстен ум на горделива стара буржоазна можеше да произлезе скандал.
— Трябва да действуваме! — извика тя. — Още тази нощ! Утре може да бъде късно.
— Аз зная къде е ключът на шкафа — полугласно се обади Мартин. — Доктор Рамон каза на госпожицата.
Фелисите веднага наостри уши.
— Ключът? Къде е?
— Под възглавницата, под главата на господаря.
Въпреки ярките пламъци на огъня от лозови пръчки двете стари жени усетиха хладен повей, млъкнаха. Чуваше се само цвърченето на сока, който капеше от пилето в съдинката под него.
Но след като се навечеря набързо сама, госпожа Ругон се качи горе заедно с Мартин. От този момент, без повече да говорят по въпроса, те се бяха разбрали: решено бе, че ще вземат книжата, преди да съмне, с всички възможни средства. Най-простото бе все пак да измъкнат ключа изпод възглавницата. Клотилд положително по някое време щеше да заспи: изглеждаше извънредно изтощена, умората щеше да й надвие. Трябваше просто да се изчака. Така че те започнаха да я наблюдават, кръстосваха между всекидневната и спалнята, гледаха дали големите разширени, втренчени очи на младата жена най-после няма да се затворят. Обикновено едната отиваше да види, докато другата чакаше нетърпеливо във всекидневната, където мъждукаше една лампа. Така от четвърт час на четвърт час изкараха почти до полунощ. Бездънните, изпълнени с мрак и огромно отчаяние ечи оставаха широко отворени. Малко преди полунощ Фелисите отново се настани в едно кресло при долния край на леглото, решена да не става от това място, докато внучката й не заспи. Вече не сваляше поглед от нея, дразнеше се, че в безутешното си вцепенение тя почти не мига, не се поддава на съня. После усети, че при това дебнене самата нея започва да я оборва дрямка. Ядоса се, не можа да седи повече. И отново отиде при Мартин.
— Няма смисъл, тя няма да заспи! — каза Фелисите с приглушен разтреперен глас. — Трябва да се измисли нещо друго.
И преди й бе минавало през ума да разбие шкафа. Но старите дъбови врати не се и поклащаха, старите панти се оказаха яки. С какво да счупи ключалката? Освен това щеше да се вдигне ужасен шум и този шум неизбежно щеше да се чуе в съседната стая.
Все пак, както стоеше пред плътните врати, тя ги заопипва с пръсти, търсеше по-слаби места.
— Да имах някакъв инструмент…
Мартин, която беше по-хладнокръвна, я прекъсна, възпротиви се:
— О, не, недейте, госпожа!… Ще ни хванат!… Чакайте, госпожицата може да е заспала.
Отиде на пръсти в стаята и веднага се върна.
— Ами да, спи!… Очите й са затворени, не помръдва.
Тогава двете заедно отидоха да видят, като си сдържаха дъха и стъпваха с извънредна предпазливост, за да не скръцне подът. Клотилд наистина бе току-що заспала и явно спеше толкова дълбоко, че двете старици се окуражиха. Само ги беше страх да не би да я докоснат и да я събудят, защото столът й беше до самото легло. Освен това щеше да бъде светотатствена, страшна постъпка така да пъхнат ръка под възглавницата на мъртвия, за да го ограбят. Тази мисъл ги стресна. Нямаше ли да нарушат покоя му? Нямаше ли той да се раздвижи при изваждането на ключа? Усещаха как пребледняват.
Фелисите, която дори вече бе пристъпила с протегната ръка, се спря.
— Аз съм ниска — измърмори тя. — Вие се опитайте, Мартин.
Прислужницата на свой ред се приближи до леглото, но така се разтрепери, че беше принудена също да се дръпне, за да не падне.
— Не, не, не мога! Струва ми се, че господарят ще си отвори очите.
И изтръпнали от ужас, те постояха още миг в притихналата стая, изпълнена с величието на смъртта, пред навеки неподвижния Паскал и смазаната от вдовишката си мъка Клотилд. И те може би съзряха благородството на един възвишен живот, посветен на труда, в тази няма глава, която с цялата си тежест пазеше своето дело. Свещите горяха с много блед пламък. Почувствуваха свещен ужас, който ги прогони.
Фелисите, която навремето беше толкова смела, че не се спираше пред нищо, дори пред кръв, побягна, сякаш я преследваха.
— Елате, елате, Мартин. Ще измислим нещо друго, ще намерим някакъв инструмент.
Едва във всекидневната си поеха дъх. Тогава прислужницата се сети, че ключът от малкото бюро трябва да е на нощната масичка в стаята на господаря. Беше го видяла предишния ден, при кризата на Паскал. Отидоха да проверят. Майката отвори малкото бюро без никакви угризения. Но намери само петте хиляди франка и ги остави в чекмеджето: парите не я интересуваха. Напразно търси родословното дърво — знаеше, че обикновено седи там. На драго сърце би започнала разрушителното си дело с него! То бе останало на работната маса на доктора във всекидневната, но Фелисите въобще нямаше да го види сред трескавата настървеност, която я караше да прерови всички затворени мебели, без да й остави достатъчно яснота и спокойствие на ума, за да търси методично навсякъде.
Същата настървеност я накара да се върне във всекидневната. Тя застана пред шкафа, заизмерва го от всички страни с пламнал завоевателски поглед. Въпреки ниския си ръст, въпреки повече от осемдесетте си години стоеше изправена, готова да действува, да изразходва необикновено количество сили.
— Ех, да имах инструмент! — повтаряше тя.
И отново затърси слабо място в този колос, пролука, в която да пъхне пръстите си и да го разцепи. Измисляше планове за нападение, мечтаеше за насилие, после се връщаше към хитростта — да намери някакъв потаен начин да отвори вратите само като ги духне.
Погледът й внезапно светна: бе открила.
— Слушайте, Мартин, има ли кука, която да държи първата врата?
— Да, госпожа, и се хваща за едно железце над средния рафт… Ей там е, горе-долу на височината на този ръб.
Фелисите кимна, вече уверена в победата.
— Сигурно имате свредел, голям свредел?… Дайте ми свредел!
Мартин бързо слезе в кухнята и донесе искания инструмент.
— Разбирате ли, така няма да вдигаме шум — обясни старата дама, като се залавяше за работа.
С необичайна енергия, каквато човек не би подозрял, че притежават малките й съсухрени от възрастта ръце, тя заби свредела и направи една първа дупка на височината, която прислужницата бе посочила. Но се оказа ниско, тя усети, че върхът попада в дъската на рафта. При втората дупка пък уцели прекалено точно, натъкна се право на желязната кука. И взе да провърта дупки отляво и отдясно, докато най-после с помощта на свредела успя да избута куката и да я откачи от железцето. Езичето на ключалката се плъзна и двете врати се разтвориха.
— Най-после! — извика вън от себе си Фелисите.
После замря тревожно, ослушвайки се по посока на стаята: страх я беше, че е разбудила Клотилд. Но цялата къща спеше сред голямата черна тишина. В спалнята цареше все същото величаво спокойствие на смъртта и Фелисите чу само ясния звън на часовника, който изби веднъж — един часа. А шкафът зееше широко разтворен и на трите му рафта се виждаха преливащи купища хартия. Тогава тя се втурна и сред свещения мрак, сред безбрежния покой на скръбното бдение разрушителното дело започна.
— Най-после! — съвсем тихо повтори тя. — Аз тридесет години искам това и го чакам!… Хайде, бързо, Мартин, помогнете ми!
Мигом донесе високия стол, който стоеше пред масата на Клотилд, и с един скок се качи на него, за да вземе най-напред книжата от горната полица, защото си спомняше, че досиетата се намираха там. Но се изненада, като не видя меките сини папки, а само дебели ръкописи: завършени, но още неотпечатани трудове на доктора, неоценими приноси, всички негови изследвания, всички негови открития, паметникът на неговата бъдеща слава, за който бе завещал на Рамон да се погрижи. Вероятно няколко дена преди да умре, смятайки, че само досиетата са застрашени и че никой не би посмял да унищожи останалите му трудове, той бе извадил и прередил всичко по нов начин, така че досиетата да не бъдат намерени при едно първо претърсване.
