нещо като динамична терапия, ако смея да употребя тази дума.
Той постепенно се увличаше, забравяше близката смърт и мислеше само за пламенния си интерес към живота. И нахвърли в общи черти последната си теория. Човекът е потопен в една среда — природата, — която непрекъснато дразни чувствителните окончания на нервите. Чрез тях тя въздействува не само на сетивата, но и на всички повърхности на тялото — и външни, и вътрешни. И тъкмо тези усещания, отразявайки се в главния мозък, в гръбначния мозък, в нервните центрове, там се превръщат в тонус, в движения, в мисли. И той беше убеден, че здравето се състои в нормалното протичане на този процес: да получаваме усещания, да ги връщаме във вид на мисли и движения, да поддържаме човешката машина чрез правилното функциониране на органите. Така трудът ставал големият закон, регулаторът на живата вселена. Следователно било необходимо, ако равновесието се наруши, ако външните дразнения престанат да бъдат достатъчни, лечението да създава изкуствени дразнения, така че да възстанови тонуса, който осигурява съвършено здраве. И той мечтаеше за изцяло нов вид лекуване: внушението, всемогъщият авторитет на лекаря — за сетивата; електричеството, фрикциите, масажът — за кожата и сухожилията; хранителните режими — за стомаха; въздухът по високите плата — за дробовете; най-сетне преливанията, инжекциите с дестилирана вода за кръвоносната система. Тъкмо неоспоримото и чисто механично въздействие на инжекциите го било насочило по този път, сега само разширявал хипотезата, подтикван от стремежа на своя ум да обобщава, и отново смятал, че хората могат да бъдат спасени при такова съвършено равновесие: количество работа, съответствуващо на получените усещания; и че при този непрестанен труд човечеството отново ще се устреми напред.
После Паскал чистосърдечно се разсмя:
— Ето че пак се увлякох!… А аз всъщност вярвам, че единствената мъдрост е човек да не се намесва, да остави природата да действува! Ах, какъв непоправим стар безумец съм аз!
Рамон улови ръцете му с обич и възхищение.
— Учителю, учителю! Тъкмо такава страст и такава лудост създават гения!… Не се безпокойте, изслушах ви, ще се опитам да бъда достоен за вашето наследство; на мен също ми се струва, че то може би съдържа изцяло Великото утре.
В стихналата разнежена стая Паскал отново заговори с мъжественото спокойствие на умиращ философ, който изнася последния си урок. Сега изложи личните си наблюдения, обясни, че често сам се е лекувал чрез труд, редовен, методичен труд без преумора. Изби единадесет часът. Той настоя Рамон да се нахрани и докато Мартин прислужваше, продължи да говори за много далечни, възвишени неща. Слънцето, което най-после бе пробило сивите облаци на утрото, все още бе прибулено, меко, златистата му светлина започваше да затопля широката стая. Паскал изпи няколко глътки мляко и изведнъж млъкна.
В това време младият лекар, който ядеше една круша, запита:
— По-зле ли се чувствувате?
— Не, не, нахранете се.
Но не успя да го заблуди. Беше пристъп, и то ужасен. Задушаването настъпи светкавично, повали го на възглавницата с посиняло лице. С две ръце бе сграбчил чаршафа и го стискаше, сякаш за да намери опора, та да повдигне огромната тежест, която притискаше гърдите му. Смазан, мъртвоблед, той държеше очите си широко отворени, вперени в часовника със страшен израз на отчаяние и болка. В продължение на десет дълги минути сякаш всеки миг щеше да умре.
Рамон веднага му сложи инжекция. Облекчението се забави, действието й този път се оказа по- слабо.
Едри сълзи се появиха в очите на Паскал, щом се съживи. Още не говореше, плачеше. После, все така загледан в часовника с помътени очи, каза:
— Приятелю, аз ще умра в четири, няма да я видя.
И понеже, за да го успокои, Рамон твърдеше против всяка очевидност, че краят не е толкова близък, Паскал отново бе обзет от страстта на учен и пожела да даде на младия си събрат един последен урок, почерпан от прякото наблюдение. Бе лекувал доста случаи, подобни на неговия, и главно си спомняше за дисекцията на засегнатото от склероза сърце на един стар бедняк, която бе правил в болницата.
— Сякаш си виждам сърцето… Има цвят на мъртво листо, влакната му са чупливи, изглежда стопено, макар че обемът му е леко увеличен. Възпалителният процес навярно го е втвърдил, трудно би се рязало.
Продължи по-тихо. Преди малко наистина усетил, че сърцето му отмалява, а съкращенията стават поотпуснати и по-бавни. Вместо нормалната струя кръв от аортата излизала само розова пяна. Отзад вените били задръстени с черна кръв, задушаването нараствало, колкото повече се забавяла всмукващата и изтласкваща помпа, която регулирала целия апарат. След инжекцията, въпреки болката, проследил как органът се съвзема, било нещо като удар с камшик, който възстановил действието му, като изтласкал черната венозна кръв и му придал нови сили с червената артериална кръв. Но кризата щяла да се поднови, щом се прекрати механичното въздействие на инжекцията. Можел да предскаже кога ще настъпи с точност до няколко минути. Благодарение на инжекциите щял да издържи още три пристъпа. Третият щял да го покоен. Щял да умре в четири часа.
После с все по-слаб глас за последен път заговори с възхищение за устойчивостта на сърцето, този упорит труженик на живота, който работи непрекъснато, всеки миг, дори когато спим и всичка останали органи се отпускат и си почиват.
— Ах, храбро сърце! Колко геройски се бориш!… Каква вяра, какво благородство има в тази твоя неуморимост!… Ти толкова много си обичало, толкова много си туптяло и това те е съсипало, храбро сърце, а ти не искаш да умреш и се насилваш да затуптиш отново!
Но първата предсказана криза настъпи. След нея Паскал остана задъхан, зашеметен, със свистящ, мъчителен говор. Въпреки цялата си мъжественост стенеше глухо: господи, нямаше ли да свърши тази мъка? И все пак пламенно желаеше само едно: агонията му да продължи, за да успее да целуне за последен път Клотилд. Ами ако се мамеше, както Рамон не преставаше да му повтаря! Ако доживееше до пет часа! Очите му отново се обърнаха към часовника, не откъсваше поглед от стрелките, на минутите придаваше значение на вечност. Преди те често се бяха шегували по повод на този часовник в стил ампир, нещо като крайпътен камък от позлатен бронз, облегнат на който един усмихнат Амур съзерцаваше заспалото Време. Сега часовникът показваше три часа. После стана три и половина. Още два часа живот, само два часа, господи! Слънцето клонеше към хоризонта, бледото зимно небе излъчваше голямо спокойствие, от време на време Паскал чуваше как далечни локомотиви пищят в голото поле. Ето този беше влакът, който минава през Тюлет. Никога ли нямаше да пристигне другият, който идваше от Марсилия!
В четири без двадесет Паскал направи знак на Рамон да се приближи. Вече не можеше да говори достатъчно високо, за да го чува приятелят му.
— Няма да доживея до шест часа, пулсът е прекалено слаб. Още се надявах, но е свършено…
И прошепна името на Клотилд. Това беше покъртително, с мъка изречено сбогуване, израз на ужасната скръб, която изпитваше, че вече няма да я види.
После отново се сети с тревога за ръкописите си.
— Не ме оставяйте… Ключът е под възглавницата. Ще кажете на Клотилд да го вземе, наредил съм й какво да прави.
Новата инжекция в четири без десет не подействува. Малко преди четири кризата се повтори. След задушаването изведнъж цял се надигна от леглото, искаше да стане, да тръгне, да върви, сякаш някакви сили се бяха пробудили. Нужда от простор, от светлина, от въздух на открито го тласкаше напред, отвъд. После чу в себе си неудържимия зов на живота, на целия си живот, който го викаше да отиде в съседната стая. И се устреми нататък, залитайки, задъхан, наведен наляво, подпирайки се на мебелите.
Доктор Рамон веднага се спусна да го задържи.
— Учителю, учителю, легнете си, моля ви!
Но Паскал глухо упорствуваше да свърши прав. Стремежът да пребъде, героичната представа за труда бяха още живи в него и го влачеха като товар. Той хъркаше, повтаряше с мъка:
— Не, не… там, там…
И се наложи приятелят му да го улови и да го подкрепя, докато той вървеше така, препъвайки се, като обезумял, и щом стигна до другия край на всекидневната, се строполи на стола пред масата си, върху която сред безпорядъка от ръкописи и книги бе останала една недовършена страница.
