се съсредоточим, не върху разни работи, дето са станали преди десетилетия. Работи, които тогава са били решени, бих добавил!
Челото му се смръщи, сякаш не беше много сигурен в смисъла на последното изречение. Мръщенето изчезна почти мигновено, Хасани се наду и насочи показалец към Халифа, който седеше на нисък стол пред бюрото на главния инспектор.
— Винаги това ти е бил проблемът, Халифа. Сто пъти съм го повтарял и пак ще го кажа — става дума за пълната ти неспособност да се съсредоточаваш върху настоящето. Прекалено много време висиш из музеите, от това ти идва проблемът. Тутанкамон това, Ехнамон онова…
— Ехнатон — поправи го Халифа.
— Ето пак! На кого изобщо му пука! Миналото е свършено, приключено и няма никакво значение. Днешният ден е важен.
Страстта на Халифа към древното минало беше неизменен повод за конфронтация между двамата, също и фактът, че той беше един от малкото офицери в участъка, които не се стряскаха от Хасани. Халифа така и не разбра защо началникът хранеше такава неприязън, дори отвращение към историята, макар да подозираше, че се дължи на пълното му невежество по въпроса, което го поставяше в неблагоприятна позиция, когато разговорът поемеше в подобна насока. Каквато и да беше причината, именно този факт изваждаше Хасани, когато искаше да унижи Халифа, като че ли полицейската работата и интересът към националното историческо наследство бяха две несъвместими неща.
— На тях им харесва! — продължаваше да набира инерция Хасани. — На сводниците, на крадците и на измамниците. Харесва им да си пилеем времето за случаи, приключен преди петнайсет години, и да ги оставим на мира да си сводничат, крадат и… — Хасани млъкна, за да намери правилната дума. — Измамничат! — изкрещя накрая. — Да, да, харесва им! А ние ставаме за посмешище!
Вената под лявото му око пулсираше по-яростно отвсякога, като тлъст зелен червей, гърчещ се под кожата му. Халифа си извади цигарите, наведе се, запали и прикова поглед в пода.
— Има вероятност правосъдието да е било сериозно поругано — каза тихо и дръпна жадно от цигарата си, закопнял за яснотата на мисълта, която му даваше никотинът. — Не е сигурно, но е много възможно. И независимо дали е станало преди петнайсет или преди трийсет години, аз смятам, че е наш дълг да го разследваме.
— Какви са ти доказателствата? — изкрещя Хасани. — Какви са ти доказателствата, човече? Знам, че фактите никога не са ти пречили на теориите за конспирация, но ми е нужно нещо повече от „може би“.
— Както ви казах, няма нищо определено…
— Съвсем нищо, нали?
— Има сходства.
— Между жена ми и хипопотама също има сходства, но това не означава, че тя по цял ден се къпе в лайната си и яде палмови листа!
— Прекалено много сходства, за да е съвпадение — отказа да се предаде Халифа. — Пиет Янсен има нещо общо с убийството на Хана Шлегел. Знам го. Знам го! — Усети, че сам повишава глас, стисна коляното си с ръка и дръпна дълбоко от цигарата, за да си възвърне самообладанието. — Вижте какво — продължи бавно и отчетливо. — Хана Шлегел е била убита в Карнак. Янсен е живеел близо до Карнак.
— Както и хиляди други хора — изсумтя Хасани. — Пък и пет хиляди души всеки ден посещават това място. Какво се опитваш да кажеш? Че всички те имат нещо общо ли?
Халифа пренебрегна въпроса и продължи:
— Украсата от анхове и розети на дръжката на бастуна съвпада с белезите по лицето и черепа на Шлегел. Тези белези така и не бяха взети под внимание.
Хасани пренебрежително махна с ръка.
— Съществуват хиляди предмети с подобна украса. Десетки хиляди. Слаби са ти доводите, Халифа. Дотук прекалено слаби.
Детективът и този път не обърна внимание на началника си.
— Шлегел е била израелска еврейка. Янсен е мразел евреите.
— За бога, Халифа! След онова, което сториха с палестинците, всички в Египет мразят шибаните евреи. Какво да направим? Да доведем за разпит цялото население ли?
Халифа пак отказа да бъде отклонен от темата.
— Пазачът в Карнак каза, че е видял от местопрестъплението да се отдалечава човек с нещо странно на главата. „Като странна птица“ — така го описа. В къщата на Янсен намерих на вратата на мазето шапка, която отговаря на това описание. Шапка с провиснали от нея пера.
Хасани избухна в презрителен смях.
— С всяка минута ставаш все по-абсурден. Този пазач, ако си спомням добре, беше полусляп и не виждаше и собствените си ръце, да не говорим на петдесет метра пред себе си. Хващаш се за сламки, Халифа! Или пък за пера. Странна птица. Нещо не си в час, човече!
Халифа дръпна за последно от цигарата си, наведе се и я загаси в пепелника на края на бюрото.
— Има още нещо.
— О, я да чуем — изрева Хасани и плесна с ръце. — Не съм се смял така от цяла вечност.
Халифа се облегна.
— Преди да умре, Шлегел е успяла да изрече две думи: „Тот“, което е името на древноегипетския бог на писмеността и мъдростта…
— Да, да. Знам! — изгледа го заплашително Хасани.
— И „цфардеях“, което на иврит означава „жаба“.
Хасани присви очи.
— Е, и?
— Янсен по рождение е имал ципи на краката. Като жаба.
Говореше бързо, за да изпревари поредните подигравки.
За негова изненада Хасани не каза нищо, само отиде пак до прозореца и се загледа навън с гръб към Халифа, стиснал ръце встрани от тялото, като че ли носеше невидими куфари.
— Знам, че поотделно всички тези неща не означават много — продължи Халифа в опит да използва мълчанието на шефа си, — но взети заедно подтикват към размисъл. Съвпаденията стават прекалено много. И дори всичко да е случайност, остава въпросът за антиките в мазето на Янсен. Той е измамник. Сигурен съм. Усещам го. Трябва да го разследваме.
Хасани стискаше юмруци толкова силно, че кокалчетата му бяха побелели. Настъпи продължително мълчание, след което той се обърна към Халифа.
— Повече няма да губим време със случая — изрече бавно и настойчиво и едва сдържаната ярост в гласа му беше по-заплашителна от крещенето. — Ясно ли е? Този човек е мъртъв и в каквото и да е бил забъркан, каквото и да е извършил, всичко е приключило. Не можем да направим нищо.
Халифа го погледна невярващо.
— Ами Мохамед Гемал? Възможно е да е бил осъден невинен човек.
— Гемал също е мъртъв. И за него не можем да направим нищо.
— Семейството му е живо. Дължим им…
— Гемал бе признат за виновен от законен съд, за бога. Направи самопризнания, че е обрал старицата.
— Но не и че я е убил. Това го отрича докрай.
— Та той се самоуби, по дяволите. Какво по-убедително самопризнание искаш? — Хасани пристъпи още една крачка. — Този човек беше виновен, Халифа! Виновен като дявол! Той го знаеше и ние го знаехме. Всички ние!
Очите му се бяха разширили от ярост. Но в тях имаше и нещо друго. Някакво отчаяние и дори страх. Нещо, което Халифа досега не беше виждал. Детективът запали поредната цигара.
— Аз не го знаех.
— Моля? Какво каза?
— Според мен Гемал не беше виновен. Тогава се съмнявах. Съмнявам се и до ден-днешен, а сега повече отвсякога. Мохамед Гемал може и да е обрал Хана Шлегел, но не я е убил. Знаех го още тогава, но
