искаш да те обичам, ще ме слушаш.
Първото нещо, на което упорито настоя, беше да се махне от стаята си. Струваше му се ледена, висока, празна, тъмна. Искаше му се да умре в другата стая, стаята на Клотилд, стаята, където се бяха обичали, където той влизаше с благоговеен трепет. И трябваше Мартин с последно себеотрицание да му помогне да стане, да го подкрепя, да го води, докато той залиташе, до още топлото легло. Той бе взел ключа от шкафа, който нощем държеше под възглавницата си и го сложи под новата си възглавница, за да го пази, докато е жив. Едва бе започнало да се зазорява, прислужницата бе оставила свещта на масата.
— Сега, след като ме настани и вече дишам малко по-леко, ще ти бъда много благодарен, ако отидеш бързо у доктор Рамон… Ще го събудиш и ще го доведеш.
Тя вече тръгваше, когато го обзе нов страх:
— И главно, забранявам ти да съобщиш на майка ми!
Смутена, умоляваща, тя се върна при него:
— О, господарю! Ами госпожа Фелисите толкова настояваше да й обещая…
Но Паскал беше непреклонен. Цял живот се бе държал почтително с майка си и считаше, че си е спечелил правото да се предпази от нея в мига, когато умираше. Отказа да се види с нея. Прислужницата бе принудена да му се закълне, че ще мълчи. И едва тогава Паскал отново й се усмихна:
— Хайде, бързай… О, ще ме завариш жив, няма е веднага.
Най-после се съмна, появи се тъжната дрезгавина на бледо ноемврийско утро. Паскал бе накарал Мартин да отвори капаците на прозорците и когато остана сам, се загледа в нарастващата светлина, светлината на последния ден, който вероятно щеше да преживее. През нощта бе валяло и слънцето беше още прибулено, едва грееше. Паскал чуваше как птиците се пробуждат в съседните явори, някъде в далечината, на другия край на сънното поле, локомотив надаваше равен жален писък. А той беше сам в голямата унила къща, чиято пустота усещаше около себе си, чиято тишина слушаше. Светлината бавно се засилваше, той продължи да следи растящото побеляващо петно на прозореца. После пламъкът на свещта посърна и в цялата стая стана светло. Той очакваше този миг да му донесе облекчение и не се излъга: тапетите с цвят на зора, всеки мебел, голямото легло, в което толкова бе обичал и в което бе легнал да умре, му донесоха утеха. Във високата трепетна стая все още се усещаше чист мирис на младост, безкрайна любовна нежност, които го обгръщаха като вярна ласка и го успокояваха.
Но въпреки че острият пристъп бе минал, Паскал страдаше ужасно. Продължаваше да чувствува пронизваща болка в гърдите, а вцепенената му лява ръка висеше от рамото му, тежка като олово. Струваше му се, че вече безкрайно чака помощта, която Мартин щеше да му доведе, и цялото му съзнание се съсредоточи в тази болка, от която тялото му стенеше. И се примиряваше, не изпитваше вече бунта, който преди се надигаше у него само при вида на физическото страдание. Тогава то го озлобяваше като чудовищна и излишна жестокост. Откакто преживяваше съмнения като лекар, бе започнал да се стреми само да спестява страданията на болните. И ако днес, когато самият той бе подложен на изтезанията на болката и бе стигнал дотам, че я приемаше, означаваше ли това, че се бе издигнал с още една степен във вярата си в живота, до онзи ведър връх, от който животът изглежда цялостно добър, дори при неизбежността на страданието, което може би е негов двигател? Да! Животът трябваше да бъде живян цялостно, цялостно изживян и изстрадан, без бунт, без да си мислим, че ще го направим по-добър, като го направим безболезнен: това изпъкваше ярко пред погледа му на умиращ, това беше голямата сила и голямата мъдрост. И за да облекчи очакването, да залъже болката, Паскал започна да си мисли за своите последни теории, да мечтае за някакво средство да се използува болката, да бъде превърната в дейност, в труд. Ако с напредъка на цивилизацията човек става по-чувствителен към болката, той положително става и по-силен, по-въоръжен, по-устойчив. Като всеки орган мозъкът, който работи, се развива, укрепва, стига да не се наруши равновесието между усещанията, които получава, и работата, която връща в замяна. Тогава не може ли да се помечтае за едно човечество, при което сборът от труда така да отговаря на сбора от усещанията, че и самото страдание да бъде използуване и сякаш дори унищожено?
Слънцето вече изгряваше. В болезнена полудрямка Паскал смътно премисляше тези далечни надежди, когато усети, че в гърдите му се заражда нов пристъп. За миг го обзе страшна мъка: краят ли настъпваше? Сам ли щеше да умре? Но ето че бързи стъпки заизкачваха стълбата и Рамон влезе, следван от Мартин. И преди да започне да се задушава, болният успя да каже:
— Инжекция, веднага инжекция с чиста вода, два пъти, поне десет грама!
За нещастие лекарят трябваше да търси малка спринцовка, после да приготви всичко. Това отне няколко минути, а кризата беше ужасна. Той следеше тревожно усилването и — все по-разстроеното лице на болния, посиняващите устни. Най-после, след като направи и двете инжекции, Рамон забеляза, че състоянието известно време остана непроменено, след това започна бавно да се подобрява. И този път катастрофата бе избягната.
Но щом задушаването премина, Паскал погледна часовника и каза със слаб, спокоен глас:
— Приятелю, часът е седем… След дванадесет часа, довечера в седем ще бъда мъртъв.
И понеже младият мъж понечи да възрази, да спори, той го спря:
— Не, не лъжете. Вие присъствувахте на кризата, осведомен сте като мен. Сега всичко ще се развие математически; мога да ви опиша час по час фазите на болестта… — За миг млъкна, пое си с мъка дъх, после добави: — Впрочем всичко е наред, аз съм доволен… Клотилд ще пристигне в пет часа, искам само да я видя и да умра в ръцете й.
Скоро почувствува значително подобрение. Действието на инжекцията бе наистина чудотворно и Паскал можа да седне в леглото, подпрян на възглавници. Гласът му отново излизаше леко, никога мозъкът му сякаш не бе работил с по-голяма яснота.
— Знаете, учителю — каза Рамон, — аз няма да си отида. Предупредих жена си, ще прекараме деня заедно и каквото и да разправяте, аз наистина се надявам, че това няма да ни бъде за последно… Нали ще ми разрешите да се настаня тук като у дома си?
Паскал се усмихваше. Нареди на Мартин да приготви обед за Рамон. Ако имали нужда от нея, щели да я повикат. И двамата мъже останаха сами на сърдечен разговор: единият, белобрад, излегнат, излагаше мислите си като мъдрец, другият, седнал до леглото му, слушаше с почтителността на ученик.
— Действието на тези инжекции е наистина необикновено… — прошепна Паскал, сякаш на себе си. После заговори по-високо, почти весело: — Приятелю Рамон, може да не е голям подарък, но ви оставям ръкописите си. Да, наредил съм на Клотилд, когато мен вече няма да ме има, да ви ги предаде… Ще се поровите в тях, може би ще намерите нелоши неща. Ако извлечете някоя добра идея, ще бъде от полза за всички.
И като тръгна от това, Паскал направи своето научно завещание. Ясно съзнаваше, че е бил просто един самотен търсач, предвестник, че само е нахвърлил теории, прилагал ги е опипом, провалял се е поради все още варварските си методи. Припомни си своя възторг, когато му се бе сторило, че с инжекциите от нервно вещество е намерил истинската панацея, после унизителните си поражения, отчаянието си: внезапната смърт на Ласруас, умрелият все пак от туберкулоза Валантен, победилата лудост на Сартьор, която отново го бе хванала и го бе обесила. Така че си отиваше изпълнен със съмнения, изгубил тъй необходимата на лекаря лечител вяра и толкова влюбен в живота, че сега възлагаше на него единствената си надежда, убеден, че животът черпи само от себе си здравето и силата си. Но той не желаеше да ограничи бъдещето, напротив, беше щастлив да предаде хипотезата си на младите. Теориите се сменяли всеки двадесет години, непоклатими оставали само установените истини, върху които науката продължавала да гради. Дори да нямал друга заслуга освен тази, че бил внесъл в нея една временна хипотеза, трудът му нямало да бъде загубен, защото напредъкът идвал положително от усилието, от постоянната дейност на ума. Освен това, кой можел да знае? Макар че умирал уморен и разколебан в надеждите, които възлагал на своите инжекции, може би щели да дойдат други труженици — млади, пламенни, убедени — и да подемат неговия замисъл, да го изяснят, да го разширят. И оттам можело да започне един нов век, цял нов свят.
— Ах, мили мой Рамон — продължи той, — ако човек можеше да живее втори живот!… Да, бих започнал отново, бих се заел отново с тази идея, защото напоследък ми правеше впечатление един странен резултат: инжекциите с чиста вода са почти също толкова ефикасни… Следователно има малко значение каква течност се вкарва и следователно става въпрос за чисто механично въздействие… През последния месец писах много по този въпрос. Ще намерите бележки, интересни наблюдения… С една дума, аз като че ли вече вярвам само в труда, смятам здравето за резултат от уравновесеното функциониране на всички органи,
