— Ами апартаментът на Хана Шлегел? — успя да попита. — Янсен ли ви накара да го подпалите.
Старицата кимна.
— Обади ни се, обясни какво е станало, предупреди ни, че може да е оставила бележки и подробности как го е намерила. Беше й взел портфейла и вътре намери адреса й. Волфганг се обади на едни познати от бизнеса в Йерусалим. Те се погрижиха за всичко.
Тя затвори очи. Грозните и разкривени пръсти зашариха по края на одеялото.
— Горкият Дитер. След това стана съвсем друг човек. Всички се изплашихме, но на него му се отрази най-зле. Направо беше ужасен. Сигурен беше, че ще дойдат още, ще го откарат в Израел и ще го съдят. Престана да се вижда с хора, сложи си ключалки на всички прозорци, спеше с пистолет до леглото. А след като Фарук умря миналата година, се изплаши още повече, защото вече нямаше кой да ни закриля. От това си докара рак. Наистина го вярвам. Той я уби в Карнак, но дъртата еврейска кучка в крайна сметка му видя сметката. На всички ни видя сметката. Винаги така става. Боклуци. Паразити.
Беше стигнала до края на малкото останали й сили и сестрата, която беше седнала до леглото, се прокашля и почука часовника си в знак, че разпитът трябва да приключва. Халифа кимна и тръгна към вратата, но се обърна отново.
— Преди да умре, господин Янсен явно се е опитвал да се свърже с палестинския терорист Ал Мулатам. Казал, че разполага с някакво оръжие срещу евреите. Да знаете нещо за това?
За негова изненада старицата се изхили, гадно и мазно, като мехур от кал.
— Гатанката на Дитер — изрече с малко по-силен глас. — Така й викахме аз и Волфганг. Непрекъснато говореше за нея, особено като обърнеше едно-две питиета. Как бил открил нещо, което щяло да унищожи евреите. „Все още мога да ги съсипя, Инга.“ Така казваше. „Все още мога да ги съсипя, мръсните копелета.“
Тя се захили отново, потъна във възглавницата като в пряспа сняг и премигна.
— Каза ли ви какво е това нещо? — попита Халифа.
Не, никога не им обяснил.
— А къде е?
Тя сви рамене.
— Май спомена веднъж за някакъв банков трезор. Но друг път твърдеше, че го бил оставил при някакъв стар приятел, не знам. Нашият Дитер беше много потаен.
Въздъхна и впери поглед в тавана.
— На едно ново поколение, на това се надяваше. На някого, на когото да го предаде, който отново да направи Германия силна. Ала годините си минаваха и никой не наметна мантията, а след това разбра, че е болен от рак, и затова реши поне да го даде на палестинците. „Ще го дам на хора, на които им е нужно“ — така каза. Ние им изпратихме писмо.
— Какво писмо? — присви очи Халифа.
— До една палестинка. В Йерусалим. Дитер мислеше, че тя може да му помогне. Ал Мадани, така се казва. Лейла ал Мадани. Нямам представа дали се е свързала с него. Надявам се да е успяла. Трябва да продължим борбата. Да покажем на евреите, че тяхната няма да я бъде. Гадни кръвопийци. Чума. Направихме услуга на света. Разберете го. Сигурна съм, че го разбирате. В крайна сметка сме ви приятели. Винаги сме ви били приятели.
Очите й постепенно се затваряха, а гласът й ставаше все по-немощен и далечен. Халифа я погледна, опита се да изпита към нея поне капка съжаление, но не успя и тръгна към вратата. В този момент жената някак се надигна от леглото и извика подире му:
— Няма да ми се случи нищо, нали? Нали няма да кажете на израелците? Ще се грижите за мен? Та те са и ваши врагове.
Халифа се поколеба за част от секундата, след което излезе, без да й отговори.
Бежански лагер Каландия, между Йерусалим и Рамала
Юнис Абу Джиш стана преди зазоряване, само след няколко часа неспокоен сън, изми се на чешмата пред импровизираната им къща от блокове сгурия, върна се в спалнята и започна утринните си молитви, тихо, за да не събуди по-малките си братя, с които живееше в една стая.
Бяха минали три дена, откакто беше получил вест от Ал Мулатам, през което време неговите близки забелязаха у него коренна промяна. И без това изпитото му и слабо лице се вдлъбна още повече в катакомбата на черепа му, а очите му с тежки клепачи се уголемиха, потъмняха и придобиха някаква бездънна и опалесцираща чернота, като застояла блатна вода. Поведението му също се промени до неузнаваемост. Доскоро жизненият и разговорлив младеж се оттегли в себе си, престана да контактува с други хора и прекарваше цялото си време сам, вглъбен в молитви и размишления.
— Юнис, какво става? — молеше го непрекъснато майка му, разтревожена от тази внезапна промяна във вида и поведението му. — Болен ли си? Да извикаме ли лекар?
Щеше му се да й обясни, да сподели част от теглото. Но изрично му бяха забранили да обсъжда въпроса и затова само увери майка си, че е добре, че просто си има проблеми, за които не си струва тя да се тревожи. След време щяла да разбере.
Довърши молитвите си, каза последната река и шахада, изправи се да погледа малко най-малкия си брат, шестгодишния Мохамед, заспал на дюшека си на пода, малък и беззащитен, протегнал слабовати ръце, сякаш да прегърне нещо. Не за пръв път през тези последни два дни го пронизваше ужасът на онова, което искаха от него — щеше завинаги да се раздели с хората, които толкова много обичаше, направо обожаваше. Но това продължи само няколко секунди, отстъпвайки почти незабавно на убеждението, че именно защото толкова обичаше и обожаваше тези хора, беше поел по път, от който нямаше връщане.
Наведе се и погали детето по главата, прошепна му колко много го обича, колко съжалява за болката, която ще му причини, изправи се, взе Корана от полицата до леглото си и излезе навън в хладната утринна сива зора, за да продължи самотните си приготовления.
Йерусалим
Минаваше единайсет по обед, когато Лейла най-накрая се прибра в апартамента си в източен Йерусалим. Предобедът беше непоносимо горещ — необичаен за това време на годината — с надвиснало сиво небе и тежка сънлива атмосфера, обгърнала града като лепкав саван. Захвърли мобилния си телефон и сака на дивана, изслуша съобщенията на телефонния секретар — обичайната смесица от ругатни, смъртни заплахи и запитвания за закъснели статии — съблече се и отиде да си вземе душ.
„Какво да правя сега? — мислеше си, докато водата обливаше главата и лицето й. — Оттук накъде?“
Каквото и да беше открил Хот в Кастеломбре — а въпреки скептицизма на възрастната французойка с гъбите, Лейла беше сигурна, че Хот настина е открил нещо, — то явно беше изчезнало в хаоса през последните дни на Втората световна война. Ако изобщо бяха останали някакви документи, то те не бяха публично достояние; и макар според Жан-Мишел Дюпон все още да съществуваха хиляди, дори десетки хиляди страници от все още непроучени както трябва нацистки документи и досиета — за да се сдобие с информацията, която търсеше, щяха да са й необходими месеци, ако не и години. При положение че такава информация изобщо съществуваше, което пък съвсем не беше сигурно.
Какво оставаше? Палестинчето, което й беше донесло мистериозното писмо. Надяваше се, че може да разпита тук и там за името му, да го издири и да проследи обратния път до изпращача на писмото. Другият вариант беше да отиде пак в Църквата на Божи гроб, да говори отново с отец Сергии и да види дали не е пропуснала нещо при първата им среща, някаква незначителна улика какво може да е изкопал Уилям дьо Релинкур изпод каменния под на църквата.
Но и двата варианта й изглеждаха безсмислени. Отец Сергии беше категоричен, че не са останали никакви доказателства за евентуалната находка на Релинкур, а издирването на палестинчето щеше да е търсене на игла в копа сено. В поле от копи със сено. Тази страна беше пълна с проклети палестинчета. Накъдето и да се обърнеше, виждаше пред себе си стена.
Въздъхна унило, спря топлата вода, пусна студената докрай и остави ледената струя да шиба лицето и
