че е само ученик, който още срича и все търси истината, докато тя непрестанно се отдалечава и разширява.
Но при това ведро настроение все още имаше една грижа: тревожеше се за своя стар Боном; какво щеше да стане с него, ако той умре? Напълно ослепял, с парализирани крака, горкият кон не се вдигаше от сламената си постелка. Когато господарят му отиваше да го види, той все пак го чуваше, обръщаше си главата и му беше приятно Паскал да го целува по ноздрите. Всички съседи вдигаха рамене, подиграваха се на доктора, че не иска да убие този свой престарял роднина. Щеше ли да си отиде пръв с мисълта, че още на другия ден ще повикат човек от кланицата да го одере? Една сутрин, когато Паскал влезе в обора, Боном не го чу, не вдигна глава. Беше мъртъв, лежеше спокойно, сякаш му бе олекнало, че тихичко е умрял тук. Господарят му коленичи, целуна го за последен път и с обляно в едри сълзи лице, му каза сбогом.
Този ден Паскал отново се заинтересува от своя съсед господин Беломбр. Беше застанал до един прозорец горе и го зърна над градинската стена: на бледото слънце, от първите ноемврийски дни господин Беломбр правеше обичайната си разходка. И отначало видът на стария учител, който живееше напълно щастливо, го удиви. Струваше му се, че никога не бе мислил за това, че там има един седемдесетгодишен мъж без жена, без деца, без куче, който черпи цялото си егоистично щастие от радостта да живее извън живота. После си спомни как се бе гневил против този човек, как бе иронизирал страха му от живота, какви беди му бе пожелавал, как се бе надявал, че възмездието няма да го отмине, че някоя по-предприемчива слугиня, някоя нечакана роднина ще му отмъсти. Но не! Паскал го гледаше все така бодър, усещаше, че още дълго ще старее, неизменно суров, скъперник, безполезен и щастлив. И въпреки всичко вече не му беше противен, дори бе готов да го съжали — толкова смешен и жалък му се струваше поради това, че никой не го бе обичал. А той, Паскал, агонизираше, защото бе останал сам! А сърцето му щеше да се пръсне, защото бе препълнено с чувства към другите! Не, по-добре страдания, само страдания, отколкото този егоизъм, отколкото тази смърт за всичко живо и човешко в нас!
Следващата нощ Паскал получи нов пристъп на гръдна жаба. Продължи около пет минути. Струваше му се, че ще се задуши, нямаше сили дори да повика Мартин. Когато си пое дъх, вече не му се искаше да я безпокои, предпочете да не споменава за влошаването на състоянието си; но убеждението му, че с него е свършено, че може би няма да доживее и месец, се утвърди. Първата му мисъл бе за Клотилд. Защо да не й пише да дойде час по-скоро? Тъкмо миналия ден беше получил от нея писмо и тази сутрин искаше да й отговори. После веднага си спомни за своите досиета. Ако умреше внезапно, майка му щеше да остане господарка тук и да ги унищожи; и не само досиетата, но и ръкописите, всичките му книжа, тридесет години мисъл и труд. Така щеше да бъде извършено престъплението, от което той толкова се опасяваше, само страхът от което през трескавите му нощи го бе карал да става разтреперан, да се ослушва с притаен дъх дали не разбиват шкафа му. Отново го изби пот, представи си как го ограбват, поругават, как разпръсват пепелта от делото му по ветровете. И веднага мисълта му се върна към Клотилд, каза си, че е достатъчно да я повика: тя щеше да бъде тук, щеше да му затвори очите, щеше да защити паметта му. Беше вече седнал, бързаше да й пише, та писмото му да замине със сутрешната поща.
Но когато хвана перото, пред бялата страница го обзе растящо угризение, недоволство от себе си. Тази мисъл за досиетата, прекрасното му намерение да им осигури пазителка и да ги спаси, не му ли бяха подсказани от слабостта, не бяха ли предлог, който той си бе съчинил, за да вземе отново Клотилд при себе си? В дъното имаше егоизъм. Той мислеше за себе си, а не за нея. Представи си как тя се връща в този оси рома шал дом, осъдена да се грижи за един болен старец; представи си я главно измъчена, ужасена от неговата агония, как някой ден щеше да я изплаши, като се строполи до нея. Не, не! Искаше да й спести този миг, не можеше да й направи такъв печален подарък — няколко дена жестоко сбогуване, а после нищета, — без да се чувствува престъпник. Важно беше само нейното спокойствие, нейното щастие, нищо друго нямаше значение! Той щеше да умре в тая дупка, щастлив от мисълта, че тя е щастлива. А колкото до спасяването на ръкописите, щеше да види, може би щеше да намери сили да се раздели с тях, да ги предаде на Рамон. Но дори ако трябваше всичките му книжа да загинат, беше съгласен, съгласен беше да не остане нищо от тях, дори мисълта му, стига да не смути живота на скъпата жена!
Така че Паскал се залови да пише един от своите обичайни и почти хладни отговори, които му струваха толкова воля и труд. Без да се оплаква, в последното си писмо Клотилд му намекваше, че Максим е започнал да я пренебрегва, повече го забавлявала Роз, племенницата на Сакаровия бръснар, онова много русо девойче, което изглеждало толкова невинно. Тук Паскал надушваше някаква интрига на бащата, хитра клопка край креслото на недъгавия, когото с приближаването на смъртта отново са обзели пороците, проявили се толкова рано у него. Но въпреки че беше разтревожен, даваше отлични съвети на Клотилд, повтаряше й, че е неин дълг да се жертвува докрай. Когато подписваше писмото, сълзи замъгляваха погледа му. Подписваше си смъртта, смърт на самотно старо животно, смърт без целувка, без приятелска ръка. После дойдоха съмненията: имаше ли право да я остави там, в тази лоша среда, щом чувствуваше, че около нея стават отвратителни неща?
В Сулейад пощаджията донасяше всяка сутрин писмата и вестниците към девет часа; и когато пишеше на Клотилд, Паскал бе свикнал да го изчаква и чрез него да праща писмата си, за да е сигурен, че никой няма да чете кореспонденцията му. Тази сутрин, като слезе да предаде писмото, което току-що бе написал, остана изненадан, че получава ново писмо от младата жена, каквото този ден не чакаше. Все пак той изпрати своето. После се качи, отново седна до масата, разкъса плика.
И още от първите редове остана дълбоко потресен, смаян. Клотилд му пишеше, че е бременна от два месеца. Досега се била колебала да му съобщи новината, защото искала първо сама да е напълно уверена. Вече не можела да се мами, положително била забременяла през последните дни на август, в онази блажена нощ, когато му бе дала кралско пиршество на младостта, нощта след злополучната им обиколка от къща на къща. Нима не били почувствували при една прегръдка силната, божествената наслада на зачатието? След първия месец, още щом пристигнала в Париж, у нея се били появили съмнения, но си помислила, че това е просто закъснение, някакво неразположение, напълно обяснимо с вълненията и болката от скъсването им. Но след като минал и вторият месец, изчакала няколко дена и сега била уверена, че е бременна, което впрочем се потвърждавало от всички признаци. Писмото беше кратко, съобщаваше само факта и все пак бе изпълнено с пламенна радост, с порив на безкрайна нежност и желание за незабавно завръщане.
Обезумял, боейки се, че не е разбрал добре, Паскал отново зачете писмото. Дете! А как се презираше в деня на нейното заминаване, сред отчаяния вой на мистрала, че не е могъл да създаде дете! Но детето е било вече у нея, тя го е отнасяла със себе си, докато той е гледал как влакът бяга през голото поле! Ах, ето това беше истинското дело, едничкото добро, едничкото живо дело и то го изпълваше с щастие и гордост. Неговите трудове върху наследствеността, страховете му от наследствеността бяха изчезнали. Детето щеше да дойде, имаше ли значение какво ще бъде! Достатъчно бе, че то ще е продължението, потомъкът, обезсмъртеният живот, неговото друго „аз“! Беше потресен до дъното на душата си, цял трепереше от умиление. Смееше се, говореше на глас, лудо целуваше писмото.
Но шум на стъпки го накара да се поуспокои. Обърна глава и видя Мартин.
— Господин Рамон е долу.
— Ах, да се качи, да се качи!
Пристигаше ново щастие. Още от вратата Рамон извика весело:
— Победа, учителю! Нося ви парите. Е, не всичко, но една порядъчна сума!
И заразказва: неочаквано щастлив случай; тъст му, господни Левек, го изяснил. Разписките за сто и двадесет хиляди франка, които удостоверявали, че Паскал е личен заемодавец на Грангийо, не служели за нищо, тъй като Грангийо бил неплатежоспособен. Спасението се открило в едно пълномощно, което доктор Паскал бил дал по искане на нотариуса, за да вложел парите му или поне част от тях в ипотеки. Понеже името на упълномощения не било вписано, нотариусът, както понякога правел, си послужил с името на един от чиновниците си и по този начин се открили осемдесет хиляди франка, вложени в солидни ипотеки с посредничеството на един порядъчен човек, който не бил замесен в аферите на своя шеф. Ако Паскал бил действувал своевременно, ако бил отишъл в прокуратурата, щял отдавна да изясни въпроса. Така или иначе, сега отново щял да разполага с една солидна рента — четири хиляди франка годишно.
Паскал бе уловил ръцете на младия мъж и ги стискаше възторжено.
— Ах, приятелю, да знаете колко съм щастлив! Това писмо от Клотилд ми донесе такова голямо щастие. Да, исках да я повикам да се върне, но мисълта за моята сиромашия, за лишенията, които щях да й наложа,
