— Освен това внимавай да не се преуморява. Заминавам много разтревожена, от известно време здравето му не е толкова добро. Ще се грижиш за него, нали?
— Ще се грижа, бъдете спокойна, госпожице.
— Да знаеш, че на теб го поверявам. Сега вече само ти му оставаш и това малко ме успокоява, защото ти го обичаш. Обичай го колкото можеш повече, обичай го двойно, за двете ни.
— Да, госпожице, колкото мога.
Очите им се напълниха със сълзи и Клотилд добави:
— Искаш ли да ме целунеш, Мартин?
— О, госпожице, от все сърце!
Когато Паскал влезе, ги завари така прегърнати. Направи се, че нищо не е забелязал, вероятно за да не се разчувствува. Заговори високо за последните приготовления преди заминаването, като припрян човек, който не иска да изпуснат влака. Бил вързал сандъците и чичо Дюрийо току-що ги бил откарал с каруцата, така че щели да ги намерят на гарата. Но беше едва осем часът, имаха на разположение повече от два часа. Прекараха два тягостни часа в безсмислена тревога, с болка се въртяха из къщата, непрекъснато мислеха за горчивата раздяла. Закуската им отне четвърт час. После трябваше да стават, да сядат. Очите им не се откъсваха от часовника, в зловещата къща минутите им се струваха безкрайни като агония.
— Ах, какъв вятър! — каза Клотилд по едно време, когато всички врати изстенаха под напора на мистрала.
Паскал отиде до прозореца, погледа безумния бяг на дърветата, подгонени от бурята.
— От сутринта непрекъснато се усилва. Ще трябва да видя какво става с покрива, изпопадаха керемиди.
Те вече не бяха заедно. Чуваха само бесния вятър, който помиташе всичко, отнасяше живота им.
Най-после в осем и половина Паскал каза:
— Време е, Клотилд.
Тя стана от стола, на който седеше. В някои мигове забравяше, че заминава. Изведнъж осъзна ужасната истина. Погледна го за последен път. Той не разтвори обятията ся, за да я задържи. Свършено беше. Лицето й застина — мъртво, като поразено от гръм.
Отначало си размениха обичайните думи.
— Ще ми пишеш нали?
— Разбира се. И ти ми се обаждай колкото се може по-често.
— И главно, ако се разболееш, веднага ме повикай.
— Обещавам ти. Но не се бой, аз съм здрав.
После, преди да напусне тази толкова скъпа за нея къща, Клотилд я обгърна с гаснещ поглед. И се отпусна на гърдите на Паскал, прегърна го и прошепна:
— Искам тук да те целуна, искам да ти благодаря… Учителю, ти ме направи това, което съм. Често си ми го казвал: ти поправи моята наследственост. Какво щеше да стане с мен там, в средата, където израсна Максим?… Да, ако у мен има нещо свястно, само на теб го дължа, на теб, който ме пресади в този дом, сред истина и добрина, отгледа ме, за да стана достойна за обичта ти… И след като ме взе и ме обсипа с богатствата си, днес ме отпращаш. Да бъде волята ти: ти си моят учител и ти се покорявам. И въпреки това те обичам и винаги ще те обичам.
Той я притисна до сърцето си, отговори:
— Аз мисля само за твоето добро, довършвам делото си.
И при тази последна, при тази сърцераздирателна целувка тя каза много тихо с въздишка:
— Ах, ако детето бе дошло!
Стори й се, че той изстена, когато заговори още по-тихо, едва доловимо:
— Да, моята мечта, единственото добро, истинско дело… не съумях да го осъществя… Прости, ми, опитай се да бъдеш щастлива.
Старата госпожа Ругон вече чакаше на гарата. Беше много весела, много оживена въпреки осемдесетте си години. Ликуваше: смяташе, че вече държи в ръцете си своя син Паскал. Когато ги видя такива стреснати, се зае да урежда всичко, взе билет, предаде сандъците на багаж, настани Клотилд в купе само за жени. После надълго говори за Максим, даде наставления, настоя да бъде редовно осведомявана. Но влакът не потегляше. Изминаха още пет ужасни минути, през които седяха едни срещу други, без да си говорят. Накрая се разцелуваха, колелата силно затракаха, кърпички се размахаха. Всичко свърши.
Паскал внезапно забеляза, че е сам на перона, докато там някъде влакът изчезваше зад един завой. Тогава, без да слуша майка си, се затича, запрепуска като младеж, изкачи склона, из катери се по стъпалата от суха зидария и за три минути стигна на терасата на Сулейад. Тук мистралът бушуваше, с яростен напор огъваше като сламки стогодишните кипариси. На избледнялото небе слънцето изглеждаше уморено от този вятър, който вече шест дена брулеше лицето му. И както разрошените дървета, Паскал устояваше, дрехите му плющяха като знамена, шибани от бурята, косите и брадата му се развяваха. Задъхваше се, ръцете му се опитваха да сдържат учестеното биене на сърнето му. Гледаше в далечината влака, който бягаше през голото поле, мъничък влак, като клонче с изсъхнали листа, гонено от мистрала.
XII
Още на другия ден Паскал се усамоти в голямата празна къща. Престана да излиза, напълно прекрати и без това вече редките си лекарски посещения, заживя със затворени врати и прозорци в пълно уединение и мълчание. На Мартин бе дал строго нареждане да не пуска никого, под никакъв предлог.
— Ами майка ви, господарю, госпожа Фелисите?
— Нея по-малко от всеки друг. Имам съображения… Ще й кажете, че работя, че имам нужда да се съсредоточа и че я моля да ме извини.
Старата госпожа Ругон идва три пъти едно след друго. Беснееше на долния етаж, той я чуваше как повишава глас, как се сърди, иска да влезе при него насила. После шумът стихваше, долавяше се само жално съзаклятническо шептене между нея и прислужницата. Паскал нито веднъж не отстъпи, не се наведе през перилото горе, за да й извика да се качи.
Един ден Мартин се осмели да му каже:
— Все пак, господарю, жестоко е така да затваряте вратата си пред собствената си майка. Още повече, че госпожа Фелисите идва за добро, защото знае колко сте притеснен и иска да ви помогне.
Той извика раздразнено:
— Не й ща парите, чувате ли!… Ще работя, все мога да си изкарам хляба, дявол да го вземе!
Но въпросът с парите вече ставаше неотложен. Паскал упорствуваше в решението си да не вземе нито сантим от прибраните в малкото бюро пет хиляди. Сега, като беше сам, той стана съвсем нехаен към материалната страна на живота, готов бе да се задоволи с хляб и вода; и всеки път, когато прислужницата му искаше пари за вино, за месо, за нещо сладко, свиваше рамене: защо, нали бил останал един крайшник от миналия ден, не било ли достатъчно? Но Мартин, която трепереше над своя господар и чувствуваше колко страда, се отчайваше от това негово скъперничество, по-жестоко и от нейното, от сиромашията, в която той затъваше заедно с целия дом. Та работниците от предградията живееха по-добре. Така един ден тя стигна до страшна вътрешна борба. По всичко личеше, че любовта й на покорно куче се бореше със страстта й към парите, които бе събирала сантим по сантим и бе скрила някъде, за да й раждали малки, както се изразяваше. Предпочиташе да си отреже късче от собственото си тяло. Докато господарят й не търпеше лишения сам, и наум не й идваше да накърни съкровището си. И тя прояви необикновен героизъм, когато на другата сутрин, като видя студената си кухня и празния бюфет, се реши, изчезна за един час и се върна с провизии и рестото от сто франка.
Паскал, който тъкмо слизаше, се изненада, попита я откъде е взела тези пари и бе готов да кипне и да изхвърли всичко на пътя, понеже си помисли, че е ходила при майка му.
— Ама не, не, господарю! — стреснато взе да обяснява Мартин. — Съвсем не е така.
И накрая му каза лъжата, която си беше приготвила:
— Представете си, у господин Грангийо сметките се уреждат, поне на мен така ми изглежда… Та тая сутрин отидох да видя и ми казаха, че сигурно и вие ще получите нещо и че мога да взема сто франка… Било достатъчно да се подпиша. Вие после ще уредите работата.
