кърмаче.
— Ооо, добре изглежда. Какво е розовко и охраненко!
— Ами да! Нали ме излока. Нали ме изсмука до мозъка на костите. Ама край! Оттук насетне сами си го изхранвайте — къде с козе мляко, къде с каша или сок от ряпа. Всичко яде туй копеле!
Отец Терие бе човек, който обичаше да си гледа спокойствието. В манастирските му задължения влизаше разпореждането с благотворителния фонд — разпределяше помощите между бедните и окаяните. За тази си дейност очакваше да му благодарят и повече да не му досаждат. Ненавиждаше техническите подробности, защото „техническа подробност“ означаваше усложнение, а усложнението означаваше смут на душевния му мир — а точно това той не можеше да понася. Хвана го яд, че изобщо отвори. Защо тази персона не вземе да си вдигне кошника и да си ходи, че да го остави на мира с кърмаческите си проблеми! Терие се изправи бавно-бавно. Лъхна го мирно на кърма по женската пазва от вълнен плат. Уханието му се понрави.
— Не разбирам какво точно искаш. Наистина не разбирам накъде биеш. Едно обаче ми е ясно: на това кърмаче няма да му навреди, ако още някое време побозае от гръдта ти.
— На него — не, ами на мен! — тросна се жената. — Изпосталях пет кила, а нагъвах за трима. И за какво?! За някакви си три франка седмично!
— Ахаа, сега разбирам — въздъхна отец Терие почти с облекчение. — сега вече проумявам: значи пак става дума за пари.
— Не! — отсече дойката.
— Хайде де! Работата се върти все около парата. Почука ли на тази порта някой, все пари търси. Ще ми се поне веднъж да отворя за нещо друго. Например да ми донесат някаква дреболия в знак на внимание. Да речем, шепа плодове или орехи. Ето на, есен е, и човек може да донесе какво ли не. Например цветя. Или някой просто да намине и любезно да поздрави: „Дал Бог добро, падре Терие! Желая ви спорен ден!“ Ала не ще доживея да чуя подобно нещо. Ако не е просяк, търговец ще да е, ако не е търговец, ще е занаятчия и ако не иска подаяние, ще представи някаква сметка. Вече не мога да покажа глава на улицата, направя пет крачки — и съм наобиколен от люде, които искат пари.
— Ама не и аз! — отсече пак Жана Бюси.
— Едно ще ти река: не си единствената в енорията. Има стотици дойки, които срещу три франка седмично ще се изпотрепят, само и само да положат на гърди това възхитително бебе или да го хранят с каши, сокове и какво ли още не…
— Че дайте им го!
— … от друга страна обаче, не е редно едно дете да се подмята току-така. Кой знае дали новата кърма ще му понесе. Та то вече е привикнало с мириса на твоята гръд, с туптежа на твоето сърце. — И пак дълбоко пое топлото ухание на дойката, ала щом забеляза, че словата му не й правят впечатление, нареди: — Хайде, вземи сега детето и си върви, а аз ще придумам абата занапред да ти дават по четири франка седмично.
— Не ща!
— Е, добре — пет!
— Неща.
— Че колко искаш тогава?! — кипна Терие. — Та пет франка са цяло състояние за такава нищо и никаква работа: да храниш пеленаче.
— Не ви ща парите — упорствуваше дойката, — искам само тоя копелдак да ми се махне от главата.
— Ама защо бе, прелюбезна жено? — видя се в чудо Терие и отново зарови ръка в кошницата. — Виж го какво е милинко, розовко. Не плаче, спи добре, пък е и кръстено.
— Да, ама е обладано от нечестивия.
— Не може да бъде! — стреснато измъкна ръката си Терие. — Невъзможно! Кърмаче, обладано от дявол! Та кърмачето не е човек, а нещо като получовек — душата му не е напълно оформена. Защо му е на нечестивия подобно недоносче?! Да не би да е проговорило вече? Да не би да има гърчове? Да не би да мести предмети из стаята? Или пък изпуска лоша миризма?
— Изобщо не мирише.
— Ето на! Това е недвусмислен признак. Ако е обладано от сатаната, щеше да вони! — И за да успокои дойката, а и да се покаже смел, Терие вдигна кошницата и я поднесе към носа си. — Не усещам нищо странно — додаде той след малко, — наистина нищо странно. Но ми се чини, че май пелените му понамирисват — подаде й той кошницата, за да я увери.
— Нямам предвид тях — тросна се дойката и отблъсна кошницата. — Нямам предвид това, дето е в пелените, дрисъкът му си мирише хубаво. Но самото копеле, то на нищо не мирише!
— Ами защото е здраво — възкликна Терие — не мирише, защото е здраво! Само болните деца миришат! Всеки знае, че ако има сипаница, детето смърди на конски фъшкии, ако има скарлатина — на спаружени ябълки, ако е охтичаво — дъхти на лук. Здраво е, това е всичко. Мигар трябва да смърди? А собствените ти деца смърдят ли, а?
— Не. Децата ми миришат тъй, както мирише всяко дете.
Терие усети как в душата му накипява гняв срещу твърдоглавието на тази особа. Внимателно положи кошницата на земята, защото по време на разправията не беше изключено да му потрябват и двете ръце за по-убедителна жестикулация, а не искаше кърмачето да пострада. Като начало той ги скръсти на гръб, вирна остро коремче към дойката и попита хапливо:
— Значи твърдиш, че знаеш как трябва да мирише човешкото чадо, което, нека ти припомня, щом кръстено, е и Божие чадо, нали?
— Да — съгласи се дойката.
— По-нататък твърдиш, че щом не мирише така, както смяташ ти, дойката Жана Бюси от улица „Сен Дени“, че трябва да мирише, то е рожба на дявола, така ли?
С широк замах отецът измъкна лява ръка иззад гърба си и заплашително размаха пред лицето й свит на питанка показалец. Дойката се замисли, не й се нравеше, че разговорът изби на разпит, от което можеше само да загуби.
— Не съм искала да кажа подобно нещо — би отбой тя. — Дали има нещо общо с дявола или не, ще решавате вие, падре Терие. Това не е моя работа. Ама знам едно: тръпки ме побиват от това кърмаче, защото не мирише като другите деца.
— Аха — рече доволно Терие, разлюля ръка като махало и отново я скри зад гърба си. — Значи оттегляш думите си за дявола. Добре, но ако обичаш, обясни ми все пак как според тебе трябва да миришат кърмачетата. Е?
— Ами на хубаво.
— Какво значи „хубаво“ — сопна се Терие. — Хубаво миришат много неща. Китка лавандула мирише хубаво. Месото в супата мирише хубаво. Арабските градини миришат хубаво. Как мирише едно кърмаче, искам да знам аз!
Дойката забави отговора. Знаеше отлично как миришат кърмачетата, знаеше го съвсем точно — та нали бе хранила, повивала, люляла, и целувала десетки… Дори нощем можеше да ги различава чрез обонянието си. Дори сега усещаше в носа си гъдела на бебешката миризма. Ала никога не й се бе случвало да я описва с думи.
— Е? — излая Терие и нетърпеливо щракна с пръсти.
— Значи… — подхвана събеседницата му. — Ама то никак не е лесно да се каже, щото… щото навсякъде миришат различно, ама все на хубаво, разбирате ли, падре, значи петичките им, примерно, миришат на гладък топъл камък, тц, не, по-скоро на пръстено гърне… или на масло, на току-що избито масло, да, точно тъй: на току-що избито масло. А телцата им миришат на питка, натопена в мляко. Пък главичките им, на темето, дето косата се завива, виждате ли, падре, там, дето при вас не е останало вече нищо — и тя почука лисото теме на преподобния Терие, който за миг бе онемял и свел смирено чело пред този порой от глупави подробности, — ей точно тук миришат най-хубаво. Миришат на карамел, а той мирише тъй сладко, сладко, падре, нямате си представа. Подушиш ли ги там, тутакси ги заобичваш — все едно дали са твои или чужди. Ей така трябва да миришат пеленачетата. А щом не миришат така, щом там горе не миришат изобщо, па макар и по-слабо от студен въздух — както това копеле тук, — тогава… Може да си го
