физиономията на копеленцето. Да му покаже какво мисли за него. За цялата им пасмина. Пристъпи още половин крачка и стисна юмруци. В този момент в ушите му отекна тих глас, близък и едновременно с това неизмеримо далечен, придружен от ефимерния образ на женско лице, със сиви очи, красиво. Остана само част от секундата и след това си отиде, заедно с гласа. Бен Рои погледна палестинеца, издиша тежко, пипна светилника на медальона си, обърна се и пое надолу по склона.
Зад гърба му Фелдман поклати глава и измърмори:
— Горкият Ариех. Горкият глупав, шибан Ариех.
Египет — между Луксор и Едфу
Халифа излезе иззад камиона, изпревари го и влезе пред него, като през цялата тази маневра не спря да натиска клаксона. Отляво в далечината като разпаднали се пясъчни крепости се стелеха жълтеникави хълмове; вдясно, малко по-близо отвъд шарената покривка от захарна тръстика и бананови плантации, Нил криволичеше бавно на север, повърхността му беше черна и гладка като лента полиран метал. Халифа запали цигара, натисна газта докрай и пусна радиото. Гласът на Шаабан Абдел Рехим гръмна с хитовата си песен „Ана Бакрах Израел“ — „Мразя Израел“. Халифа послуша малко и смени станцията. Отмина табела, на която пишеше, че остават още шейсет километра до Едфу.
Беше изминала повече от седмица, откакто намериха трупа в Малката, и през това време не беше успял да открие почти никаква нова информация за мистериозния Пиет Янсен. Наложи се да провежда разследването си тайно зад гърба на Хасани, да идва много рано на работа, да стои до късно, да говори крадешком по телефона през обедната почивка, да го вмества, както може, сред другата полицейска работа. Но се съмняваше, че даже и без тези пречки щеше да открие нещо повече. Всичко свързано с живота на Янсен, от маниакалната му предпазливост във вилата до пълната липса на всякакви сведения за миналото му, явно се въртеше около целта му да пази живота си далеч от любопитни очи. В пълна тайнственост. Ограден със стени. Недостъпен.
Беше подал молба за египетско гражданство и тя беше уважена през октомври 1945-а. Поне това разбра чрез свой стар познат във вътрешното министерство. След това беше живял в Александрия, беше се занимавал със средно успешен бизнес за подвързване на книги в къщата си на „Шария Амин Фикри“, след което през март 1972-ра се беше преместил в Луксор, първо беше купил вилата, а след още седем месеца и хотела (като беше променил името му на „Мена-Ра“ вместо далеч по-прозаичното хотел „Добре дошли“). Извлечението от банковата му сметка разкриваше, че е бил ако не богат, то поне заможен, а според медицинския му картон беше страдал от хемороиди, артрит, подагра и ангина, както и от напреднал рак на простатата, открит през януари 2005-а. Куцането му се дължеше на катастрофа с кола през 1982-ра, при която си счупил капачката на лявото коляно.
Имаше и други откъслечни сведения — бил редовен читател в Египтоложката библиотека в „Чикаго Хаус“, грижовен градинар, нямал полицейско досие — и толкова. Кога за пръв път беше дошъл в Египет, защо и откъде, и каква беше връзката между него и Хана Шлегел — ако изобщо имаше такава, — всичко това оставаше неизвестно. Очевидно много хора го познаваха, но когато ги притиснеше, ставаше ясно, че всъщност никой не знае нищо за него. Дори предположението на Карла Шоу, че е холандец, се оказа задънена улица, тъй като от холандското посолство го информираха, че Пиет Янсен е едно от най-често срещаните имена в страната им и че без рождена дата и място на раждане няма да е възможно да открият каквото и да било.
Имаше само една потенциално интересна следа и тя беше дошла от телефонната разпечатка на мъртвеца. Янсен не беше говорил много и повечето му разговори бяха с „Мена-Ра“. Единственият друг номер, който се повтаряше, беше в Кайро — девет пъти за последните три месеца. Халифа го беше проверил в Египетската телефонна компания, като си мислеше, че може би е на някой от приятелите, които Карла Шоу беше споменала, когато я разпитаха миналата седмица. В крайна сметка това също се оказа задънена улица, защото номерът принадлежеше не на частен, а на обществен телефон в квартал „Ел Маади“.
Накратко, разследването не беше помръднало наникъде. Това именно беше причината сега да пътува.
Увеличи скоростта, мина през еднообразни бедни селца, понякога скалите или реката идваха съвсем близо до пътя, понякога бягаха надалеч, сякаш подплашени от фучащите коли. Слънцето се издигаше отляво, плуваше в небето като яйчен жълтък, надигащ се във вряща вода, от засилващата се жега влажната алувиална земя на нивите трептеше и вдигаше пара като сладкиш във фурна.
Стигна до Едфу след половин час, прекоси Нил по четирилентовия градски мост, мина през прашните объркани улици и отново продължи на юг, този път покрай западния бряг на реката. След още шест километра спря на някакъв крайпътен дюкян, за да пита за посоката. Два километра по-нататък сви наляво и слезе от магистралата по песъчлив коларски път, криволичещ през ниви с лук и зеле, разнообразявани от гъсти гори с фалак. Най-накрая стигна до натруфена бяла къща на брега на реката. Домът на Ехаб Али Махфуз, бившия началник на Халифа, човека, който беше водил разследването на убийството на Шлегел. Изгаси двигателя.
Идването дотук беше много рисковано за Халифа. Въпреки че се беше пенсионирал от полицията преди три години, Махфуз все още разполагаше със значително влияние. Ако се обидеше от посещението, стигаше да каже само една дума и Халифа щеше да бъде разжалван в редови полицай и преместен в някой забравен от бога участък насред Арабската пустиня. Или пък щяха да го изритат от полицията. Но щом искаше официално преразглеждане на случая — а беше стигнал до момент, когато повече не можеше да работи неофициално, — нямаше друг избор, освен да поеме този риск. Хасани нямаше намерение да му помага. Ако прескочеше Хасани и се обърнеше, да речем, към областния комисар, щеше да се оплете в бюрократичен лабиринт, от който нямаше да излезе месеци наред. Махфуз имаше властта да раздвижи нещата незабавно. Въпросът беше ще има ли желанието да упражни тази власт. Халифа го помнеше като човек, който не обича да си признава грешките.
Затропа нервно с пръсти по волана, след което грабна написания на машина доклад за разкритията си дотук, излезе от колата, отиде до входната врата и натисна звънеца. След малко се чуха стъпки. Вратата се отвори и се показа мургава жена на средна възраст в черна роба и тарха. Болногледачката, предположи Халифа.
— Сабах ел-кхаир — поздрави. — Дошъл съм при главния инспектор.
— Командир Махфуз не приема никого — отвърна жената, наблягайки на званието „командир“, с което Махфуз се беше пенсионирал.
— Може ли само няколко минути? Идвам чак от Луксор. Важно е.
— Имате ли уговорена среща?
Халифа призна, че няма.
— Значи няма да ви пусна.
Тя понечи да затвори вратата, но Халифа вкара крака си в пролуката.
— Моля ви, кажете му, че е дошъл инспектор Юсуф Халифа. Кажете му, че е важно.
Жената го изгледа ядосано, нареди му да изчака отвън и изчезна в къщата.
Халифа се подпря на касата на вратата, запали цигара и дръпна дълбоко. Въпреки обичайните си караници с Хасани по природа не обичаше конфронтациите и се чувстваше неловко в подобни ситуации. Усети се, че си мисли за един случай в университета, когато пред цялата група беше влязъл в спор с един преподавател и му беше казал, че греши, спомни си свиващия стомаха страх, когато вдигна ръка, за да си каже мнението. Същия страх изпитваше и сега — страха на бедния човек, пробил си път със зъби и нокти по стълбата, боящ се да направи нещо, което ще го запрати долу, откъдето е дошъл.
Дръпна още веднъж от цигарата, обърна се и се загледа в полята, през които току-що беше минал. Някакъв полугол мъж в далечината човъркаше земята с турия, тялото му се издигаше и накланяше с бавната и ритмична точност на играчка с пружина.
„Какво правя? — помисли си. — Какво правя, по дяволите?“
Жената се върна след няколко минути. Почти очакваше да му каже, че Махфуз не желае да го види. Тя обаче му нареди да си изгаси цигарата, хвърли му поглед, говорещ, че изобщо не е съгласна, и го вкара в хладната вътрешност на къщата.
