— Е, какво става долу? — попита и кимна в посока на стария град.
Лейла сви рамене.
— Напрегната атмосфера, както и сама се досещаш. Хар Цион даде пресконференция, обичайните простотии за Господ и Авраам, и как всеки, който критикувал Израел, бил антисемит и мразел евреите. Но има дар слово, не може да му се отрече.
— И Хитлер е имал — изсумтя Нуха и запали едно марлборо. — Ще ги изгонят ли?
— Да бе, да — изсумтя Лейла. — А Шарон ще стане примабалетист в „Болшой театър“. Естествено, че няма да ги изгонят.
От една съседна маса долетя смях. На нея се хранеха мъже и жени, които приличаха на скандинавци — най-вероятно служители на неправителствени организации или нисши дипломати. Отвън израелски военен джип „Исузу“ бавно мина с ръмжене по улицата като някаква гигантска бронирана костенурка. Сами донесе две чаши „Тайбе“ и чиния маслини.
— Чухте ли за бомбата? — попита ги, докато сервираше и палеше свещ в средата на масата.
— О, Боже — ахна Нуха. — Още една ли? Къде?
— В Хайфа. Дадоха го по телевизията.
— Ал Мулатам ли?
— Май да. Двама убити.
Лейла поклати глава.
— Тези двамата с Хар Цион ще започнат Трета световна война.
Нуха взе чашата си и отпи щедра глътка.
— Знаеш ми мнението — каза, остави чашата и дръпна от цигарата си. — Според мен двамата работят заедно. Погледни нещата от тази гледна точка: колкото повече хора убива Ал Мулатам, толкова повече подкрепа получава Хар Цион. Колкото повече подкрепа получава Хар Цион, толкова повече оправдания има Ал Мулатам да убива. Те си помагат един на друг.
— Знаеш ли, че може да си права — разсмя се Лейла. — Може да напиша статия.
— Е, малката, само не забравяй от кого си го чула най-напред. Знам ви вас журналистите. Най- сензационният материал в кариерата ти и ще си припишеш всички заслуги.
Лейла отново се разсмя. Но докато устата й се смееше, погледът й изведнъж се отнесе другаде. „Най- сензационният материал в кариерата ви.“ Къде го беше чула напоследък? Отне й няколко секунди да се сети, че беше в писмото, което беше получила днес следобед. Как беше? „Разполагам с информация, която би могла да се окаже безценна за него в борбата му ционистките потисници, и много бих желал да вляза във връзка с него. Вярвам, че можете да ми помогнете. В замяна ви предлагам материал, който би могъл да се окаже най-сензационният във вече впечатляващата ви кариера.“ Нещо такова. Беше го помислила за дебелашка шега или за провокация на Шин Бет и продължаваше да си мисли, че това е най-вероятното обяснение. Но сега, след като бяха изминали няколко часа…
— Инициалите ГР говорят ли ти нещо? — внезапно попита Лейла.
— Моля?
— ГР. Говорят ли ти нещо тези инициали?
Приятелката й се замисли малко.
— Грег Рикман? Онзи от „Спасете децата“, дето те сваля?
Лейла поклати глава.
— Не ме сваля. И става въпрос за някой от доста далечното минало.
Нуха я погледна неразбиращо.
— Забрави — каза след малко Лейла, вдигна чашата си и отпи. — Няма значение. Ти как си?
Приятелката й работеше в организация, която наблюдаваше конфискациите на арабски земи около Йерусалим, и не й беше нужна втора покана, за да се впусне в дълъг разказ за някакъв възрастен фермер, чиято маслинова гора току-що била изкоренена от израелските военни булдозери. Лейла се опитваше да я слуша, но мислите й бяха другаде. Писмото, Ал Мулатам, баща й, този последен обяд, който се беше състоял тук, в хотел „Йерусалим“. Беше толкова щастлив следобед, само тя и родителите й, тримата се смееха, разговаряха, разказваха си разни неща. И само след няколко часа той беше мъртъв.
— О, Господи, моят татко! — беше изпищяла и косата й се беше разпиляла в кръвта му. — О, Господи, горкият ми татко!
И от тази вечер нататък беше тръгнало всичко.
Йерусалим
В къщата заедно с тях имаше равин, слаб и мълчалив млад човек, подобно на толкова други военизирани заселници роден и израснал в Америка, с козя брадичка и силни очила, които уголемяваха очите му дотолкова, че сякаш изпълваха цялото му лице. След като се стъмни, той събра всички в дневната и им прочете проповед. Избра за параша, или тема на проповедта си, глава 17 от Битие, стих 8 „И ще дам на тебе и на твоите потомци след тебе на земята, по която странствуваш, цяла Ханаанска земя, за вечно владение, и ще им бъда Бог.“
Хар Цион слушаше заедно с другите, кимаше и се усмихваше, докато равинът ги уверяваше, че тук те вършат истинската Божия работа, свещен поход, на който бъдещите поколения щяха да гледат със същата гордост и признателност, каквато самите те изпитваха към еврейските герои от миналото. Обичаше Петокнижието да се обсъжда по този начин, да се усеща част от този сложен и красив гоблен — историята на еврейския народ. Като малък, след като майка му почина, а баща му бавно полудя, двамата с брат му Вениамин бяха изпратени в държавно сиропиталище, където часове наред си припомняха всички стари сказания и мечтаеха един ден да посетят земята на патриарсите и да я спасят от враговете на Израил също като Иисус Навий, Давид и великия Юда Макавей. За тях тези сказания бяха също толкова реални, колкото и тогавашният им живот, отделна действителност, в която се потапяха, за да избягат от всекидневния студ, глад и тормоз заради това, че бяха евреи.
— Петокнижието и Мишнах, и Талмудът, това са истинските неща — беше казал веднъж баща им. — Всичко останало е само илюзия.
Беше набожен човек, техният абба. В известен смисъл прекалено набожен. Скриваше се зад религиозните си книги винаги когато трябваше да се погрижи за семейството си. Задължението да свързва двата края беше легнало върху майка им, която по цели нощи шиеше, за да изкара пари да ги храни и облича и да има дърва за огъня. Но майка им беше умряла и вместо да поеме отговорностите си, баща им просто беше потънал още по-дълбоко в науките си, по цели дни четеше и си говореше сам, от време на време изпадаше в необуздани пристъпи на екстаз и им казваше, че е видял на небето великия светилник и че наближава денят на възмездието, докато накрая го отведоха и двамата с брат му бяха настанени в дом за малолетни, където и най-малкото споменаване на юдейството водеше до най-жестоки последици.
Да, помисли си Хар Цион, човек може да бъде прекалено набожен. Не искаше да бъде на мястото на хората, посветили живота си на халакха, равините и матмидим, и талмид хакхамим. В известен смисъл им завиждаше за способността им да се оттеглят от физическия свят и да съществуват единствено в този на вярата и духа. Но този свят не беше за него. Колкото да беше фрум, той беше човек на действието. Точно затова с брат му бяха избягали от сиропиталището и бяха дошли в Израел; точно затова беше постъпил в армията и се беше бил с арабите; точно затова седеше тук сега. Защото ако миналото му го беше научило на нещо, то беше, че сама по себе си вярата не е достатъчна. Трябваха и действия; да се изправиш и да се защитиш в реалния свят. На всяка цена да се придържаш към Петокнижието. Но винаги да си сигурен, че в другата си ръка държиш „Узи“.
Равинът завърши проповедта си и групата се разпръсна, жените отидоха в кухнята, за да приготвят вечеря, а мъжете — да охраняват къщата или да се заемат с четене на Талмуда. Хар Цион излезе на покрива, където проведе два разговора по мобилния си телефон, първият с един американски спонсор на организацията, който го поздрави за окупацията, а вторият със свой познат в кабинета, който му каза, че бил истински трън в задника, но че ако не се стигнело до изблици на извънредно насилие, правителството нямало да си помръдне пръста да ги изгони оттам.
— Във времена като тези трябва да се държим един за друг, Барух — каза му човекът от правителството. — Въпреки че ще има сериозен международен натиск, най-вече от Европа и от ООН.
