Последната тайна на Дома Господен

— Моля?

— Къде витаеш? — засмя се Науал. — За гробници и йероглифи ли си мислиш?

— Или пък за женски дупета! — разхили се Хосни и жена му го плесна силно по ръката.

— За Ал Мулатам — каза Тауфик. — Какво мислиш за камикадзетата?

Халифа отпи малко кока-кола. Като вярващ мюсюлманин не употребяваше алкохол. Отмести стола си назад и запали цигара.

— Мисля, че всеки, който хладнокръвно убива мирни хора, е отвратителен.

— Израелците хладнокръвно убиват палестинци и на никого не му пука. Виж какво стана оня ден. Две деца бяха убити от израелски хеликоптер — каза Науал.

— Това не е оправдание — отвърна Халифа. — Какъв е смисълът да отмъщаваш, като убиваш още деца?

— А как иначе да си отстояват правата? — възпротиви се Тауфик. — Изправени са срещу най-мощната армия в целия Близък изток и четвъртата по мощ в света. Как иначе да си отстояват правата? Съгласен съм, че е ужасно, но какъв избор имат, след като систематично ги тероризират от петдесет години насам?

— Като че ли пък Палестинската автономия спазва човешките права — намеси се Зейнаб. — Или пък у нас ги спазват.

— Не е в това работата — разпали се Тауфик. — Работата е в това, че хората няма да тръгнат ей така да си връзват експлозиви по гърдите и да се взривяват. Правят го, защото са отчаяни.

— Не защитавам израелците — каза Халифа и поднесе клечка кибрит към цигарата на Науал. — Просто мисля… ами, както каза Зейнаб, това не помага на никого.

— Да не се опитваш да ми кажеш, че не ти става поне малко приятно, като чуеш за поредната бомба? — попита го Тауфик. — Че част от теб не си мисли, че така им се пада.

Халифа впери поглед в масата. Димът от цигарата му се къдреше на спирали към тавана. Преди да отговори, се намеси Сама.

— Аз ще ви кажа, че не е лошо да хапнем пудинг! Зейнаб, ум али ли надушвам? Отивам да помогна на Бата да го разсипе по чиниите. Страхотна вечеря си сготвила!

Легнаха си чак след полунощ. Зейнаб заспа веднага. Халифа се въртя в леглото, слуша дишането на малкия Юсуф в кошчето, гледа отраженията от фаровете на преминаващите под прозореца коли, брои ударите на сърцето си.

След двайсет минути стана и отиде в хола, където щракна един ключ на стената. Миниатюрният фонтан в средата на помещението оживя. Щракна втори ключ, нанизът от цветни лампи покрай басейнчето на фонтана озари водата. Седна на пода с гръб до стената и разтърка очи. Беше направил фонтана сам, за да освежи поне малко иначе скучния им апартамент. Не беше най-майсторското произведение на света — помпата не работеше като хората, плочките, с които беше облицовано дъното, леко се разминаваха — но играта на светлините и ритмичният ромон на водата му действаха много успокояващо.

Седя дълго, след което се пресегна вдясно от себе си и пусна малкия касетофон на дървената маса. Пеещият за любов и раздяла богат плътен глас на Ум Култум го обгърна.

Очите ти ме връщат в отминали дни,
учат ме да жаля за минали болки,
преди да видя теб, виждах
само пропилян живот. И как иначе,
щом ти си моят живот, твоята светлина е моя зора?
Преди теб сърцето ми не знаеше щастието,
и чувстваше само страданието и болката.

Долови движение. Зейнаб излезе от спалнята е подпухнали от съня очи. Дългите й стройни крака се подаваха изпод една от старите му ризи, която ползваше за нощница. Тя се наведе и го целуна по челото. Ризата се разтвори и леко откри окосмяването между краката й. Жена му седна, положи глава на рамото му и тъмната й коса се разпиля по гърдите му като черен водопад.

— Не ти беше приятно тази вечер, нали? — попита го сънено.

— Напротив. Беше ми…

— Скучно. Виждаше се по погледа ти. Познавам те, Юсуф.

Той я погали по косата.

— Извинявай. Много неща са ми на главата.

— В работата ли?

Той кимна. Беше му приятно да усеща гърдите й до ръката си.

— Искаш ли да поговорим?

Той сви рамене и не каза нищо. Сребърният глас на Ум Култум се изви между тях.

Ти си ми по-скъп от живота ми,
ти си ми по-скъп от мечтите ми.
Вземи ме, моля те,
далеч от този свят,
далеч, далеч, само аз и ти.
Далеч, далеч, двамата сами.

— Знаеш ли какво ми напомня тази песен? — попита Зейнаб, погали ръката му и прокара пръст по белега, където като малък го беше ухапало куче. — За онзи път, когато отидохме в Гебел ел Силсила. Ти хвана риба за обяд, а после плувахме в Нил. Помниш ли?

Халифа се усмихна.

— Как да не помня? Ти заклещи крака си в един плевел и си помисли, че те е захапал крокодил.

— А ти се хвърли в калта и си съсипа най-хубавия панталон. Такива псувни не бях чувала през живота си!

Той се разсмя и я целуна по бузата. Тя го придърпа към себе си и го прегърна през кръста.

— Юсуф, какво става? Тази вечер беше толкова умислен. И миналата вечер. Какво те тревожи?

Той замълча, загледан в бляскавите пръски на фонтана, облегна се на стената и впери поглед в пукнатината на тавана.

— Направих нещо ужасно, Зейнаб — прошепна накрая. — И не знам как да го поправя. По-точно знам, но ме е страх.

— Ти не можеш да направиш нищо лошо, Юсуф — промълви тя, пусна го и погали лицето му. — Ти си добър човек. Аз го знам, децата го знаят, Господ го знае.

— Не, не съм. Аз съм слаб и страхлив и ви предадох. Предадох себе си.

Вдигна ръце и разтри слепоочията си. Настъпи продължително мълчание, нарушавано само от касетофона и тихият ромон на фонтана. Халифа заговори, отначало бавно, след това все по-бързо, докато изля всичко, което му тежеше: Пиет Янсен, Хана Шлегел, Мохамед Гемал, срещата в Карнак, всичко. Зейнаб го слушаше, без да го прекъсва, ръцете й галеха лицето и врата му, топлият й дъх милваше рамото му.

— Тогава ме достраша да кажа каквото и да било — каза, след като свърши. — Вях млад, току-що бях започнал работа в управлението, не исках да клатя лодката. Оставих ги да осъдят невинен човек, защото не ми стискаше да го защитя. А сега… пак ме е страх. Страх ме е какво ще стане, ако започна да ровя. В този случай има нещо много лошо, Зейнаб. Усещам го. И не знам дали си струва да си рискувам работата за…

Той млъкна и поклати глава.

— За какво? За такъв като Мохамед Гемал ли?