печатите, дето ги слагат по месото, за да е ясно откъде идва. Примерът шокира Халифа, като че ли жертвата беше някакво анонимно месо, хвърлено върху масата на касапина. Като печатите по месото. Отвратително.
Той прокара ръка по пода, дланта му предизвика сух съскащ звук при допира до прашния пясъчник, след това се изправи и вдигна очи към стената зад колоната, на която беше издълбан древен релеф, изобразяващ фараона Рамзес XI, подложен на пречистване от боговете Хор и Тот, последният изобразен с човешко тяло, увенчано от глава на ибис.
„Тот“ и „цфардеях“, това беше казала Шлегел точно преди да умре. Цфардеях, беше сигурен в това, се отнасяше за деформираните крака на Янсен. Но какво общо имаше Тот? Възможно ли беше в предсмъртния си делириум просто да е изрекла какво вижда над себе си? Ибисът Тот, последният образ, върху който бяха попаднали очите й. Или имаше някакво друго, по-дълбоко значение, нещо по-смислено?
Дръпна от цигарата си, потри слепоочия и се зарови още по-дълбоко в паметта си, изваждайки от нея всичко, което можеше да си спомни за този бог. Мъдрост, писменост, смятане и медицина — това бяха запазените области на Тот. И магия, защото според египетската митология именно той беше измислил заклинанията, дали възможност на богиня Изида да повика убития си съпруг и брат Озирис обратно към живота. Какво още? Беше писарят и вестителят на боговете, създател на йероглифите, автор на свещените закони на Египет, летописец на вечните присъди над всяко сърце на починал човек. Беше свързан с луната — често го изобразяваха с лунен диск над главата — и главният център на култа към него се намираше в Хермополис в Среден Египет, където, освен с всички останали имена беше познат и като сърцето на Ра, Измерителят на времето и Господарят на думите на Бог. Сребърната му баржа прекарваше душите на мъртвите през нощното небе. Съпруга му беше Сешат, Господарката на книгите, библиотекарката на боговете.
Във всичко това имаше много възможни връзки, много начини за интерпретация на името на Тот като кодирано обвинение против Пиет Янсен. В крайна сметка Янсен беше интелигентен и начетен; говореше много езици и имаше голяма библиотека. Ако древните египтяни се бяха интересували от астрология, Тот почти сигурно щеше да бъде нейният бог.
Но въпреки всички тези сходства, Халифа продължаваше да има усещането, че нещо му се губи; че изобщо не стига до същността на онова, което се беше опитала да разкрие Хана Шлегел. Беше имала предвид нещо определено и Халифа не можеше да го разбере. Просто не го проумяваше.
Допуши клеопатрата и стъпка фаса. Хасани може би беше прав, помисли си. Може би той си въобразяваше и се опитваше да натика квадратен клин в кръгъл отвор. А дори да не беше така, какво можеше да направи? Да проведе разследване зад гърба на началника си и да застраши цялата си кариера? И за какво? В крайна сметка Шлегел беше само една дърта…
В другия край на храма отекнаха стъпки. Халифа си помисли, че сигурно е пазачът. Но когато стъпките се приближиха, разбра, че са прекалено леки за мъж. Изминаха пет секунди, десет, след което една жена в джелаба суда влезе в залата откъм южния й край с китка диви цветя в ръка и черен шал, който покриваше почти цялото й лице. Слънцето вече беше залязло и в сгъстяващия се мрак тя не забеляза Халифа, който се беше отдръпнал в сенките зад колоната. Жената пристъпи до мястото, където беше умряла Хана Шлегел, отметна шала си, клекна и постави цветята на пода. Халифа пристъпи напред.
— Здравей, Нут.
Тя се обърна стреснато.
— Моля те, не се страхувай — той вдигна ръце, за да й покаже, че не иска да й стори нищо лошо. — Не исках да те плаша.
— Халифа — прошепна тя. Настъпи кратко мълчание. — Човекът, който уби мъжа ми. Един от всичките.
Беше се променила, откакто я беше видял за последен път в съдебната зала в деня, когато прочетоха присъдата на Мохамед Гемал. Тогава беше млада и хубава. Сега беше друг човек, изхабен, уморен, — с лице като стара дървесина.
— Защо ме следиш? — попита тя.
— Не съм те следил. Просто…
Халифа млъкна, тъй като и на себе си не можеше да обясни защо беше дошъл в храма. Тя го погледа още малко, след което отново се зае да подрежда цветята по пода около колоната. В двора кацна бяла чапла и започна да кълве прахоляка.
— Понякога идвам тук — каза след малко жената, повече на себе си, отколкото на Халифа, размествайки стеблата със сбръчканите си пръсти. — Мохамед няма гроб като хората. Просто го хвърлиха в една яма до затвора. Много ми е далеч да ходя до Кайро. Затова идвам тук. Не знам защо. Сигурно… защото той един вид умря тука.
Гласът й беше спокоен, необвиняващ, което накара Халифа да се почувства още по-зле. Той се размърда неспокойно и запремята някаква монета в джоба си.
— Оставям ги и за онази стара жена — продължи тя. — Вината не е нейна, нали? Тя не обвини Мохамед.
Подредбата на цветята я удовлетвори и тя се изправи, за да си ходи. Халифа пристъпи още една крачка към нея.
— Как са децата? — побърза да я попита, внезапно разтревожен, че разговорът може да приключи.
Жената сви рамене.
— Мансур започна работа като механик. Абдул току-що завърши училище. Фатма се омъжи и чака бебе. Премести се в Армант. Мъжът й работи във фабриката за бастуни.
— Ами ти? Ти…
— Дали съм се омъжила отново ли? — Тя го погледна уморено. — Мохамед е моят съпруг. Може да не беше добър човек, но все още е мой съпруг.
Бялата чапла стигна до входа и влезе в залата, като въртеше глава насам и натам. Тънките й като куки крака се издигаха и стъпваха със сдържаната ритмична деликатност на балерина. Стигна на метър от жената и продължи по пътя си.
— Той не го е направил, знаете го — каза тихо Нут. — Беше взел часовника, което е лошо. Много лошо. Но не е убивал жената. И не й е взимал портфейла. Не й е взимал портфейла.
Халифа се взираше в пода.
— Знам. Съжалявам…
Тя проследи с поглед чаплата, която крачеше между колоните.
— Ти беше единственият свестен сред тях — прошепна тя. — Единственият, който можеше да му помогне. Но…
Въздъхна и се обърна да си ходи. Направи няколко крачки и пак го погледна.
— Парите ми помогнаха. Не могат да ми го върнат, но ми помогнаха. Благодаря ти.
Халифа я погледна объркано.
— Аз не… какви пари?
— Парите, които ни изпращаше. Знам, че си ти. Ти беше единственият свестен.
— Не съм… какви пари? Нищо не разбирам.
Тя погледна през рамо сгъстяващите се сенки в дъното на залата, очите й бяха сухи и празни — очите на човек, изгубил всякаква надежда.
— Всяка година. Точно преди Еид ел Адха. Идват с писмо. Без бележка, без име, без нищо. Триста египетски лири в банкноти по сто. Винаги в банкноти по сто. За пръв път дойдоха, след като Мохамед се самоуби, и идват досега. Всяка година. С тях успях да изуча децата, с тях оцеляхме. Знам, че си ти. Въпреки всичко си свестен човек.
Тя го погледна, обърна се и излезе от храма.
Йерусалим
На път за дома си от стария град Лейла се отби в хотел „Йерусалим“, за да пийне и хапне с приятелката си Нуха.
Красива сграда в отомански стил близо до долния край на улица „Наблус“, собственост на палестинци и
