един не издаде и звук на протест. След това заключиха ръцете му с белезници зад гърба и го извлякоха на пясъчното бунище край лагера. Тя ги беше последвала плачеща, крещяща, молеща за живота на баща си, но без резултат. Те го събориха на земята, някой извади бейзболна бухалка и с ужасяващ звук я стовари върху тила на баща й, който падна по лице на земята. Последваха още три удара, черепът му се пръсна като диня, и изведнъж, както се бяха появили, мъжете изчезнаха и я оставиха да пропълзи и да прегърне потрошеното тяло на баща си, дългата й черна коса се накваси в кръвта му, воят на диви кучета отекваше в далечината.
— О, Господи, моят татко! О, Господи, горкият ми татко!
Лейла никога не беше говорила с никого за събитията от онази вечер, даже и с майка си. На другия ден след погребението на баща си взе ножица и си отряза косата, не можеше да понесе чувството, че кръвта му продължава да лепне по нея, макар че я ми много пъти. Два дни по-късно двете с майка й си събраха нещата, напуснаха Палестина завинаги и се върнаха в Англия, където останаха да живеят при бабата и дядото на Лейла, които притежаваха голяма къща в едно село близо до Кеймбридж. Живя там допреди четири години, когато за ужас на майка си реши да се върне в Палестина.
— Защо? — беше се разплакала майка й. — Лейла, за бога! След всичко, което се случи? След това, което направиха? Как можеш?
Не можа да й обясни, каза само, че искала нещата да си дойдат на мястото и да си разчисти сметките. Което в известен смисъл правеше и до ден-днешен.
Луксор
Едва когато се прибра у дома същата вечер, Халифа си спомни, че щяха да имат гости.
— Ще дойдат всеки момент! — засуети се жена му Зейнаб, когато той влезе през входната врата. Беше понесла табла с торши и бабагануш и изчезна в хола на малкия им претъпкан апартамент. — Къде ходиш досега?
— В Карнак. По работа — отвърна Халифа и запали цигара.
Чу се тракане на чинии и Зейнаб се появи, взе цигарата от устата му, целуна го бързо по устните и пъхна обратно цигарата. Беше облякла бродиран памучен кафтан, с незакопчани три горни копчета, които загатваха за щедрия й бюст, и беше сплела дългата си абаносовочерна коса в плитка, която се спускаше чак до кръста й.
— Прекрасна си — каза той.
— А ти изглеждаш ужасно — отвърна му тя с усмивка. — Иди и се избръсни, докато свърша с Бата. И гледай да не събудиш бебето. Едвам го приспах.
Тя го целуна отново, този път по бузата и изчезна обратно в кухнята.
— Али къде е? — подвикна той след нея.
— Ще спи при един приятел. И си сложи чиста риза, моля те. Яката ти е черна.
Халифа отиде в банята, разкопча си ризата и застана пред огледалото на мивката. Огледа се. Зейнаб беше права — изглеждаше ужасно. Очите му бяха подпухнали и зачервени, скулите му стърчаха като ребрата на недохранено магаре, а кожата му имаше нездравия сивкав цвят на заблатен канал. Изхвърли цигарата през прозореца, наплиска си лицето с вода, вдигна отново глава и се погледна в очите.
— Какво ще правиш, а? — попита отражението си. — Какво ще правиш?
Погледа се още малко, поклати глава, сякаш видяното не му харесваше, обръсна се набързо и отиде в спалнята, за да си сложи одеколон и да облече чиста риза. Тъкмо закопчаваше последното копче и се навеждаше да целуне неколкомесечния Юсуф, когато се позвъни.
— Дойдохме! — прогърмя гласът на баджанака му Хосни иззад вратата.
Халифа въздъхна.
— С каквото и да се занимаваш като пораснеш, обещай да не ставаш като вуйчо си — прошепна на бебето и потри нос в мекото му гладко челце.
— Ей, отваряйте! — продължаваше да гърми гласът. — Какво правите там вътре? Или да не питам!
Дочу се хрипливият кикот на съпругата на Хосни — Сама, по-голямата сестра на Зейнаб, — която се разсмя на шегата на мъжа си, той пък я пускаше всеки път, когато вратата не се отвореше на секундата, след като е позвънил.
— Бог да ни е на помощ — измърмори Халифа и излезе в коридора, за да посрещне гостите.
Бяха общо шестима: Халифа, Зейнаб, Сама, Хосни и двама приятели на Зейнаб от Кайро — Науал, дребна и мълчалива жена, която преподаваше класически арабски в университета в Кайро, и Тауфик, търговец на машрабия, когото всички наричаха Очилата, заради неестествено големите му кръгли очи. Седнаха около малката маса в хола. Дъщерята на Халифа Бата поднасяше яденето. Беше й приятно, защото така се чувстваше голяма. Беше облечена като майка си в бродиран кафтан и беше сплела дългата си черна коса на една плитка.
— Бата, да ти кажа, всеки път като те видя, все по-хубава ставаш — каза Сама, докато момичето нареждаше купички с пилешка супа. — И кафтанът ти е просто прекрасен. Купила съм същия на Ама. Триста лири, представяш ли си!
За разлика от Бата дъщерята на Сам и Хосни беше ниска, дебела и изключително мързелива, недостатъци, които майка й полагаше всички усилия да прикрие, като винаги й купуваше по-скъпи дрехи.
— Същата е като теб, когато беше на нейната възраст — усмихна се Науал на Зейнаб. — Бас държа, че всички момчета тичат подире ти, така ли е, Бата?
— Да бях малко по-млад и аз щях да хукна след тебе — разсмя се и Таусрик. — Направо щях да си счупя краката!
Бата се засмя срамежливо и излезе от стаята.
— Започвайте да й търсите съпруг — изсумтя Хосни и засърба супата си.
— За бога! — възмути се Зейнаб. — Че тя е само на четиринайсет!
— За тези неща никога не е прекалено рано да се мисли. Предварително планиране — това е ключът. Винаги гледайте в бъдещето. Да вземем например готварските мазнини. — Хосни работеше в бизнеса с готварски мазнини и никога не пропускаше възможността да насочи разговора към тази тема. — Миналата година след осемнайсетмесечно внимателно проучване пуснахме слънчогледовото ни масло. И познайте какво? Осем процента ръст на продажбите и награда за най-добро местно масло. Такива успехи не се постигат, без човек да гледа напред.
Той изсърба поредната лъжица супа.
— Получихме грамота и за ореховото масло. Направо се разграбва от магазините!
Всички демонстрираха учтив интерес, довършиха супата си и преминаха към основното ястие: агнешко торли с бакла, бамя, ориз и картофи. Разговорът премина към общи приятели, оттам към последното футболно дерби в Кайро между „Замелак“ и „Ал Ахли“, а след това и към политиката. Хосни и Науал се впуснаха в разгорещен дебат за продължаващата война на САЩ срещу тероризма.
— И какво се опитваш да ми кажеш — викаше Хосни. — Че не е трябвало да правят нищо след единайсети септември ли?
— Казвам, че преди да бомбардират други държави, трябва да си оправят нещата в собствената къща. Защо, когато някоя друга страна подкрепя тероризма, я нападат, а когато Америка го прави, това е външна политика?
Халифа не се включи в разговора, хранеше се, понякога вмъкваше по някоя забележка, но през повечето време беше погълнат от собствените си мисли. Трупът в Малката, колекцията от антики на Янсен, скандалът, който му вдигна Хасани, странната среща в Карнак — всички тези неща се преплитаха в мислите му като отражения от зала с огледала. И зад тях неизменна като сценичен декор, един и същ дори когато сцените се променяха, изпъкваше необичайната татуировка на ръката на жената — триъгълник и пет цифри. Като печатите по месото, за да се знае откъде идва.
— Още агнешко?
Гласът на Зейнаб го сепна. Държеше тенджерата с торли.
— Моля? О, не, благодаря ти.
— А ти какво мислиш за него, Юсуф?
