ми помрачаваха радостта от нейното завръщане… А ето че сега богатството ми е възстановено, поне ще имам средства да издържам малкото си домочадие!
В изблик на умиление той подаде писмото на Рамон, накара го да го прочете. После, докато младият мъж, трогнат от голямото му вълнение, му го връщаше с усмивка, той не можа да сдържи напиращата си нужда от нежност, широко разтвори ръце и го прегърна като другар, като брат. Двамата мъже силно се разцелуваха.
— След като щастието ви изпраща, ще ви помоля за още една услуга. Знаете, че тук аз нямам доверие на никого, дори и на моята стара прислужница. Вие лично ще предадете телеграмата ми по пощата.
Отново седна на масата и написа просто: „Чакам те, тръгни довечера.“
— Днес сме шести ноември, нали?… Часът е десет без нещо, тя ще получи телеграмата към дванадесет. Ще има напълно достатъчно време да си приготви багажа и да вземе експреса от осем часа вечерта, с който ще стигне в Марсилия утре по обед. Но понеже няма веднага влак за Пласан, ще може да тръгне утре, седми ноември, с този, който пристига в пет часа следобед. — Паскал сгъна телеграмата, стана и възкликна: — Господи, утре в пет часа!… Колко още има да чакам! Какво ще правя дотогава? — После добави угрижено, сериозно: — Рамон, мога ли да разчитам на вашето приятелство? Бъдете напълно откровен…
— За какво става въпрос, учителю?
— Да, вие ме разбирате… Онзи ден ме прегледахте. Смятате ли, че ще мога да изкарам още една година?
И той го загледа втренчено, така че младият мъж да не сведе ечи. Все пак Рамон се опита да се измъкне с шега: нима лекар задавал подобен въпрос?
— Моля ви, Рамон, нека бъдем сериозни.
Тогава Рамон му отговори съвсем искрено, че може да се надява да живее още една година. Изрази доводите си: относително слабо напредналата склероза, съвършено доброто състояние на останалите органи. Трябвало наистина да се държи сметка и за неизвестното, за онова, което те не знаели, така че някаква непредвидена злополука винаги била възможна. И двамата започнаха да обсъждат случая толкова спокойно, сякаш бяха на консилиум при леглото на болен, преценяваха аргументите „за“ и „против“, всеки привеждаше своите доводи, предварително определяха фаталния срок според най-добре обоснованите и умерени предвиждания.
Паскал си бе възвърнал хладнокръвието, нехайството към себе си и говореше, сякаш не ставаше въпрос за него.
— Да — прошепна накрая той, — прав сте, още една година живот, това е възможно… Ах, знаете ли какво бих желал, приятелю? Наистина е лудост, но две години за мен биха били цяла вечност, изпълнена с радост… — И отдавайки се на тази мечта за бъдещето, продължи: — Детето ще се роди към края на май… Толкова хубаво ще бъде да го погледам как расте, докъм осемнадесет-двадесет месеца, е, това ми стига. Колкото да се поотърси и да проходи… Не е чак толкова много, искам да го видя, че ходи, а после, о, господи, после… — И с едно движение доизказа мисълта си. Но все още в плен на мечтата си, завърши: — Но две години, това не е невъзможно. Имах един много любопитен случай, един колар от предградието, който живя четири години, като опроверга всички мои предвиждания… Две години, ще живея още две години! Трябва.
Рамон бе навел глава и вече не отговаряше. Започваше да се притеснява от мисълта, че е проявил прекален оптимизъм, и радостта на Паскал го тревожеше, действуваше му мъчително, сякаш сама по себе си тази екзалтация, която размътваше някога толкова здравия мозък, го предупреждаваше за някаква глуха, непосредствена опасност.
— Нали искате телеграмата да бъде изпратена веднага?
— Да, да, вървете бързо, Рамон, и ще ви чакам вдругиден. Тя ще бъде тук, искам веднага да дойдете да ни разцелувате.
Денят мина бавно. А през нощта, към четири часа, когато най-после бе заспал след блажена безсъница, изпълнена с надежди и мечти, Паскал се събуди внезапно от страхотен пристъп. Струваше му се, че някаква огромна тежест, цялата къща се бе стоварила върху гърдите му, че смазаният му гръден кош докосва гърба му; не можеше да диша, болката стигна до гърдите, до врата, парализира лявата ръка. Впрочем съзнанието му беше ясно, той имаше усещането, че сърцето спира, че животът му всеки миг може да угасне при това ужасно стягане като в менгеме, от което се задушаваше. Преди пристъпът да се изостри, намери сили да стане и да почука с един бастун по пода, за да повика Мартин. После отново падна на леглото, не можеше да помръдне, нито да говори, обливаше се в студена пот.
За щастие сред голямата тишина на празната къща Мартин го бе чула. Тя се облече, загърна се в шал и бързо се качи със свещ в ръката. Още беше дълбока нощ, но щеше да започне скоро да се съзорява. Като видя господаря си, у когото само очите още бяха живи и който я гледаше със стиснати челюсти, със схванат език, със сгърчено от смъртна тревога лице, старата прислужница се стресна, обърка се, можа само да се спусне към леглото, викайки:
— Божичко! Божичко! Господарю, какво ви е?… Отговорете ми, господарю! Плашите ме!
Една минута кризата продължи с нарастваща сила, Паскал не успяваше да си поеме въздух. После менгемето, което стягаше ребрата му, се поотпусна и той прошепна съвсем тихо:
— Петте хиляди франка в чекмеджето са на Клотилд… Ще й кажете, че у нотариуса е уредено, там ще намери с какво да живее…
Тогава Мартин, която го бе изслушала със зяпнала уста, се отчая, призна лъжата си: не знаеше добрата новина, донесена от Рамон.
— Господарю, трябва да ми простите, излъгах ви. Но ще бъде лошо повече да ви лъжа… Като ви видях такъв сам и нещастен, аз взех от моите пари.
— Горкичката ми Мартин, вие направихте това!
— Да, малко се надявах, че все някой ден ще ми ги върнете.
Пристъпът минаваше, Паскал можа да обърне глава и да я погледне. Беше смаян и трогнат. Какво ли бе станало в сърцето на тази стара мома скъперница, която цели тридесет години с мъка бе събирала съкровището си и никога не бе вземала от него нито един сантим за себе си или за другиго? Той още не разбираше, просто искаше да прояви към нея признателност и добрина.
— Чудесна жена сте вие, Мартин. Всичко ще ви бъде върнато… Мисля, че ще умра…
Тя не го остави да довърши, отдън душа се разбунтува, извика възмутено:
— Да умрете! Вие, господарю!… Да умрете преди мен! Не искам, всичко ще направя, ама това няма да стане!
Беше паднала на колене пред леглото, безумно бе обгърнала Паскал с ръце, опипваше го, за да разбере къде го боли, и не го пускаше, сякаш се надяваше, че няма да посмеят да й го отнемат.
— Трябва да ми кажете какво ви е — говореше тя. — Аз ще ви гледам, ще ви спася. Ако трябва, от моя живот ще ви дам, господарю… Ще стоя тук деня и нощя. Яка съм, ще й надвия на болестта, ще видите… Как така ще умрете! Това не може да бъде! Бог не може да иска такова несправедливо нещо. Цял живот толкова молитви съм му чела, че поне малко трябва да ме послуша, и сега ще изпълни молитвата ми, господарю, ще ви спаси!
Паскал я гледаше, слушаше я и внезапно му стана ясно: но тази нещастница го обичаше, винаги го бе обичала! Припомняше си нейната тридесетгодишна сляпа преданост, мълчаливото й обожание преди, когато му прислужваше благоговейно и беше млада, глухата й ревност към Клотилд по-късно, помисли си колко бе страдала несъзнателно през това време. И сега беше тук, все така на колене, пред смъртното му легло, с посивели коси, с пепелявосиви очи, с бледо като на затъпяла от безбрачие монахиня лице. И усещаше, че тя нищо не знае, не съзнава дори как го е обичала, че е обичала само него заради щастието да го обича, да бъде с него и да му слугува.
Сълзи потекоха по страните на Паскал. Бедното му почти разбито сърце преливаше от болка и съжаление, от безкрайна човешка нежност. Заговори й на „ти“:
— Горкото ми момиче, ти си най-добрата… Хайде, целуни ме, както ме обичаш, с всички сили!
Тя се разхлипа. Отпусна върху гърдите на своя господар посивялата си глава, посърналото си от дълго слугуване лице. Целуна го безумно, сякаш влагаше целия си живот в тази целувка.
— Добре, да не се разнежваме, защото, разбираш, каквото и да правим, това все пак е краят… Ако
