управляван от палестинци, с хладни каменни помещения и тераса с асма, хотелът беше част от живота й, откакто се помнеше. Тук се беше запознала с редактора на „Ал Айям“ Низар Сюлейман, който пръв й беше дал работа като журналистка; тук беше намирала информация за някои от най-добрите си статии; тук беше изгубила девствеността си (на деветнайсет години с един френски журналист, който пушеше цигара от цигара, сковано и недотам приятно изживяване, след което се чувстваше омърсена и объркана). И, разбира се, именно в хотел „Йерусалим“ се бяха запознали родителите й и, ако се вярваше на майка й, тук беше зачената и самата Лейла.
— Онази вечер имаше ужасна буря — разказваше след това майка и. — Гръмотевици, светкавици, дъжд като из ведро. Целият свят щеше сякаш да се сгромоляса всеки момент. Понякога си мисля, че затова си такава.
— Каква, мамо?
Майка й се беше усмихнала и не бе казала нищо повече.
Родителите й бяха необичайна двойка — обичащо забавленията момиче от най-обикновено семейство от средната класа от Кеймбридж и десет години по-възрастният мълчалив лекар, посветил всяка секунда от живота си на грижата и благополучието на сънародниците си палестинци.
Бяха се запознали през 1972-ра на сватбата на общ приятел. Александра Бейл, както се казвала тогава майка й, току-що била завършила университета и работела като учителка на доброволни начала в девическото училище в източен Йерусалим, без да има особено ясна представа какво ще прави оттук нататък с живота си. Мохамед Фейсал ал Мадани живеел в ивицата Газа, където имал лечебница в бежанския лагер Джабалия, и по четиринайсет часа на ден, седем дни в седмицата се грижел за населението на лагера.
— Очите му ме плениха — спомняше си майката на Лейла. — Бяха толкова тъмни, толкова тъжни. Като кладенец с черна вода.
Въпреки или може би заради толкова различния си произход, двамата се бяха влюбили от пръв поглед, бащата на Лейла — покорен от красотата на младата жена и веселия й характер, майка й хипнотизирана от безмълвната сила на по-възрастния мъж. Бяха започнали да се виждат веднага след това и шест месеца по-късно за ужас на родителите на Александра се бяха оженили, наслаждавайки се на една медена нощ в хотел „Йерусалим“, преди да се установят в претъпканата като зайчарник ивица Газа. Лейла се родила на шести октомври 1973-а, в деня, когато избухнала Войната през Рамазана.
— Един ден това дете ще извърши велики дела — беше предсказал баща й, гордо взел на ръце новородената си дъщеря, която сам беше изродил. — Нейното бъдеще и това на народа ни са неразривно свързани. Един ден всеки палестинец ще знае името на Лейла Ханан ал Мадани.
Още от самото начало много обичаше баща си. Обичаше го с преданост толкова силна, че на моменти граничеше с болезненост. Докато останалите спомени от ранното й детство бяха накъсани и объркани, смътни образи на хора, места и звуци, чувствата към баща й запазваха ярка и ненамаляваща яснота. Естествено, обичаше и майка си — рошавата й рижа коса, засмените й очи, начина, по който внезапно започваше да пее или танцува, разсмивайки до припадък малката Лейла. Но любовта към майка й беше спокойна, топла, проста, като пролетното слънце, като едва доловима милувка. Любовта към баща й беше нещо изцяло неистово и много по-първично, изгаряща като бял огън обич, всепоглъщаща и обсебваща, определящата емоция на съществуването й, пред която всички останали чувства бледнееха.
Беше толкова добър, толкова красив и търпелив, умен и силен. Винаги беше на нейно разположение, винаги я караше да се чувства спокойна и сигурна. Когато израелските танкове боботеха нощем по улиците, тя изтичваше при него и той я прегръщаше, милваше меката й като коприна коса и й пееше стари арабски приспивни песнички с плътния си малко фалшив глас. Когато другите деца я дразнеха заради бялата й кожа и зелените й очи и я наричаха мелез и низша раса, той я качваше на коленете си, избърсваше сълзите й и й обясняваше, че съучениците й завиждат, защото е толкова хубава и толкова интелигентна.
— Ти си най-красивото момиче на света, мъничката ми Лейла. Никога не го забравяй. А аз съм най- щастливият човек на света, защото ти си моя дъщеря.
Когато порасна, чувствата й към него само се усилиха. Като малка го обичаше просто защото й беше баща, всемогъща личност, която й пееше песнички, четеше й приказки и изобретяваше чудесни играчки от парцали и парчета дърво. С времето обаче мирогледът й се разшири и започна да го цени в един много по- широк смисъл, не само като родител, но и като човек: безкористен, мотивиран, смел човек, посветил живота си на другите. Понякога отиваше при него в лечебницата — едно-единствено помещение с варосани стени и гол циментов под, сядаше в двора отпред, докато се събираха пациентите, които искаха да видят „ел доктор“, и си мислеше какъв изключителен човек е той, колко умен е и какви магически сили притежава, щом успява да върне здравето на всички тези хора. „Той е най-добрият човек на света — беше написала в дневника, който си водеше тогава, — защото винаги помага на другите хора, никога не го е страх и може да прави много неща. Освен това даде безплатно лекарства на старата госпожа Фалуи, защото тя няма никакви пари, и това беше много хубаво.“
Ако с възрастта любовта й беше нараствала и се беше задълбочавала и всеки нов ден сякаш показваше някаква нова черта на баща й, която да обожава и почита, то със същата сила растеше и желанието й да го закриля. С интуитивния емоционален радар на детството още отрано беше доловила, че въпреки сърдечната си бяла усмивка и начина, по който се смееше и шегуваше с нея, той беше един нещастен човек, понесъл бремето не само на работата си, която го изцеждаше до последно и го състаряваше, но и на безнадеждността на окупацията, на позора на безсилието да гледа как пред очите му отнемат земята изпод краката му парче по парче и да няма сила да стори нищо.
— Баща ти е горд човек — каза веднъж майка й. — Много го боли да вижда народа си да страда така. Това го натъжава ужасно.
От момента, в който осъзна тази болка, Лейла си постави за цел в живота да помогне на баща си. Като малка съчиняваше пиеси, рисуваше картинки и пишеше разкази, в които красиви лекари спасяваха прекрасни принцеси от злите израелски войници с автомати Ml6 (такова беше детството й на палестинка — научи какви оръжия носят израелците, преди дори да се научи да познава страната си на картата). По- късно, когато навлезе в юношеската възраст, започна да му помага в лечебницата, правеше му чай, приемаше и изпращаше пациентите, вършеше различна работа, даже изпълняваше някои прости медицински дейности.
— Защо си станал лекар? — попита го веднъж, когато цялото семейство се беше събрало на обяд.
Беше се замислил продължително.
— Защото това е най-добрият начин, по който мога да служа на народа си.
— Никога ли не си искал да се биеш с израелците? Да ги убиваш?
Той беше взел ръката й.
— Ако израелците някога застрашат любимите ми хора, тогава ще се бия. Ще се бия до последна капка кръв. Но не вярвам, че насилието е начинът, момичето ми, колкото и да ненавиждам онова, което ни сториха израелците. Аз спасявам живот, не го отнемам.
Това се случи в следобеда на петнайсетия й рожден ден. Същата вечер Лейла стана свидетел как човекът, когото обичаше най-много на света, най-добрият човек, когото познаваше, бе извлечен от колата си и пребит до смърт с бейзболна бухалка.
Разбира се, бяха обядвали в хотел „Йерусалим“.
Приятелката й Нуха вече я чакаше на една маса на предната тераса, забила поглед в „Хералд Трибюн“. Беше пухкава жена с втвърдена от лака за коса прическа, малко по-възрастна от Лейла, с очила с тънки рамки и извънредно тясна тениска с надпис „ПРАВО НА ПАЛЕСТИНЦИТЕ ЗА ВРЪЩАНЕ: НЯМА ЗАВРЪЩАНЕ, НЯМА МИР“. Лейла се приближи зад гърба й и я целуна по бузата. Нуха се огледа, стисна й ръката, подкани я да седне и й подаде вестника.
— Видя ли тази гадост?
Сочеше статията, озаглавена „САЩ ЗАКЛЕЙМЯВАТ ДОСТАВКИТЕ НА ОРЪЖИЕ ЗА ПАЛЕСТИНЦИТЕ“. На съседната страница имаше друга статия: „КОНГРЕСЪТ ОДОБРЯВА 1 МИЛИАРД ДОЛАРА ЗА ОРЪЖЕЙНИ ДОСТАВКИ ЗА ИЗРАЕЛ“.
— Гадни лицемерни копелета! Звучи като дебелашка шега. Искаш ли бира?
Лейла кимна и Нуха махна на бармана Сами.
