— Ами, да, и това… и, както каза Хасани. Янсен е мъртъв. На практика няма никакво значение какво ще открием.
Тя го погледна в очите.
— Има и нещо друго. Виждам го. Усещам го. Какво е то, Юсуф?
— Нищо, Зейнаб. Нищо… — Той сви колене и подпря чело върху тях. — Тя беше израелка. Еврейка. Виж ги какво правят с арабите. Питам се дали си струва. Струва ли си да си навличам всички тия неприятности заради една еврейка?
Думите се откъснаха от устата му неволно, но след като ги изрече, осъзна, че именно това го измъчваше през цялото време; не само сега, но и преди петнайсет години, когато беше наблюдавал как Хасани и Махфуз пребиват Мохамед Гемал. Че да надигне глас, ще означава не само да рискува кариерата си заради някакъв долен престъпник, но и заради човек от националност и вяра, които бе възпитан да презира. Срамуваше се от предразсъдъците си, срамуваше се истински, защото винаги се беше опитвал да бъде толерантен, да съди за хората по постъпките им, а не по произхода, националността и вероизповеданието им. Но не му беше лесно. Още от съвсем малък го бяха учили, че израелците са лоши хора, че евреите искат да обсебят света, че са жесток, арогантен и алчен народ, причинил немислими жестокости на техните братя мюсюлмани.
„Те са зли — неведнъж беше казвал баща му. — Всичките. Прогонват хората от земите им и си ги присвояват. Убиват жени и деца. Искат да унищожат уммата. Пази се от тях, Юсуф. Винаги се пази от евреите.“
Когато порасна и кръгозорът му се разшири, естествено разбра, че нещата не са черно-бели, както му ги представяха. Не всички евреи подкрепяха потисничеството над палестинците; да си израелец, не те превръщаше автоматично в чудовище; самите евреи бяха преживели ужасни страдания като народ. Но въпреки това смекчаване на възгледите, така и не можа да се отърси от предразсъдъците, втълпявани му още от детството.
Когато темата се засягаше в разговорите с приятели и колеги, се опитваше да заема умерена позиция, както тази вечер. Но дълбоко в себе си, в кътчетата на душата си, които само той познаваше, старото тесногръдие беше живо, тъмно петно, което така и не можеше да изличи. Не се гордееше с него. Знаеше, че го принизява като личност, но не можеше да се избави от него, както не можеше да се избави и от костния си мозък. То беше диктувало постъпките му преди петнайсет години и очевидно ги диктуваше и сега.
— Тази вечер, когато Тауфик ме попита дали не ми става поне малко приятно, като чуя за поредната бомба в Израел, дали част от мен не си мисли, че така им се пада — ами, истината е, че е прав, Зейнаб — каза тихо. — Знам, че не трябва да го казвам, но е така. Нищо не мога да направя. — Той поклати глава от срам, че й признава такива неща, от това, че е разкрил толкова от тайните на душата си. — Като си помисля за този случай, имам чувството, че съм двама души в едно тяло. Единият знае, че е била извършена ужасна несправедливост, че една жена е била убита и че за убийството й е бил обвинен не този, който трябва, че е мой дълг да открия истината. Но на другия изобщо не му пука. Какво от това, че някой е пребил до смърт някаква дърта еврейка? Защо да си навличам неприятности? Мразя се, за това, но нищо не мога да направя.
Зейнаб се отдръпна леко, бадемовите й очи се присвиха и по лицето й премина сянка.
— Понякога всички си мислим лоши неща — изрече успокоително. — Но по-важни са постъпките ни.
— Точно това се опитвам да кажа, Зейнаб. Не знам дали съм способен да постъпя както трябва. Мислите ми… дърпат ме назад. На теб ти е лесно. Израснала си в интелигентно и начетено семейство. Родителите ти са пътували, видели са нещо от света. Не си израснала с тези предразсъдъци. Но когато от бебе ти повтарят, че евреите и израелците са лоши, че наш дълг като мюсюлмани е да ги мразим, че ако не ги убиваме ние, те ще ни убият — не е лесно. Тук — той вдигна ръка и се почука по главата — знам, че това е невярно. И тук също. — Той докосна сърцето си. — Но тук — ръката му се премести на корема — ето тук дълбоко не мога да спра да ги мразя. Както не мога да контролирам емоциите си. Това ме плаши.
Зейнаб го погали по главата. Той усещаше топлината на бедрото й до своето. Настъпи продължително мълчание.
— Помниш ли баба ми? — попита тя накрая, без да спира да масажира врата и раменете му. — Баба Джамила.
Халифа се усмихна. Социалната пропаст между семействата им беше огромна, нейното — на заможен бизнесмен от лъскав квартал на Кайро, а неговото — на неук работник от бедните предградия на Гиза. Баба Джамила беше единствената, на която й беше приятно да общува с него, и когато им ходеха на гости, винаги го настаняваше до себе си и го разпитваше за интереса му към египетската история, тема, по която беше удивително добре информирана. Когато почина преди няколко години, му стана толкова мъчно, сякаш беше починала собствената му майка.
— Разбира се, че я помня.
— Тя веднъж ми каза нещо, преди много, много години, още като бях малка. Вече не си спомням повода, но никога няма да забравя думите. „Винаги тръгвай срещу това, от което се страхуваш, Зейнаб. И винаги търси онова, което не разбираш. Защото така ще пораснеш и ще станеш по-добър човек.“ Никога не съм ти казвала какво да правиш в работата си, Юсуф, но в случая мисля, че точно така трябва да постъпиш.
— Как? — Халифа въздъхна. — Не мога просто да проведа разследване зад гърба на Хасани.
Тя взе ръката му, вдигна я до устните си и я целуна.
— Не знам, Юсуф. Знам само, че този случай по някакъв начин ти е пратен като изпитание и че не трябва да му обръщаш гръб.
— Може си навлека страшно много неприятности.
— Заедно ще ги преодолеем. Както винаги.
Той я погледна. Беше толкова красива, толкова силна.
— Никой мъж не може да иска по-добра жена.
— И никоя жена не може да иска по-добър мъж. Обичам те, Юсуф.
Двамата се погледнаха, приближиха се един към друг, целунаха се, отначало нежно, а после страстно, гърдите й се притиснаха към него, а бедрото й се прехвърли върху неговото.
— Помниш ли какво направихме тогава в Гебел ел Силсила — прошепна тя на ухото му, — след като ти падна в калта и се наложи да си свалиш панталона, за да го изпереш?
Той не отговори, стана, взе жена си на ръце, отнесе я в спалнята и остави Ум Култум да пее в хола.
Йерусалим
Те са двама, или поне аз виждам двама. Приближават се зад гърба ми и ме хващат за ръцете, единият ми държи главата, за да не се обърна и да им видя лицата. Не ми причиняват болка, спокойни и любезни са. Докато ме вкарват в колата и ми покриват главата с одеяло обаче, ми дават да разбера, че няма да търпят никакво неподчинение.
Пътуваме два часа, може и повече — защото само след минути изгубвам представа и за време, и за посока. Отначало изкачваме стръмен наклон, след това слизаме, което ме навежда на мисълта, че пътуваме на югоизток от Йерусалим към Йерихон и към пустинята край Мъртво море, макар да е възможно — и вероятно — просто да обикаляме в кръг, за да ме дезориентират и да се уверят, че никой не ни следи.
Половин час след като сме тръгнали, колата спира и на предната седалка се качва трети човек. Мирише на цигари. Мисля, че „Фарид“, но не съм сигурна.
Колкото да е странно, не ме е страх. Докато съм живяла в този регион, съм попадала в много ситуации, когато инстинктът ми е нашепвал, че ще ми се случи нещо лошо, но тази не е от тях. Каквато и да е целта на отвличането ми, тя не е насилие. Поне докато правя каквото ми се казва.
Последните двайсет минути пътят беше разбит, след което навлязохме в някакво селище — бежански лагер? — защото чувам гласове, някаква музика и движение на коли по тесни улици.
Спираме, но одеялото остава на главата ми. Вкарват ме в някаква сграда. Повеждат ме по стъпала, след което ме настаняват на дървен стол. Изпод одеялото зървам под, облицован със синьо-бели плочки. В този момент ми нахлузват плувни очила с черни лепенки на стъклата. Усещам зад гърба си нечие присъствие — жена, ако се съди по дишането й, и чувам гласове някъде от вътрешността на къщата, много тихи и
