„Той причини на моя народ повече вреда от самото създаване на държавата Израел — каза Саеб Марсуди. — Още по-голямата вреда може би е, че досега светът гледаше на нас като на жертви, но вече ни смята за убийци.“
Подозирам, че за Ал Мулатам това е комплимент.
Тя остави статията и отново взе странното писмо. Прочете го за пореден път и смръщи вежди. В него определено имаше нещо, нещо… предизвикателно. Беше обаче прекалено уморена, за да се занимава с него, затова го остави заедно със статията на бюрото в кабинета и си легна. Заспа в секундата, в която положи глава на възглавницата, но преди да заспи, последното, което отекна в съзнанието й като далечен гръмотевичен тътен в мрачна зимна нощ, бяха инициалите ГР.
Египет, Синайският полуостров, близо до границата с Израел
Мистерия. Само за това се сещаше старецът. Като много други неща в пустинята. Светлини, където не трябваше да ги има, неясни силуети, които идваха и си отиваха в мрака, спретнато обзаведена стая в средата на пустошта. От седемдесет години насам за пръв път виждаше нещо подобно. Много голяма мистерия.
Всичко беше започнало преди година, когато той дойде да потърси една изгубена коза в плитките криволичещи долини близо до границата с Израел. Нощта беше паднала и тъкмо се канеше да се откаже, когато изкачи билото на един скалист склон и забеляза под себе си някаква мъждукаща светлина в изоставената сграда на един военен пост. В тази част на пустинята от десетилетия нямаше никакви войници и изобщо никакви хора, освен някой и друг бедуин като него самия, а и той само минаваше оттук, защото мястото беше пусто и безлюдно, негостоприемно дори за свикналите със суровия пустинен живот. Но сега имаше светлина там, където досега цареше мрак, мяркаха се и хора, смътни сенки в ниската каменна постройка.
Беше пропълзял додолу, забравил за козата. Беше се приближил до сградата и се беше надигнал на пръсти, за да надникне през прозореца. Вътре на светлината на една самотна бензинова лампа разговаряха двама мъже, единият с пура в устата, голям белег на дясната буза и бяла шапчица, каквато носеха йехуди- еен; другият по-млад, красив, с гъста черна коса и карирана куфия, свалена на раменете. Бяха се надвесили над една сгъваема походна маса, разглеждаха някаква карта, говореха на непознат за него език и чертаеха с пръсти маршрути по разгънатата хартия. Вдясно от тях до стената бяха подредени един до друг два удобни фотьойла; на другата маса имаше термос и полупразна чиния със сандвичи.
Гледа ги няколко минути, но след това се уплаши, че ще го забележат, отдалечи се увит плътно в шала си, защото му стана студено, клекна зад една скала и зачака да види какво ще стане. По някое време се дочуха гневни крясъци; малко след това младият мъж излезе и се изпика на стената.
Остана там цяла нощ, гледа и слуша до студените часове преди зората, когато двамата мъже излязоха в нощта и минаха зад сградата. Преброи до петдесет и ги последва, криволичейки покрай скалите, без да намалява разстоянието, докато стигна до една висока канара тъкмо навреме, за да види как големият хеликоптер се издига във въздуха. Вдигнатата от него вихрушка го обви в задушаващ облак от прах. Летателното средство увисна за миг на няколко метра над земята и отлетя към посивяващия хоризонт на изток.
От тогава насам често виждаше загадъчните хора. Понякога идваха веднъж или два пъти седмично; друг път от едно посещение до следващото минаваха цели два месеца. Но винаги идваха посред нощ и винаги си тръгваха преди зазоряване, все едно ги беше страх от разобличаващата светлина на деня. Разказа за тях на други бедуини, но те му се присмяха, че мозъкът му бил омекнал от силното слънце, и той повече не продума пред никого, което му харесваше, защото му допадаше идеята, че знае неизвестна никому другиго тайна.
— Един ден ще станеш участник във велики събития — беше му казала на времето баба му, още когато беше малък и не бяха дошли йехуди-еен, и не беше започнала войната. — Събития, които ще променят света.
Сега клечеше зад скалата, взираше се в призрачната мъждива светлина, слушаше гласовете на мъжете и вече знаеше какво бе имала предвид. И беше щастлив, защото дълбоко в себе си винаги беше чувствал, че в живота му трябва да има и нещо друго, освен пасенето на стадо мършави пустинни кози.
Част 2
Две седмици по-късно
Йерусалим
Крачат близо до шествието хванати за ръце, пеещи заедно с другите, всеки понесъл запалена свещ и вечерта е изпъстрена с хиляди блещукащи точици. Косата й е дълга и кестенява, събрана в леко рошав кок на тила, облечена е в жълта памучна пролетна рокля, стройната й млада фигура се очертава неясно през ефирната материя. Той е по-висок от нея и по-широкоплещест, като мечка до газела, лицето му е с едри и груби черти, като изсечено набързо от дърво, едновременно грозно и привлекателно. Не сваля очи от нея, клати глава, сякаш не вярва, че една толкова красива, толкова крехка, толкова мила жена е с него. Тя прочита мислите му и се разсмива.
— Късметлийката съм аз, Ари-яри. И ще бъда най-щастливата съпруга на света.
Стигат до открито пространство и шествието се разпръсва, но после пак се събира пред импровизирана сцена, където се произнасят речи под транспарант с надпис „МИР“. Държат се за ръце и слушат, ръкопляскат, свиркат и непрекъснато се поглеждат един друг с любов и надежда.
След малко той я оставя и й казва, че иска да купи някакво безалкохолно. Подсмива се на себе си и вместо това влиза в един цветарски магазин и й купува едно-единствено цвете — бял лилиум, любимото й. Сега се връща усмихнат с мисълта колко приятно ще й стане, когато я изненада. В този момент чува експлозията. Отначало не разбира от коя посока идва. След това вижда облака дим и хуква да бяга със свито от лошото предчувствие сърце.
На площада телата са навсякъде и части от тела, и пищящи хора. Той се лута сред тях и крещи името й, краката му подгизват от кръв, звънът на мобилни телефони, които никой не вдига, отеква в ушите му, накрая я намира под един разцепен кипарис, роклята й е отлетяла и е почти гола. Краката й са откъснати и лежат наблизо.
— О, любов моя. — Думите се откъсват от устата му, той я взема на ръце и топлата й кръв се лее по ризата и джинсите му. — О, любима, скъпа Галия.
Тя някак успява да вдигне изгорената си ръка, да я обвие около врата му и да придърпа лицето му към своето. Целува го с разранена окървавена уста и едва чуто прошепва на ухото му думи, които само той чува, думи, които ще запомни завинаги. Главата й се отпуска назад, тя е мъртва.
Смазан, празен, самотен отвъд всякаква самота, той не откъсва поглед от обезобразеното й тяло, продължава да стиска лилиума в ръка, венчелистчетата му вече са червени. Нощта се изпълва с вой на сирени, сякаш самият въздух вие от отчаяние.
— Ариех!
Сирени навсякъде.
— Ариех!
Светлини, викове, бягащи хора.
— Бен Рои, какво правиш бе, тъпанар?
Ариех Бен Рои се събуди стреснато и удари главата си в прозореца на колата. Сребристата манерка се беше изплъзнала от ръката му и останалата вътре водка се беше изляла в скута му и беше намокрила джинсите му. Сирените виеха. Слушалката в ухото му беснееше.
— Тръгвай, човече! За бога, тръгвай!
Той остана така объркан за момент, увиснал между миналото и настоящето; след това осъзна какво става, отвори жабката, грабна пистолета си „Йерихон“ и излезе от таксито.
Пред него стръмната асфалтова улица се издигаше към Лъвската порта, където един черен мерцедес
