някои изречения се долавяше, че след като я бе викал толкова нетърпеливо, брат й, който вечно се безпокоеше, че хората го експлоатират и грабят, вече е започнал да я подозира, да изпитва недоверие и омраза към нея като към всички, които му слугуваха. Два пъти видяла баща си, бил все така весел и претоварен, станал привърженик на републиката, издигал се политически и материално. Сакар я бил повикал настрана, за да й обясни, че горкият Максим е наистина непоносим и че тя ще прояви рядка всеотдайност, ако се съгласи да стане негова жертва. И понеже Клотилд не можела да свършва цялата работа, баща й дори имал любезността да прати още на другия ден племенницата на своя бръснар, някакво осемнадесетгодишно, много русо и наглед невинно девойче, на име Роз, което сега й помагало да се грижи за болния. Впрочем Клотилд не се оплакваше, напротив, стараеше се да покаже, че е спокойна, доволна, примирена с живота. Писмата й бяха пълни с душевна сила, в тях нямаше гняв против жестоката раздяла, нито отчаяни молби Паскал да я повика при себе си. Но как я усещаше той между редовете: тръпнеща от бунт, цяла устремена към него, готова да направи безумие, за да се завърне незабавно при една негова дума!
Но тази дума Паскал не искаше да я напише. Нещата щяха да се уредят, Максим щеше да свикне със сестра си. След като бе направена, жертвата трябваше да се понесе докрай. Ако в миг на слабост й драснеше само един ред, ползата от усилието щеше да се загуби и отново щеше да настъпи мизерия. Никога дотогава Паскал не бе имал нужда от такава сила, както сега, когато отговаряше на Клотилд. През своите изпепеляващи нощи той се бореше със себе си, неистово я зовеше, ставаше да напише телеграма веднага да дойде. После, когато настъпеше денят, след като бе толкова плакал, треската му намаляваше и отговорът му винаги биваше съвсем кратък, почти хладен. Следеше всяко свое изречение, започваше отново, когато му се стореше, че се е издал. Но какво изтезание бяха тези толкова кратки, толкова студени писма, в които той вървеше против сърцето си само и само да я откъсне от себе си, да поеме цялата вина и да я накара да мисли, че и тя може да го забрави, след като той я забравяше! Свършваше писмото, облян в пот, изтощен като след страшен подвиг.
Течаха последните дни на октомври, Клотилд бе заминала преди месец, когато една сутрин Паскал внезапно усети, че се задушава. Вече няколко пъти бе имал такива леки пристъпи, които отдаваше на преумората си. Но този път симптомите бяха толкова ясни, че той не можеше да се заблуждава: остра болка в сърдечната област, която се разпространяваше в целите гърди и слизаше по лявата ръка, ужасно усещане на стягане и страх, студена пот. Това беше пристъп на гръдна жаба. Кризата едва ли трая повече от една минута и отначало Паскал беше по-скоро изненадан, отколкото уплашен. Със заслеплението, което понякога лекарите проявяват по отношение на собственото си здраве, той никога не бе подозирал, че сърцето му може да бъде засегнато.
Тъкмо се съвземаше от пристъпа, когато Мартин влезе и му каза, че доктор Рамон пак чакал долу и настоявал Паскал да го приеме. Може би отстъпвайки пред несъзнателното желание да бъде наясно, Паскал извика:
— Добре, да се качи, щом е толкова упорит. Много се радвам.
Двамата мъже се прегърнаха и единственият намек за отсъствуващата, за тази, от чието заминаване къщата бе опустяла, бе изразен в едно силно и печално ръкостискане.
— Знаете ли защо идвам? — веднага извика Рамон. — Във връзка с един паричен въпрос… Да, моят тъст, господин Левек, адвокатът, когото вие познавате, вчера още веднъж ми говори за сумите, които сте имали у нотариуса Грангийо. Той настойчиво ви съветва да направите нещо. Някои хора били успели да получат част от парите си.
— Но аз знам, че работите се уреждат — каза Паскал. — Мартин вече получи двеста франка, струва ми се.
Рамон много се изненада.
— Как така Мартин? Без вие да се намесите ли?… Но както и да е. Искате ли да упълномощите моя тъст да се заеме с вашия случай? Той ще изясни нещата, щом вие нямате време, нито желание да се занимавате с тази работа.
— Разбира се, че ще упълномощя господин Левек, и му кажете, че съм му безкрайно благодарен.
После, след като уредиха този въпрос, младият мъж, който бе забелязал бледността му, го попита как е и Паскал отговори с усмивка:
— Представете си, приятелю, току-що имах пристъп на гръдна жаба… О, не, не си въобразявам, всички симптоми бяха налице… Ето, тъкмо сте тук, прегледайте ме.
Отначало Рамон отказа, взе да се шегува: можело ли редник като него да се осмели да дава мнение на своя генерал? Но все пак го наблюдаваше. Лицето на Паскал му се стори измъчено, тревожно, а погледът — странно изплашен. Накрая го преслуша много внимателно, дълго държа ухото си на гърдите му. Изминаха доста минути в дълбоко мълчание.
— Е? — попита Паскал, след като младият лекар се изправи.
Най-напред Рамон нищо не каза. Усещаше погледа на учителя си, вперен право в него. Затова и не отвърна очи. На спокойната храброст на въпроса отговори просто:
— Да, вярно, мисля, че е склероза.
— Мило е, че не ме лъжете — продължи доктор Паскал. — За миг се побоях, че ще ме излъжете, а това щеше да ме огорчи.
Рамон отново сложи ухо на гърдите му, говорейки полугласно:
— Да, бие енергично, първият звук е глух, докато вторият, напротив, е рязък… усеща се, че върхът слиза и се измества към подмишницата… Бих казал склероза или поне е много вероятно… — И като се изправи, добави: — С такова сърце се живее двадесет години.
— Да, възможно, понякога — каза Паскал. — Освен ако човек умре веднага, на място.
Поговориха още, изразиха удивлението си по повод някакъв случай на сърдечна склероза, наблюдаван в болницата на Пласан. И на тръгване младият лекар обеща пак да дойде, щом научи нещо ново във връзка с аферата Грангийо.
Като остана сам, Паскал се почувствува загубен. Всичко се изясняваше: сърцебиенето от няколко седмици насам, виенето на свят, задушаването; и главно сърцето, неговото бедно изхабено сърце, претоварено от страст и труд; и усещането за огромна умора и за близък край — по това чувство той вече не можеше да се мами. Все пак още не изпитваше страх. Първата мисъл, която веднага му мина през ума, беше, че и той на свой ред плаща дан на наследствеността, че склерозата, това своего рода израждане, е неговият дял от физиологичната нищета на рода, неизбежното наследство от неговите страшни деди. У някои неврозата, вроденото увреждане бяха дали порок или добродетел, гениалност, престъпност, пиянство, святост; други бяха умрели туберкулозни, епилептици, парализирани. Той бе живял страстно и щеше да умре от сърце. И вече не се страхуваше, не се дразнеше от тази явна, фатална, а вероятно и необходима наследственост. Напротив, обземаше го някакво смирение, увереност, че всеки бунт против природните закони е лош. Защо ли някога бе тържествувал, ликувал при мисълта, че не е от своя род, че се чувствува различен, че няма нищо общо с него? Не можеше да съществува по-малко философско отношение. Само чудовищата поникват настрана от корена. И ей богу, това, че е като всички свои, започваше да му се струва толкова добро, толкова красиво, колкото ако беше от който и да е друг род — нима всички родове не си приличат, нима човечеството не е навсякъде едно и също със същия краен сбор от добро и лошо? Ставаше смирен пред заплахата на страданието и смъртта и стигаше дотам, че приемаше всичко, което животът носи.
Оттогава Паскал заживя с мисълта, че може всеки миг да умре. И с това постигна върховното си извисяване, издигането си до пълно забравяне на своето „аз“. Не престана да работи, но като никога досега разбираше, че наградата за усилието трябва да се търси в самото усилие, че всяко дело е преходно и винаги остава незавършено. Веднъж, докато вечеряше, Мартин му каза, че Сартьор, шапкарският работник от лудницата в Тюлет, се е обесил. Паскал цялата вечер мисли за този странен случай, за човека, когото смяташе, че със своето лечение с подкожни инжекции е спасил от лудостта да убива себеподобните си и който очевидно в момент на пристъп се бе оказал достатъчно трезв, за да се обеси, вместо да удуши някой случаен минувач. Като сега го виждаше — изглеждаше толкова разумен, докато Паскал го съветваше да се върне към трудовия си живот. Каква трябва да беше тази разрушителна сила, щом потребността да убива бе довела този човек до самоубийство, така че смъртта въпреки всичко бе осъществила своето дело? С него Паскал загуби и последната си гордост на лечител. И сега всяка сутрин, като седнеше да работи, си казваше,
