бавно иззад завоя на Нил, браздейки дълбоко спокойната повърхност на реката, като длето, прорязващо гладко тъмно дърво. Стигна до тях и ги отмина, преди Махфуз да заговори отново.
— Още отначало знаех, че случаят ще е труден — въздъхна той с глас, не по-силен от шепот. — Винаги е трудно, когато се намеси политиката. Шлегел бе убита по-малко от месец след клането в Исмаилия. Помниш ли го? Деветима израелски туристи заклани в автобус. А сега още една израелка. Много лошо. Особено пред американците. Канеха се да откажат някакъв голям заем. Милиони долари. Нали ги знаеш какви са, като стане дума за Израел. Тази работа с Шлегел можеше да обърка всичко. Повярвай ми, в Кайро се разтревожи доста народ. Ал Хаким пое лична отговорност. Натискът за бърза присъда беше огромен.
Старецът млъкна, за да си поеме дъх. Халифа барабанеше с пръсти по коленете си и се опитваше да осмисли чутото. Досега смяташе, че става въпрос за случайна грешка. Сега се оказваше, че се е забъркал в нещо много по-сложно и коварно.
— Но щом сте знаели, че е Янсен, защо Ал Хаким ви е казал да осъдите другиго?
Махфуз безпомощно махна с ръка.
— Нямам представа. Нито тогава, нито сега. Казах на Ал Хаким за Янсен, но той заяви, че не можел да направи нищо. Предупреди, че ако го привлечем като обвиняем, ситуацията само ще се влоши. Щяло да вбеси евреите още повече. Това му бяха думите: „Ако разследваме Янсен, това ще вбеси евреите още повече.“ Нареди ми да намеря друг, който да опере пешкира. Затова натопихме Гемал.
Свистенето от гърдите му ставаше все по-силно, той взе кислородната маска и отново задиша. Немощният му гръден кош подскачаше като пробит мях, ръцете му трепереха неудържимо. С леко отвращение Халифа забеляза как торбата с катетъра бавно се пълни с урина. Баржата отново наду сирената си и изчезна на север зад поредния завой на реката.
— Направи ме известен за цял живот този случай — закашля се Махфуз и свали маската. — Повишиха ме, писаха за мен във вестниците, президентът Мубарак ми изпрати телеграма. Но всичко това беше нищо, сравнено с вината. Не за Гемал. Той си беше боклук. Падаше му се. Но жена му и децата…
Млъкна, вдигна костелива ръка и я прокара през очите си. Халифа си спомни за странната среща с жената на Гемал. „Идват с писмо. Без бележка, без име, без нищо. Триста египетски лири в банкноти по сто. Винаги в банкноти по сто.“
— Значи вие сте изпращали парите — каза тихо.
Махфуз го погледна учудено и отново отпусна глава.
— Най-малкото, което можех да направя. Помагах им да оцелеят. Децата да се изучат. Доста изпразнен от съдържание жест, все пак.
Халифа поклати глава, изправи се, отиде до ръба на платформата и погледна тъмната вода долу.
— Хасани знае ли?
Махфуз поклати глава.
— Тогава не знаеше. Казах му по-късно, когато Гемал се обеси. Той просто се е опитвал да ме предпази. Не го съди прекалено строго.
— Ами досието по случая? Няма го в архива.
— Хасани го изгори. Сметнахме, че така ще е най-добре. Просто да забравим за цялата история. Да я предадем на миналото. — Той се засмя горчиво. — Но на миналото точно това му е проблемът, нали? Никога не е минало. Винаги е тук. И не иска да си отиде. Като пиявица. Смуче кръвта. Каквото и да правиш, каквото и да говориш, никога не можеш да се отървеш от него. Опитвал съм се. Повярвай ми. Като шибана пиявица е. Изсмуква те.
Той кимна немощно към чая си, показвайки, че устата му е пресъхнала и че има нужда от течността. Халифа пристъпи и му подаде чашата. Старецът не можа да я задържи и се наложи Халифа да я крепи, докато отпие. Махфуз разкваси устата си и се отпусна смачкан и безпомощен като парцалена кукла.
— Бях добър полицай — прошепна. — Каквото и да си мислиш за мен. Служих четирийсет години. Изгубил съм броя на случаите, които съм разрешил. Обирът в асуанския експрес. Убийството в Гезира. Гиргиз Уахди. Помниш ли го? Гиргиз ал Газар, убиецът от Бутнея. Толкова много случаи. Но този остана да ме измъчва. Оставих един убиец да се измъкне.
Вече беше много уморен, дишаше бързо и накъсано, крайниците му трепереха. Грабна кислородната маска и въздъхна жадно, гримасничейки от болка.
— Отвори този случай — измърмори и остави маската. — Това искаш, нали? Ще говоря с Хасани и с когото още трябва. Но няма да има никаква практическа полза. Ал Хаким е мъртъв. Янсен е мъртъв. Гемал е мъртъв. Но поне можеш да откриеш истината. Време е.
Чуха се стъпки и болногледачката излезе на поляната с хирургическа табличка в ръце.
— Ами вие?
Махфуз се разкашля.
— Какво аз? След няколко седмици ще съм мъртъв. Поне ще си отида с мисълта, че най-накрая съм постъпил, както е редно.
Той вдигна маската, глътна поредната порция кислород и с последни сили хвана ръката на Халифа.
— Открий истината. Заради мен, заради жената на Гемал, заради Аллах, ако щеш. Но се пази. Този Янсен беше опасен човек. Имаше високопоставени приятели. И гадни тайни. Ще се опитам да те защитя. Но се пази.
Замъглените му очи уморено се обърнаха към Халифа, след което се затвориха. Детективът го гледа известно време, след което измъкна ръката си, мина покрай болногледачката и прекоси поляната. Само преди половин час се молеше Махфуз да позволи повторното разглеждане на случая. След всичко, което чу, му се искаше да не беше се молил.
Йерусалим
Лейла не помнеше кога беше станала член на клуба за закуска на Американската колония, но от години насам срещите му в петък сутрин бяха редовно събитие в седмичния й график. Това не беше същински клуб, а по-скоро неформални срещи в хотела на Американската колония в източен Йерусалим, където на кафе и кроасани журналисти, служители на неправителствени организации и нисши дипломати — който се случеше в града в петък сутрин — обсъждаха важните събития на деня. Закуската често преминаваше в обяд, обядът в следобеден чай, а няколко пъти в годината и чаят преминаваше в полята с обилни количества алкохол вечеря, на която споровете придобиваха особено разгорещен характер. В един паметен случай шефът на бюрото на „Вашингтон Пост“ беше строшил бутилка от вино в главата на датския културен аташе.
Лейла пристигна малко след десет и като забави крачка, за да пусне едно писмо в пощенската кутия на хотела, прекоси хладното, облицовано с камък фоайе и излезе в слънчевия централен двор отзад с бълбукащия му фонтан, разцъфнали саксийни растения и метални маси, разположени под кремави чадъри. Някои от редовните „членове“ вече бяха тук — приятелката й Нуха, Онц Шенкер от „Йерусалим Пост“, Сам Роджърсън от „Ройтерс“, Том Робъртс от Британския съвет, който непрекъснато се опитваше да я заговаря — както и двойка нови физиономии, които не познаваше, всички насядали под старо портокалово дърво. Дискусията вече беше разгорещена.
Лейла издърпа един стол и си наля чаша черно кафе от оставената на съседната маса кана. Робъртс я погледна, усмихна се притеснено и отмести поглед.
— Цялата работа е ташак — тъкмо казваше Роджърсън и прокарваше пръсти през оредяващата си коса. — Пътна карта, която не води наникъде. Докато Израел не схване основното — а то е, че се е изсрал на главите на палестинците, и за да поправи нещата ще се наложи да направи значителни отстъпки, — кръвта ще продължи да се лее.
— Аз ще ти кажа кое е основното — изръмжа Шенкер и се намръщи, пафкайки от цигарата си „Ноблес“. — То е, че според последните анализи арабите не искат мир. Така че заеби всякакви отстъпки. Единственото, което искат, е да изличат Израел от картата на земята.
— Глупости — обади се Нуха.
— Така ли? Да не би Ал Мулатам изведнъж да е склонил да преговаря? Или пък „Хамас“ да са признали правото на съществуване на Израел?
— Онц, много добре знаеш, че те не представляват палестинския народ — каза дребна, силно гримирана жена на име Дебора Зелон, представителка на „Асошиейтед Прес“.
