за мой вечен срам не ми достигна смелост да го кажа. Мисля, че дълбоко в себе си всички го знаехме — вие, аз, началник Махфуз…
Хасани пристъпи и удари с юмрук по бюрото. Купчина документи се разпиля по пода.
— Достатъчно, Халифа! Достатъчно, чуваш ли? — Цялото му тяло трепереше, в ъглите на устата му се беше образувала пяна от слюнка. — Твоите психологически проблеми са си твоя работа, но аз имам на главата цял полицейски участък и няма да отворя едно дело с петнайсетгодишна давност само защото някакъв безгръбначен идиот страда от пристъп на съвест. Нямаш никакви доказателства, нищо, което да предполага, че Мохамед Гемал не е убил Хана Шлегел, освен собствените ти мисли, които, ако се съди по приказките ти за пера и жаби, са далеч от нормалното състояние.
Хасани забрави, че е с перука и яростно се почеса по главата. Изкуствената коса се свлече на челото му. Той изръмжа ядно и я запрати в другия край на стаята, стовари се на стола си и задиша тежко.
— Халифа, остави този случай — каза внезапно уморено и тихо. — Разбираш ли? За доброто на всички. Мохамед Гемал уби Хана Шлегел, Янсен умря при нещастен случай и между двамата няма връзка. Няма да отворя този случай.
Очите му премигнаха, неиздържали на погледа на Халифа.
— Сега отиваш в Зимния дворец, където някаква хауагая си мисли, че някой й е откраднал бижутата. Отиваш и разследваш случая. Забрави за Янсен и поне веднъж в живота си свърши някаква свястна полицейска работа.
Той стисна зъби и размести купчината книжа пред себе си. Халифа осъзна, че няма смисъл да продължава спора. Изправи се и тръгна към вратата.
— Ключовете — изръмжа Хасани. — Няма да ти позволя да си пъхаш носа в нещата на Янсен зад гърба ми.
Халифа се обърна, извади ключовете на Янсен от джоба си и ги подхвърли на Хасани, който ги улови с една ръка.
— Халифа, внимавай. Ясно ли е? Не смей да вършиш нищо, на своя глава.
Детективът се поколеба, след което отвори вратата и излезе в коридора.
Йерусалим
Лейла не можеше да мине през Дамаската порта в стария град с импозантната й двойна арка, почернелите й от времето плочи, тълпата от просяци и продавачи на плодове, без да си спомни първия път, когато беше дошла тук с родителите си на петгодишна възраст.
— Лейла, виж — гордо беше казал баща й, клекнал до нея, галейки дългата й до кръста черна коса. — Ал Куидс! Най-красивият град на света. Нашият град. Виж колко са ярки камъните на утринната светлина; помириши заатара и прясно изпечения хляб, чуй мюезина и виковете на продавачите на тамар хинди. Помни тези неща, Лейла, пази ги в себе си. Защото ако израелците постигнат своето, всички ще бъдем прогонени и Ал Куидс ще стане само нещо, за което ще четем в учебниците по история.
Лейла го беше прегърнала покровителствено.
— Няма да им позволя, татко! Ще се бия с тях. Не ме е страх — беше извикала.
Баща й се беше разсмял, беше я вдигнал и я беше притиснал силно към гръдния си кош, плосък и твърд като мрамор.
— Моята малка войничка! Непобедимата Лейла! Каква дъщеря си имам!
Тримата бяха обиколили града покрай стените, които тогава я бяха поразили като неизмеримо огромни и заплашителни, като надвиснала приливна вълна от камък. След това бяха минали през Дамаската порта и бяха влезли в забързания лабиринт на улиците вътре. Бяха пили кока-кола в някакво малко улично кафене, а баща й беше пушил шиша и беше разговарял оживено с група възрастни мъже, след което бяха поели надолу по улица „Ал Уад“ към Харам ал Шариф, от време на време спираха, за да й посочи той някоя пекарна, откъдето си беше купувал сладкиши като малък, площад, където беше играл футбол, една стара смокиня, чиито плодове беше брал.
— Не за ядене — беше обяснил. — Бяха прекалено твърди и горчиви. Замеряхме се с тях. Веднъж ме удариха право по носа. Трябваше да чуеш как изпука! Целия се олях с кръв!
При този спомен се беше разсмял и Лейла също се беше разсмяла и му беше казала колко е смешен, въпреки че историята я беше ужасила, самата мисъл, че баща й е пострадал. Толкова го обичаше, толкова искаше да му достави удоволствие, да му покаже, че не е слаба и не я е страх, че е силна като него — смела, истинска палестинка.
От смокинята бяха завили нагоре към плетеницата от тесни стари улички и накрая биха стигнали до едно място, където сградите и от двете страни надвисваха над главите им и образуваха нещо като тунел. Група израелски войници, застанали точно на входа, ги бяха изгледали подозрително.
— Видя ли как ни гледат — беше въздъхнал баща й. — Карат ни да се чувстваме като крадци в собствената си къща.
Беше я хванал за ръка и я беше повел към една ниска дървена порта, увенчана с изящна каменна арка, украсена с гроздове и виещи се лози. Бронзовата плочка на вратата обявяваше, че това е Алдер Коен Мемориал Йешива; на каменната колона отдясно беше прикрепена мецуца.
— Нашата къща — тъжно беше казал баща й и беше докоснал вратата. — Нашата хубава къща.
Семейството му — нейното семейство — беше избягало по време на боевете през юни 1967-а, напускайки града само с най-ценните семейни притежания, и беше намерило подслон в лагера Акуабат Джабр в покрайнините на Йерихон, на четирийсет километра от Йерусалим. Очакваше се това да е временна мярка и се върнаха веднага след края на боевете. Но къщата вече беше завзета от израелци и не им помогнаха никакви оплаквания до новата управа на града. Оттогава живееха като бежанци.
— Роден съм тук — беше казал баща й и беше прокарал с обич ръка по грапавото дърво и каменната арка. — Баща ми също. И неговият баща, и бащата на баща му. Четиринайсет поколения. Триста години. И всичко свърши, ей така.
Беше щракнал с пръсти. Тя беше вдигнала поглед и беше видяла сълзите в големите му кафяви очи.
— Няма страшно, татко — беше отвърнала и го беше прегърнала здраво, за да влее цялата си сила и обич в стройното му твърдо тяло. — Един ден ще си я получиш. И ще живеем тук заедно. Всичко ще се оправи.
Той се беше навел и беше отъркал лицето си в дългата й черна коса.
— Иска ми се, миличка — беше прошепнал. — Но не всички приказки имат щастлив край. Особено за нашия народ. Ще разбереш, когато пораснеш.
Тези и други спомени витаеха в главата й сега, когато минаваше през тъмния завой на портата към павирания наклон на улица „Ал У ад“.
Друг път тази част от града гъмжеше от народ, имаше многоцветни сергии, на които се продаваха цветя, плодове и подправки, тълпи от купувачи щъкаха във всички посоки, момчета се провираха между минувачите с дървени табли с месо или отпадъци. Но днес всичко беше необичайно тихо — несъмнено заради напредъка на „Воините на Давид“ навътре в града. Двама старци седяха под гофрирания сенник на едно изоставено кафене; отляво някаква селянка клечеше пред затворения с кепенци вход, разположила пред себе си самотна пирамида от лимони, заровила лице в сбръчканите си кафяви ръце. Друга жива душа нямаше, ако не се брояха израелските военни и полицаи: трима млади наборници се въртяха около купчина торби с пясък; отряд на граничната полиция със зелени барети беше насядал по стъпалата на кафенето; неколцина редовни полицаи патрулираха пред портата, маскировъчните им сини униформи се сливаха с мрака и главите, ръцете и краката им сякаш потъваха в тъмна дупка там, където трябваше да са телата им.
Лейла показа журналистическата си карта на единия от тях, хубаво момиче, което можеше и да е модел, ако не беше полицайка, и попита дали може да отиде до окупираната къща.
— По-надолу улицата е блокирана — отвърна момичето и неодобрително погледна картата. — Попитайте там.
Лейла кимна и продължи навътре, мина покрай австрийското общежитие, покрай Виа Долороса, покрай
