Колко пъти през този последен ден отиваха до прозореца, привлечени от бурята, пожелавайки тя да помете целия свят! Когато мистралът бушува, слънцето не престава да грее, небето си остава синьо; но синевата е помръкнала, замъглена от прах, а жълтото слънце е бледо и тръпно. Те гледаха в далечината огромните бели вихрушки, които се вдигаха от пътищата, огъващите се разрошени дървета, които сякаш бягаха в една и съща посока със същия устрем, цялото поле изсъхнало, изтощено от бесния, нестихващ, неотслабващ вятър, който тътнеше до безкрай с гръмотевичен грохот. Клони се чупеха и изчезваха, покриви излитаха толкова далеч, че после не можеха да ги намерят. Защо ли мистралът не ги отнесеше, както бяха заедно, и не ги захвърлеше някъде там, в онази незнайна страна, където хората са щастливи? Багажът беше почти прибран, когато Паскал понечи да отвори един капак, който вятърът току-що бе захлопнал, но през едва открехнатия прозорец мистралът нахлу толкова стремглаво, че Клотилд трябваше да изтича да му помогне. Двамата натискаха с все сили, докато успеят да завъртят дръжката на прозореца. Последните неприбрани вещи се бяха разхвърчали из стаята и те събраха парчетата на едно разбито огледалце, което бе паднало от стола. Дали това не беше предвещание за близка смърт, както казваха жените от предградието?
След унилата вечеря в светлата трапезария с цъфтящи букети по стените Паскал каза, че трябва да си легнат рано. Клотилд щеше да замине на другия ден сутринта с влака в десет и четвърт и той се тревожеше за нея, защото пътуването беше дълго — двадесет часа. После, преди да си легне, я целуна, но решително пожела още тази нощ да се върне в своята стая и да спи сам. Искал на всяка цена, както обясни, тя да си отпочине. Ако останели заедно, нямало нито тя, нито той да мигнат, щели да прекарат безкрайно печална безсънна нощ. Тя напразно го молеше, гледаше го с големите си нежни очи, протягаше към него божествените си ръце: той има необикновената сила да си отиде, след като я целуна по очите, зави я, посъветва я да бъде разумна и хубаво да се наспи. Та нима не бяха вече разделени? Щеше да му бъде съвестно и срамно да я обладае, когато тя вече не беше негова. Но колко ужасно бе завръщането му в неговата влажна, запустяла стая, където го чакаше студеното ергенско легло! Струваше му се, че се завръща в старостта и че тя завинаги се спуска върху него като оловен похлупак. Отначало обвини вятъра за безсънието си. Замрялата къща се изпълваше с вой, умолителни гласове, гневни гласове се преплитаха сред проточени ридания. На два пъти става, за да отиде пред вратата на Клотилд да се ослуша, но нищо не чу. Слезе долу да затвори една врата, която се блъскаше с глухи удари, сякаш нещастието хлопаше на стената. Вятърът свистеше из тъмните стаи. И той се прибра да си легне замръзнал, разтреперан, преследван от зловещи видения. После осъзна, че този силен глас, който го измъчваше, който му отнемаше съня, не идва от развилнелия се мистрал. Това беше зовът на Клотилд, усещането, че тя е още тук, при него, а той се бе отказал от нея. Тогава се замята в пристъп на безумно желание, на отвратително отчаяние. Господи! Никога вече да не бъде негова, когато той можеше с една дума още да я има, да я има завинаги! Сякаш от собствената му плът изтръгваха тази млада плът, която му отнемаха. Една тридесетгодишна жена може да се съвземе. Но какво усилие се изискваше посред страстта на неговата залязваща мъжественост, за да се откаже от това свежо тяло, ухаещо на младост, което царствено се бе отдало, което му принадлежеше като негова собственост, негова вещ! Той десет пъти едва не скочи от леглото, да отиде отново да я прегърне, да я задържи. Ужасната криза трая до зори сред бесния напор на вятъра, от който цялата къща се тресеше.
Беше шест часът, когато Мартин, на която се бе сторило, че господарят й я вика от стаята си, тропайки по пода, се качи. Влезе с израз на оживление и възторженост, който от два дена се бе появил на лицето й; но се вцепени от тревога и изумление, като го видя полуоблечен, легнал напряко на леглото, съсипан, заровил лице във възглавницата, за да заглуши риданията си. Бе поискал да стане, веднага да се облече и нов пристъп на отчаяние току-що го бе повалил: виеше му се свят, имаше сърцебиене, задушаваше се.
За миг загуби съзнание, после отново започна да стене, като едва си поемаше дъх:
— Не, не! Не мога… Прекалено страдам… По-добре да умра, още сега да умра…
Все пак позна Мартин, но не спря, изповяда се пред нея, беше на края на силите си, залян, повален от мъката.
— Ах, бедничка ми Мартин, толкова страдам, сър дето ми ще се пръсне… Тя отнася сърцето ми, целия ще ме отнесе. Вече не мога да живея без нея… Тази нощ едва не умрях, искам да умра, преди да замине, не мога да преживея мъката да гледам как си отива… Ох, господи! Тя заминава, вече няма да бъде при мен, моя, а аз оставам сам, сам, сам…
Мартин, която се бе качила толкова весела, пребледня като восък, лицето й стана сурово, измъчено. За миг го гледа как се е вкопчил в чаршафите и ги дърпа със сгърчени ръце, как си запушва устата в завивките и глухо стене от отчаяние. После с рязко усилие се реши да заговори:
— Не е разумно така да се съсипвате, господарю. Смешно е… Щом е тъй и щом не можете без госпожицата, ще отида да й кажа докъде сте се докарали…
При тези думи Паскал изведнъж стана, но политна и се хвана за гърба на един стол.
— Забранявам ви, Мартин!
— Пък аз много ще ви слушам! Че пак да ви намеря полумъртъв, да си изплачете всичките сълзи. Не, не! Ще доведа госпожицата и ще й кажа истината, и ще я накарам да си остане при нас!
Но той я беше сграбчил гневно за ръката и не я пускаше.
— Заповядвам ви да мирувате, чувате ли? Иначе ще си отидете с нея… Защо дойдохте? На мен ми прилоша от вятъра. Това никого не засяга.
После му домиля за нея, обичайната му добрина надви и той се усмихна:
— Горкичката ми Мартин, ама как ме ядосахте! Оставете ме да действувам така, както съм длъжен да действувам за доброто на всички ни. И не споменавайте нито дума, много ще ме наскърбите.
Сега Мартин преглътна сълзите си. Беше време да се придобрят, защото почти веднага след това Клотилд влезе. Беше станала рано, бързаше да се види час по-скоро с Паскал и вероятно до последния миг се надяваше, че той ще я задържи. И нейните клепачи бяха натежали от безсъние; веднага впери поглед в него със същия въпросителен израз. Но Паскал беше още толкова разстроен, че тя се изплаши.
— Не, няма нищо, уверявам те. Щях дори да спя добре, ако не беше мистралът… Нали, Мартин, и на вас това ви казвах?
С едно кимване прислужницата потвърди. И Клотилд се примири, не му извика, че и тя цяла нощ се е борила и страдала, че като него е примирала. Двете жени вече приемаха саможертвата му и се стараеха да му се подчиняват, да му помагат да я понесе.
— Чакай — продължи Паскал, като отиде до малкото бюро и го отвори, — тук има нещо за теб… Вземи! В този плик има седемстотин франка.
И макар че тя завика, че не иска да слуша, Паскал й се отчете: от шестте хиляди, получени за бижутата, били похарчени едва двеста; той си оставял сто, за да изкара до края на месеца със строга пестеливост, с „черното скъперничество“, което бил започнал да проявява. После вероятно щял да продаде Сулейад, щял да работи, въобще щял да се справи. Но не искал да пипа петте хиляди, които оставали, защото си били нейни и тя щяла да ги намери в чекмеджето.
— Учителю, учителю, много ме наскърбяваш…
Той я прекъсна:
— Това е моето желание и недей сега ти да ми разбиваш сърцето… Виж какво, вече е седем и половина, отивам да вържа сандъците, щом казваш, че са затворени.
Като останаха сами една срещу друга, Клотилд и Мартин известно време се гледаха мълчаливо. Откакто се бе създало новото положение, те чувствуваха глухото си съперничество за своя обожаван учител и господар: яркото тържество на младата господарка, стаената ревност на старата прислужница. По всичко личеше, че днес старицата остава победителка. Но в тази последна минута вълнението, което и двете изпитваха, ги сближаваше.
— Мартин, не го оставяй да се храни като бедняк. Трябва да ми обещаеш, че той ще има вино и месо всеки ден, нали?
— Не се безпокойте, госпожице.
— И да знаеш, тези пет хиляди франка, които са там, са си негови. Надявам се, че няма да ги пазите, а вие да умирате от глад. Искам да го глезиш.
— Пак ви казвам, госпожице, оставете на мен, на господаря нищо няма да му липсва.
Отново млъкнаха и продължиха да се гледат.
