смокинята, която баща й беше показал преди толкова много години — дървото сякаш изобщо не беше се променило за всичкото това време. По някое време отпред се чуха крясъци и броят на военните и полицаите рязко нарасна. Виждаха се разпръснати групи шебаб, палестински младежи, някои с черно-белите ленти за глава на „Фатах“, други носеха червено-зелено-черно-бялото палестинско знаме, групи, събиращи се в тълпа, а тълпата в блъсканица. Тясната улица ечеше от песните им, гора от юмруци пулсираше във въздуха. Израелските войници охраняваха всички пресечки и пречеха на протеста да се разпространи навътре из града, безизразните лица на наемниците контрастираха с изкривените от гняв и предизвикателство лица на протестиращите. По паважа се виждаха пепел и остатъци от обгорен картон там, където бяха палили импровизирани огньове; израелските камери за наблюдение висяха с разбити обективи от стените като скелети на мъртви животни.
Лейла си проби път през множеството, което с всяка крачка ставаше все по-непроходимо, и в един момент й се стори, че няма да мръдне повече напред, но за неин късмет я видя един младеж, когото преди няколко месеца беше интервюирала за посветената си на движението „Младежки Фатах“ статия. Той я поздрави, самоназначи се за неин водач и й проби път през масата от тела, докато не стигнаха бариерите, с които израелците бяха преградили улицата. Освен палестинци тук имаше и малобройна група от израелското движение „Мир сега“ и една от тях — възрастна жена с плетена шапка, й подвикна.
— Надявам се да напишеш за тези копелета, Лейла! Те ще започнат война.
— Те точно това искат — изкрещя един мъж до нея. — Ще ни избият всичките! Вън заселниците! Искаме мир! Мир сега!
Той се наведе и размаха юмрук към тежковъоръжените гранични полицаи от другата страна на бариерата. Зад тях пред окупираната къща се беше събрало множество от журналисти и телевизионни екипи, повечето с каски и бронирани жилетки. По-надолу беше издигната втора бариера, която препречваше пътя на тълпа хареди евреи и привърженици на дясното крило, дошли да демонстрират подкрепата си за заселниците. Един от тях носеше плакат с надпис „КАХАН БЕШЕ ПРАВ!“, друг — транспарант, прогласяващ „ВЪН АРАБСКИТЕ УБИЙЦИ ОТ ЕВРЕЙСКАТА ЗЕМЯ“.
Лейла показа журналистическата си карта на един от войниците на бариерата и след като се консултира с началника си, той я пусна. Тя си проби път през журналистите и се озова до шкембест брадат мъж с очила с тънки рамки и пластмасова предпазна каска.
— Великата Лейла ал Мадани най-накрая ни удостои с присъствието си — изсумтя той, но шумът на тълпата го заглуши. — Чудех се кога ще се появиш.
Онц Шенкер беше политически кореспондент на „Йерусалим Пост“. На първата им среща Лейла беше метнала по него чаша вода, защото беше направил обидна забележка за палестинските жени, и оттогава насам тонът на общуването им беше все същият. Спазваха хладна любезност, но не можеха да се понасят.
— Гледай си каската, Шенкер — изръмжа тя.
— И на теб ще ти се доще каска, когато арабските ти приятелчета започнат да мятат камъни и бутилки — сопна й се той.
Като доказателство една бутилка долетя откъм групата на протестиращите палестинци и се разби на паважа на няколко метра вдясно от него.
— Нали ти казах — изкрещя той. — Но по теб няма да хвърлят нищо, нали шибана Асадика. Те се целят само по истинските журналисти!
Лейла отвори уста, за да отвърне на обидата, но размисли и само му показа среден пръст и продължи да си пробива път. Джералд Кесел от Си Ен Ен се мъчеше да снима сред целия хаос; отляво израелската гранична полиция беше вдигнала бариерите и изблъскваше назад по улицата протестиращите палестинци. Крясъците станаха още по-силни. Излетя граната със сълзотворен газ. Захвърчаха още бутилки.
Лейла за миг застана на място, за да огледа обстановката, след което свали фотоапарата си от рамото и започна да снима — снимаше изрисуваните със спрей светилници от двете страни на входната врата — емблемата на „Воините на Давид“, провесеното пред фасадата израелско знаме, войниците по покривите на съседните къщи, разположени там, за да попречат на местните жители да щурмуват сградата отгоре. Тъкмо се беше обърнала надясно, за да снима протестиращите, които подкрепяха окупаторите, когато тълпата около нея изведнъж се сгъсти и се люшна напред.
Вратата на окупираната къща се беше отворила. Настъпи тишина, насред която ниската квадратна фигура на Барух Хар Цион излезе на улицата, придружена от телохранителя му с военната прическа Ави Щайнер. Поддръжниците на окупаторите се разкрещяха радостно и нестройно подхванаха „Хатиква“, израелския национален химн. Палестинците и протестиращите за мир, които вече бяха изблъскани на неколкостотин метра надолу по улицата и не виждаха какво става, започнаха да чукат по бариерите и да пеят собствената си песен „Моя родино, моя родино“. Щайнер грубо отблъскваше струпалите се в полукръг журналисти. Светкавиците премигваха като стробоскоп.
Погледът на Хар Цион за миг срещна този на Лейла, след което се отклони. Въпросите го обсипваха като картечен огън, но той не им обръщаше внимание и само обръщаше глава насам и натам с лека усмивка. Накрая вдигна ръка в знак, че иска тишина. Въпросите затихнаха и групата се люшна напред още няколко сантиметра, пред ционисткия водач изникна гора от микрофони и диктофони.
— Има една стара еврейска пословица — патетично започна Хар Цион на английски със силен акцент, с дрезгав и нисък глас, сякаш се срутваха скали. — Хамечадеш хетуво хечал йом тамид маасех хереишит. Господ обновява света всеки ден. Вчера тази земя беше в ръцете на нашите врагове. Днес я връщаме на законните й притежатели, на еврейския народ. Това е велик ден. Исторически ден. Ден, който няма да бъде забравен. И повярвайте ми, дами и господа, предстоят още много такива дни.
Луксор
Даже след петнайсет години Халифа помнеше случая „Шлегел“ все едно беше вчера.
Тялото й бе открито от местен човек, Мохамед Ибрахим Гемал, в двора на Хонсу, в една тъмна, сенчеста, рядко посещавана сграда в югоизточния край на комплекса на храма Карнак. Шестдесетгодишна, израелка, еврейка, неомъжена, според доклада от аутопсията удряна жестоко по главата и лицето с тъп инструмент от неопределен вид. Освен че беше раздробило челюстта й и беше счупило черепа й на три места, неизвестното оръжие беше оставило странни следи по кожата й — знаци анх, редуващи се с миниатюрни розети, вероятно някаква украса по повърхността на оръжието.
Въпреки жестоките наранявания, когато Гемал я открил, Шлегел още била жива. Той твърдеше, че макар и цялата окървавена и почти в безсъзнание, тя прошепнала две думи,
Тогавашният началник на луксорската полиция, главен инспектор Ехаб Али Махфуз, се беше заел лично с разследването на случая, подпомаган от заместника си инспектор Абдул ибн Хасани. Халифа, когото току-що бяха преместили в Луксор от родната му Гиза, също бе назначен в разследващия екип. Тогава беше двайсет и четири годишен и това беше първото убийство, което разследваше.
Още от самото начало разследването се беше съсредоточило върху два възможни мотива за убийството. Очевидният, предпочетен и от Махфуз, беше грабежът, тъй като портфейлът и часовникът на жената липсваха. Втората, по-малко вероятна възможност, която обаче не можеше да бъде изключена, беше нападение на фундаменталисти. Само месец преди това деветима израелци бяха застреляни в екскурзионен автобус на пътя между Кайро и Исмаилия.
Халифа, най-неопитният и най-младшият член на екипа, още от самото начало се съмняваше и в двете версии. Ако мотивът беше грабеж, защо нападателят не беше взел медальона със златната звезда на Давид на жената? А ако бяха фундаменталисти, защо не бяха поели отговорност за деянието си, както винаги ставаше след подобен род нападения?
