В случая имаше и други озадачаващи несъответствия. Шлегел беше пристигнала в Египет от Тел Авив предишния ден, беше пътувала сама и беше долетяла право в Луксор, където беше отседнала в „Мина Палас“, евтин хотел на Корниш ел Нил. Според управителя на хотела останала в стаята си от момента на настаняването до три и половина следобед в деня на смъртта си, когато го помолила да й повика такси до Карнак. Не носела почти никакъв багаж и билетът й за връщане в Израел бил за същата вечер. Каквато и да е била причината да дойде в Луксор, тя едва ли е била туристическа ваканция.
Беше звъняла поне веднъж от телефона в стаята си вечерта, когато беше пристигнала — камериерката я чула да говори, когато донесла хавлии и сапун. А в чантата до трупа й бяха открили голям, наскоро наточен кухненски нож, все едно се беше приготвила да упражни насилие над някого или пък да се защити, в случай че някой я нападне.
Колкото повече размишляваше Халифа над случая, толкова повече се убеждаваше, че той няма нищо общо нито с грабеж, нито с фундаментализъм. Сигурен беше, че ключът се крие в телефонното обаждане. С кого беше говорила Шлегел? Какво беше говорила? Беше изискал разпечатка от телефонната централа на хотела, но за лош късмет точно тази вечер телефонната централа не беше отчитала разговорите, а преди да намери време да поиска справка от египетската телефонна компания за разговорите на цялата сграда, разследването беше поело в неочаквана посока: в къщата на Мохамед Гемал бе намерен часовникът на Шлегел.
Гемал беше добре известен на луксорската полиция. Закоравял дребен престъпник със списък от присъди, дълъг два лакътя, от нападение и побой — за което беше излежал три години в Ал Уади ал Гадид — до кражби на коли и доставка на канабис (шест месеца в Абу Заабал). По времето на убийството бил на работа като нелицензиран екскурзовод и твърдеше, че бил чист от години твърдение, което главен инспектор Махфуз моментално беше отхвърлил. „Веднъж престъпник, винаги престъпник — беше казал. — Леопардът не си мени петната и лайна като Гемал не стават ангели за един ден.“
Халифа беше присъствал на разпила на Гемал. Изключително неприятна работа, брутална — Махфуз и Хасани направо бяха пребили заподозрения. Отначало той отричаше каквото и да било за часовника. След двайсет минути шамари и юмручни удари се пречупи и призна, че да, бил го взел, глупава необмислена постъпка. Имал дългове, разбирате ли, всеки момент щели да изхвърлят семейството му от къщата, дъщеря му била болна. Но ожесточено отричаше да е убивал Шлегел и да е вземал портфейла й, и продължи да отрича дори след още двата дни жесток побой. Когато разпитът приключи, пикаеше кръв и очите му бяха толкова подпухнали, че почти не виждаше. И продължаваше да твърди, че е невинен.
Халифа беше присъствал на всичко това отвратен до дъното на душата си, но прекалено наплашен, за да надигне глас, наплашен, че това един ден може да провали току-що започналата му кариера в полицията. По-лошото беше, че още от началото беше сигурен, че Гемал казва истината. Имаше нещо в отчаяната ярост, с която крещеше, че не е убил жената, в отказа му да признае дори под ударите на Хасани, смазващи го със силата на парен чук. Това беше убедило Халифа, че, точно както казва, е намерил Шлегел, след като е била нападната. Човекът може да беше крадец, но със сигурност не беше убиец.
Ала Махфуз беше останал непреклонен. А Халифа не беше казал нищо. Нито по време на разпита, нито когато изпратиха Гемал на съд, нито когато го осъдиха на двайсет и пет години каторга в кариерите в Тива, нито когато четири месеца след присъдата беше отнел живота си, като се беше обесил на решетката на килията си с въже за простиране.
В последвалите години се беше опитвал да оправдае мълчанието си, да си казва, че Гемал така или иначе не беше стока, че е бил закоравял закононарушител, че без значение справедлива или не, присъдата му е била заслужена. Истината обаче беше, че благодарение на собственото му малодушие един невинен човек бе получил присъда за нещо, което не беше извършил, и една жена беше умряла, а убиецът й беше избегнал правосъдието. И сега това малодушие се беше върнало и го преследваше. Както дълбоко в себе си винаги беше знаел, че ще стане.
Йерусалим
За поддръжниците си — а те с всеки ден се увеличаваха — Барух Хар Цион беше новият Давид, избраният от Господ воин, борещ се срещу въпиющите несправедливости, за да отведе народа си в Обетованата земя. Безкомпромисен, безстрашен, изпитан в битките, той беше живо въплъщение на щаркер — твърд като скала еврейски герой, който помага на себе си, на народа си и на своя Господ, и не храни никакви скрупули за средствата, с които постига целите си.
Роден като Борис Зеговски в едно селце в Южна Украйна, той беше дошъл в Израел през 1970 година на шестнайсетгодишна възраст, след като заедно с по-малкия си брат беше избягал от Съветския съюз, беше прекосил пеша половин Европа и се беше появил в израелското посолство във Виена, настоявайки, че негово право като евреин е да направи алиях. За Хар Цион пътешествието се оказа колкото поклонение, толкова и бягство, пътуване към митичната земя, която даваше не просто убежище от подмолния антисемитизъм в родната му страна, но и физически израз на завета на Господ с неговия избран народ.
Остатъка от живота си беше посветил на защитата и разширяването на тази земя, първо като войник в ИСО, където служи с отличие в елитния полк „Сайерет Маткал“; а по-нататък, след като оживя с ужасни изгаряния, когато в Южен Ливан хъмвито му се натъкна на противотанкова мина, премина във военното разузнаване и оглави звеното, което вербуваше и контролираше палестински информатори. Абсолютната и непоклатима преданост към израелската кауза го определяше изцяло като личност, преданост, която намираше външен израз както в извънредно героични постъпки — беше награждаван два пъти с медал за храброст, — така и в извънредно брутални деяния. През 1982-ра беше получил официално мъмрене, задето беше залял ливанско момиче с бензин и беше заповядал на хората си да я запалят, ако не разкрие местонахождението на скривалището за оръжия на „Хизбула“ (тя го беше разкрила). По време на службата си във военното разузнаване го бяха пратили на военен съд заради твърдения, че е разрешил групово изнасилване на палестински жени като начин да ги склони към сътрудничество (всички обвинения бяха оттеглени, след като основната свидетелка на обвинението беше загинала при загадъчна автомобилна катастрофа).
И това беше само върхът на айсберга. Приказките за насилие, бруталност и заплахи го следваха навсякъде — нещо, което вместо да го тревожи, явно го изпълваше с гордост повече от наградите за храброст. „Хубаво е да ти се възхищават, но още по-хубаво е да се страхуват от теб“ — бяха го чули да казва веднъж.
Яростен противник на мирните споразумения от Осло — на всякакви мирни споразумения, включващи отстъпване и на един квадратен сантиметър израелска библейска земя, — в средата на 90-те Хар Цион беше напуснал военното разузнаване и беше навлязъл в политиката, като първо се беше съюзил с войнстващата заселническа организация „Гуш Емуним“, след което се беше отделил от нея, за да се присъедини към още по-войнстващата „Шаялей Давид“. Последната му кампания за окупация и заселване на арабски земи първоначално бе пренебрегната като творение на луд човек. С появата на Ал Мулатам и „Палестинското братство“ обаче твърдолинейното му послание — че няма да има спасение от атентаторите камикадзе, докато цялата земя на Ерец Израел не се насели само от евреи и всички палестинци не бъдат прогонени отвъд границата в Йордания — беше започнало да придобива все по-голяма популярност. Митингите му събираха все по-многобройни тълпи, а благотворителните му вечери — все по-известни гости. На изборите през 2000-та беше спечелил място в Кнесета и в определени кръгове за него вече се говореше сериозно като за бъдещия израелски лидер. „Ако Барух Хар Цион някога стане министър-председател, това ще е краят на тази страна“ — беше отбелязал веднъж умереният израелски политик Йехуда Милан. „Ако Барух Хар Цион някога стане министър-председател, това ще е краят на юцим като Йехуда Милан“ — беше отвърнал Хар Цион.
Тази автобиография се превъртя през главата на Лейла, докато гледаше в очите мъжа пред себе си, с облечените му в ръкавици ръце, посивяваща коса, бледо и брадясало квадратно лице като покрит с мъх гранитен куб. Наоколо репортерите продължаваха да крещят въпросите си и да размахват диктофони.
— Господин Хар Цион, приемате ли, че с окупацията на тази къща нарушавате закона?
— Вярвате ли, че е възможно някакво споразумение между израелци и палестинци?
— Бихте ли коментирали твърденията, че постъпките ви имат мълчаливото одобрение на министър-
