примигна и като на забавен кадър една-единствена кристална сълза набъбна в лявото му око и увисна на долния му клепач като балансьор на въже, преди да капне върху бузата му.
— Какво стана при арката? — тихо попита Бен Рои. — Кои са хората с кирките?
Шлегел отново сведе поглед към книгата и пак го вдигна. Зениците му бяха мокри и сиви, а погледът отнесен, сякаш гледаше не нещо в стаята, а някое друго място, далеч и във времето, и в пространството.
— Исак, моля те. Какво стана при арката? Кой е гигантът с червените очи.
Старецът не отвърна, само продължи да се взира в далечината, да си тананика нещо беззвучно и с една ръка да милва книгата в скута си. Бен Рои се опита да задържи вниманието му, да го издърпа обратно в настоящето, но нямаше смисъл; след тази мимолетна искра на осъзнаване старецът отново беше изчезнал в стария си свят като камъче, потъващо бавно и неумолимо в дълбоко черно езеро. Детективът му зададе още няколко въпроса, но след известно време осъзна, че си губи времето и че моментът е преминал, затова въздъхна, облегна се и си погледна часовника. Двайсетте му минути почти бяха изтекли. Като по поръчка откъм другия край на коридора се чуха приближаващи стъпки.
— Мамка му — измърмори.
Забарабани с пръсти по коленете си, обезсърчен, след което бръкна в джоба си и извади манерката. Без да иска, заедно с нея измъкна и омачкан лист хартия — снимката на Пиет Янсен, която Халифа му беше пратил по факса миналия следобед. Беше я донесъл с надеждата Шлегел да му каже нещо за този човек, но после реши, че няма смисъл. Наведе се, хвърли листа в кошчето до стола на стареца, облегна се отново, разви капачката на манерката и я надигна към устата си.
Толкова бе зает да вкара възможно повече водка в гърлото си, преди доктор Нисим да дойде, че не забеляза как Шлегел бавно се навежда напред, взема листа от кошчето и се вглежда в зърнестия черно-бял образ. Едва когато погълна цялото съдържание на манерката и започна да завива обратно капачката, осъзна какво прави старият човек.
— Нещо да ти говори? — изръмжа и пъхна съдината в джоба си, говорейки по-скоро на себе си, отколкото на Шлегел. — Ама май не ти е останало кой знае какво да ти говори, а?
Дори да беше доловил сарказма, старецът не го показа. Но изведнъж за най-голямо смайване на Бен Рои протегна снимката към него, отвори уста и изпусна най-дивия и пронизителен вик, какъвто детективът беше чувал през живота си.
Може да не беше получил отговор на всичките си въпроси, но поне едно нещо беше ясно: Исак Шлегел знаеше точно кой е Пиет Янсен. И се боеше от него до смърт.
Кайро
След като напусна оплетения лабиринт на стария град, мина под стената му и излезе във външния свят, срещата в синагогата сякаш се стопи в съзнанието на Халифа като утринна омара под лъчите на изгряващото слънце. Когато стигна до станцията на метрото, вече му беше трудно да си припомни подробности за вътрешността на синагогата и за външния вид на мъжа, с когото се беше запознал там; а когато се върна в Ел Маади и закрачи бързо по широката улица към апартамента на семейство Грац, вече наистина се чудеше дали не беше сънувал някакъв интересен и странен сън наяве. Само пронизващите сапфиреносини очи и интересният седемраменен светилник бяха останали донякъде ясни в съзнанието му, но дори и те бидоха запратени в най-задните му кътчета, когато заобиколи ъгъла и видя полицейските коли и линейките пред входа на блока. В този блок сигурно живееха още поне няколко десетки души, но Халифа веднага инстинктивно разбра, че именно приятелите на Пиет Янсен са в центъра на суматохата. Затича се към блока, приближи се до полицейския кордон и показа картата си на един от униформените полицаи.
— Какво става?
— Някаква стрелба — отвърна мъжът. — Двама мъртви.
— Господи! Кога?
— Преди два часа, не е изключено и повече. Не знам. Току-що идвам.
Халифа се наруга, защото не беше предвидил подобна развръзка, мина под заграждащата лента и все още несъзнателно стиснал дървената статуетка в ръка, побърза да се качи на третия етаж.
Апартаментът на семейство Грац беше пълен с хора — цивилни полицаи, фотографи, технически специалисти в бели престилки и латексови ръкавици — и навсякъде отекваше насечената реч, неизменно характерна за подобни събития, отчасти развълнувана, отчасти нервна и тревожна. Попита кой е началникът и го насочиха към една врата по средата на коридора, откъдето проблясваха светкавиците на фотоапарати. Проправи си път дотам и след секунда колебание — „Аз съм виновен“, това си мислеше — влезе вътре.
Озова се в спалня с голямо двойно легло в ъгъла, стената зад него бе опръскана с голямо количество съсирена кръв. Самото легло беше покрито с нещо, което Халифа на пръв поглед взе за чаршаф или покривка, но след миг осъзна, че всъщност е голямо червено знаме със свастика в средата. То също беше пропито с кръв, навсякъде имаше парчета плът и кожа и повърхността му беше измачкана и събрана, като че ли някой беше лежал на него.
Във въздуха все се още се долавяше лек мирис на барут — кисел и разяждаща — и някакъв друг, който не можа да определи, нещо като прегорели бадеми. На пода до леглото имаше един-единствен чувал за трупове, гладък, лъскав, като гигантска какавида.
— Вие кой сте?
Дебел брадат мъж, явно отговарящият за разследването детектив, ако се съдеше по държанието му, го гледаше от другия край на стаята. Халифа отиде при него, показа му картата си и обясни защо е тук.
— Какво е станало?
Мъжът изръмжа, извади от джоба си десертче „Марс“ и разкъса опаковката.
— Някакво групово самоубийство. Мъжът си пръснал черепа — той побутна чувала с трупа с върха на обувката си, — а жената изпила половин бутилка циановодородна киселина. Съседите чули изстрела и ни се обадили. Доколкото разбирам, трети лица не са замесени.
Той отхапа половината десерт, без да се притеснява от опръсканите с кръв стени и чаршафи.
— Досега не бях виждал такова нещо — каза с пълна с шоколад уста. — Двамата легнали на спалнята, хванати за ръце, той в някаква военна униформа, тя в булчинска рокля, за бога. Откачена история.
Напъха остатъка от десерта в устата си, обърна се, махна на фотографа, че иска още снимки на пропитото с кръв знаме. Халифа си извади цигарите, но един от техническите специалисти го изгледа накриво и той ги прибра.
„Прокълната история — помисли си. — Целият случай. Каквото и да направя, накъдето и да се обърна, само задънени улици и смърт, и ужас. Мразя го. Мразя го.“
— Къде е тялото на жената? — попита след малко.
— Хмм? — Детективът се обърна към него. — А, откараха я в международната „Ас Салам“. Ще й промият стомаха или каквото там им правят.
Измина секунда, преди Халифа да осъзнае значението на тези думи.
— Аз си мислех… — Електрически шок прониза гръбнака му. — Казахте ми, че и двамата са мъртви.
— Какво? Не, не, старицата е оцеляла, на косъм. Още двайсет минути и е щяла да свърши като съпруга си. — Той отново побутна тялото с обувката си. — Късметлийка, или не чак толкова, зависи откъде ще го погледнеш. Облечена в шибана сватбена рокля. Най-откаченото нещо, което някога съм…
Нямаше смисъл да си довършва изречението, защото Халифа вече беше излязъл от стаята.
Лангедок, Франция
Лейла взе кола под наем, очукано „Рено Клио“, спря на отбивката, остави двигателя да работи и се взря през предното стъкло към стените на крепостта Монсегюр високо горе. Остана така още малко, огледа еднообразните сиви стени, високата, подобна на череп скала, върху която крепостта беше кацнала като кораб върху гребена на прииждаща вълна; след това погледна разгънатата на дясната седалка пътна карта, излезе отново на пътя и продължи.
Отне й още двайсет минути да стигне до Кастеломбре. В Тулуза си беше купила два пътеводителя, които
