Тук за миг си пое дъх, клепачите му се затвориха. Скоро той отново ги отвори, ръцете му опипом търсеха работа. Сред многото пръснати бележки попаднаха на родословното дърво. По-предишния ден Паскал бе поправил някои дати. И той позна Дървото, придърпа го към себе си, разгъна го.
— Учителю, учителю, вие се убивате! — повтаряше разтреперан Рамон, потресен от жалост и възхищение.
Паскал не слушаше, не чуваше. Бе усетил под пръстите си един молив. Улови го, наведе се над Дървото, сякаш полуизгасналите му очи едва виждаха. И за последен път огледа листата му. Името на Максим го спря и той написа: „Умира от атаксия през 1873 г.“ — беше уверен, че племенникът му няма да изкара годината. Съседното име сякаш го порази: Клотилд; и също допълни бележката към него: „През 1874 г. ражда син от чичо си Паскал.“ Но изнемогващ, още търсеше объркано — своето име. Най-после го намери и с укрепнала ръка написа с висок решителен почерк: „Умира от сърце на 7 ноември 1873 г.“ Това беше върховното усилие. Хриптенето ставаше все по-мъчително, той се задушаваше; в това време зърна празното място над Клотилд. Пръстите му вече не можеха да стискат молива. И все пак със залитащи букви, в които се изливаше клетото му сърце, добави още: „Неизвестното дете, което ще се роди през 1874 г. Какво ще бъде?“ И се свлече. Мартин и Рамон с голямо усилие го пренесоха на леглото.
Получи трета криза в четири и четвърт. При този последен пристъп на задушаване лицето на Паскал изрази страшно страдание. Той трябваше да понесе докрай мъченичеството си на човек и на учен. По мътнелите му очи сякаш потърсиха часовника. Рамон го видя, че раздвижва устни, наведе се, доближи ухото си до тях. Паскал наистина шепнеше думи, но толкова тихо, че звучаха като въздишка:
— Четири часът… Сърцето замира, няма червена кръв в аортата… Клапата се отпуска и спира…
Страшно хъркане го разтърси, шепотът ставаше много далечен:
— Прекалено бързо… Не ме оставяйте… Ключът е под възглавницата… Клотилд, Клотилд…
Мартин бе коленичила при долния край на леглото и се задушаваше от плач. Виждаше, че господарят й умира. Въпреки цялото си желание не бе посмяла да изтича да доведе свещеник; и сега сама четеше попътните молитви, молеше се горещо бог да прости господаря й и той да отиде веднага в рая.
Паскал умря. Лицето му бе посиняло. Няколко мига лежа неподвижно, после се опита да вдъхне, издаде устни, отвори жалко уста като пиленце, което се опитва за последен път да поеме с човката си въздух. И това беше смъртта. Съвсем просто.
XIII
Клотилд получи телеграмата от Паскал едва след обеда, към един часа. Този ден брат й Максим, който бе започнал все по-сурово да я тормози със своите капризи и гневни изблици на болник, й се сърдеше. Въобще тя нямаше голям успех с него; не го забавляваше, струваше му се прекалено проста и прекалено сериозна. Сега той се затваряше с Роз, русото девойче с невинен вид. То го забавляваше. Откакто болестта го бе сковала и му отнемаше силите, благоразумието му на себичен сладострастник, старото му недоверие към жената изедница намаляваха. Затова, когато сестра му пожела да му каже, че чичо им я вика да се върне и че тя заминава, доста трудно успя да влезе при него, защото Роз го разтриваше. Максим веднага одобри намерението й и наистина я помоли да се върне час по-скоро, веднага щом си свърши работата, но без да настоява, просто за да прояви любезност.
Целия следобед Клотилд си прибира багажа. Чувствуваше се трескава, замаяна от тъй бързото решение, не разсъждаваше, изцяло се отдаваше на голямата радост, че ще се върне. Но след припряната вечеря, след сбогуването с Максим и безкрайното пътуване с файтон от Булонския лес до Лиоиската гара, след като се настани в едно купе само за жени и влакът потегли в седем часа през ледената дъждовна ноемврийска нощ, когато вече бяха излезли от Париж, се успокои, неусетно потъна в размисли и накрая почувствува, че я обзема глуха тревога. Защо беше тази толкова бърза и кратка телеграма: „Чакам те. Тръгни довечера“. Несъмнено бе в отговор на нейното писмо, с което му съобщаваше за бременността си. Но нали знаеше колко Паскал държи тя да седи в Париж, понеже си въобразяваше, че там ще бъде щастлива? Затова беше странно, че я вика веднага. Тя не бе очаквала телеграма, а писмо, уреждане на различни въпроси, завръщане след няколко седмици. Дали нямаше нещо друго, може би се чувствуваше неразположен и искаше, имаше нужда да я види веднага? Този страх проникна в нея със силата на предчувствие, нарасна, скоро я завладя.
През цялата нощ проливен дъжд шибаше прозорците на влака из равнините на Бургундия. Пороят спря едва в Макон. След Лион започна да се зазорява. Клотилд носеше у себе си писмата на Паскал. Нетърпеливо изчака утрото, за да ги прегледа отново и да потърси някакво обяснение в тях. И преди почеркът му й се бе сторил променен. Ледена тръпка сви сърцето й: наистина установи колебливост в почерка, а думите сякаш бяха пропукани. Паскал беше болен, много болен: сега това подозрение се превръщаше в увереност, налагаше й се като истинско прозрение, в което разсъдъкът имаше по-малък дял от проницателното инстинктивно чувство. Пътуването вече й се струваше ужасно дълго, защото тревогата и нарастваше с всеки изминал миг. Най-лошото беше, че от Марсилия, където слезе още в дванадесет и половина, можеше да вземе влак за Пласан едва в три и двадесет. Три часа безкрайно чакане. Отиде да обядва в бюфета на гарата, яде трескаво, сякаш я бе страх, че ще изпусне този влак. После започна да обикаля из прашната градина, местеше се от пейка на пейка под бледото, още топличко слънце, сред гъмжило от омнибуси и файтони. Най-после потегли отново, всеки четвърт час влакът спираше по малките гари. Тя си подаваше главата през прозореца, струваше й се, че е заминала преди повече от двадесет години и че всичко трябва да се е променило. Когато влакът тръгваше от Сент Март, Клотилд преживя силно вълнение: както гледаше през прозореца, зърна много далеч на хоризонта Сулейад с двата стогодишни кипариса на терасата, които се виждаха от три левги.
Беше пет часът, вече падаше здрач. Обръщателният кръг изчатка, после Клотилд слезе. Но още като видя, че Паскал не я чака на перона, нещо я прободе, усети силна болка. От Лион си бе повтаряла: „Ако не го видя веднага щом стигна, значи е болен.“ Все пак той може би беше в чакалнята или се бе забавил вън, докато наеме файтон. Клотилд бързо излезе, но намери само каруцаря Дюрийо, когото докторът наемаше обикновено. Веднага го заразпитва. Старецът, мълчалив провансалец, не бързаше да отговаря. Каруцата му била тук; поиска разписката за багажа, искаше най-напред да вземе сандъците. С разтреперан глас тя повтори въпроса си:
— Всички ли са добре, чичо Дюрийо?
— Ами да, госпожице.
И Клотилд трябваше да настои, за да узнае, че миналия ден към шест часа Мартин му заръчала да чака с колата пристигането на влака. От два месеца той не бил виждал, никой не бил виждал доктора. Щом не бил там, можело и да е на легло, защото в града се носел слух, че не бил много добре със здравето.
— Почакайте да взема багажа, госпожице. Има място за вас на капрата.
— Не, чичо Дюрийо, ще се забавя. Ще вървя пеша.
И тя изкачи с големи крачки стръмнината. Сърцето й бе толкова стегнато, че се задушаваше. Слънцето се бе скрило зад възвишенията на Сент Март, от сивото небе с първите тръпки на ноември се сипеше скрежец. Като пое по пътя за Фьонуйер и видя Сулейад, Клотилд се смрази: от унилата фасада в здрача, от затворените капаци печално лъхаше на изоставеност и скръб.
Но Клотилд остана най-жестоко поразена, когато разпозна Рамон, застанал на прага на входната врата: очевидно я чакаше. Той наистина я бе следил и бе слязъл от желание да смекчи първия удар от ужасната катастрофа. Тя беше запъхтяна, за да съкрати пътя, бе минала край яворите до чешмата; и като гледаше младия мъж вместо Паскал, когото още се надяваше да види, изведнъж усети, че нещо се срива, че се е случило непоправимо нещастие. Рамон беше много блед, разстроен въпреки усилието, което правеше да се сдържа. Не каза нито дума, чакаше нейните въпроси. А тя се задушаваше, мълчеше. Влязоха. Той я заведе в трапезарията, където отново постояха няколко мига един срещу друг, без да говорят, обзети от същата смъртна тревога.
— Болен е, нали? — най-после промълви тя.
Той само повтори:
— Да, болен е.
— Разбрах, като ви видях — каза тя. — Щом не е тук, трябва да е болен. — После добави по- настойчиво: — Много болен, нали?
