След мигновена пауза, сякаш преценяваше какво да му отговори, Лейла преметна кърпата през рамо и призна, че, да, всъщност била получила такова писмо.
— И?
Още една пауза, още едно премисляне на възможностите.
— И нищо. Прочетох го, скъсах го, изхвърлих го. Както правя с всичката си нежелана поща.
Бен Рои я погледна внимателно. Търсеше дребните издайнически признаци, че лъже — стягане на устата, разширяване на зениците, треперене, изпотяване. Нищо. Или казваше истината, или беше много, много по-умела от всички, с които се беше сблъсквал досега.
— Не ви вярвам — провокира я.
Тя се разсмя, без да отбягва погледа му.
— Изобщо не ми пука в какво вярвате. Получих писмото, прочетох го, изхвърлих го. И още преди да ме попитате, не, вече не е в кошчето ми. Но съм сигурна, че ако отидете на общинското сметище, след седмица-две ще го намерите.
Бен Рои стисна юмруци, за да устои на желанието да я удари.
— Какво пишеше в това писмо?
— Вие очевидно вече знаете.
— Какво точно пишеше?
Тя скръсти ръце и въздъхна като учителка, занимаваща се с умствено изоставащ ученик.
— Точно какво пишеше, не мога да ви кажа, като се има предвид, че не си дадох труда да го запомня наизуст. „Опитвам се да се свържа с Ал Мулатам. Мисля, че вие можете да ми помогнете. Ще ви платя, колкото пожелаете“ — нещо от този сорт. Глупости, в най-общи линии. Прегледах го съвсем бегло. Ако искате пълната версия, ще трябва да се свържете с приятелчетата си от Шин Бет. Предполагам, че именно те са го изпратили.
Още веднъж, макар да беше вперил очи в нейните и да беше наострил слуха си до краен предел, не долови и най-малкия признак, че лъже, нито едно, та дори най-нищожно потрепване на лицето или гласа. Което не му харесваше, защото всичките му инстинкти крещяха, че го лъже, че се преструва умело, а в такъв случай или инстинктите му грешаха и радарът му се беше повредил непоправимо, или тя притежаваше почти свръхчовешко заради непробиваемостта си ниво на самоконтрол. Само в погледа й, дълбоко вътре, имаше намек за нещо различно от онова, което демонстрираше, нещо като леко замъгляване, като тиня, размътена дълбоко под водата. Дали обаче това означаваше неискреност или някакъв съвсем различен аспект от душата й, нямаше как да знае. Може и да беше зрителна измама.
— В това писмо споменаваше ли се за някакво оръжие? Нещо, което би могло да унищожи израелската държава?
Не помнела такова нещо. Ако се споменавало, сигурно щяла да му обърне повече внимание.
— Името Дитер Хот говори ли ви нещо?
Не.
— Пиет Янсен.
Същият отговор.
— Чувала съм за Дейвид Бекъм, ако това ви е от полза.
И така нататък. Бен Рои я засипваше с въпроси, тя връщаше топката с унищожително презрение, докато накрая въпросите му се изчерпаха и той млъкна.
— Това ли е? — попита Лейла, сложи ръце на кръста си и го погледна. — Защото, колкото и да ми е приятно, имам и друга работа.
Зад гърба й телефонът започна да звъни.
Бен Рои я погледна, стисна отново юмруци, осъзнал, че каквото и да беше очаквал от срещата, каквото и признание да се беше надявал да изтръгне от нея, не беше го получил. Тя беше победила. Поне в този рунд.
— Засега — отвърна.
— Е, знаете къде живея. Вече ви казах, за мен винаги е удоволствие да приветствам Израелската национална полиция.
Кимна му в знак да се отмести от вратата и тръгна да я затваря. На половината разстояние се обърна към него. Телефонът продължаваше да звъни.
— За протокола ще добавя, че нямам абсолютно никаква представа нито кой е Ал Мулатам, нито къде се намира, нито как да го намеря. Сигурна съм, че това няма да ви спре да идвате тук и да ме тормозите, но реших все пак да го спомена, просто заради безкрайно малката вероятност да го проумеете.
В кабинета телефонният секретар се включи и тенекиеният запис на гласа й отекна из апартамента: „Точно сега не мога да вдигна телефона. Оставете съобщение и ще се свържа с вас“.
— А сега една лична забележка — добави Лейла. — Не знам що за афтършейв употребявате, но е отвратителен. Пробвайте някой друг.
Бен Рои присви очи. Зад гърба й се чу силно бипкане и друг плътен и сериозен глас се разнесе в хола.
— Лейла! Магнус Топинг съм. Реших да ти звънна да видя как си и да ти кажа… ъъ… ами, че ми беше страшно приятно да се запознаем. Освен това, докато беше тук, забравих да ти спомена един интересен факт за статията, която пишеш. Този германски археолог, който е копал в Кастеломбре, Дитер Хот — явно е имал ципи между пръстите на краката. Реших, че може да ти е интересно, като пикантна подробност. Както и да е, звънни ми ако искаш. Всичко най-хубаво.
Още едно бипкане и тишина.
Лейла погледна нагоре към Бен Рои, Бен Рои погледна надолу към Лейла. Последвалата пауза продължи само част от секундата, след което израелецът изръмжа и бутна вратата, за да влезе в апартамента. Лейла обаче беше по-бърза от него. Вратата се тресна пред лицето му; ключът се превъртя и се чуха приглушени бягащи стъпки.
— Мръсна лъжкиня! — изкрещя той.
Измъкна йерихона си от колана, отстъпи и се хвърли срещу вратата. Тя удържа. Хвърли се отново, този път се засили повече. Чу се пропукване, но вратата отново устоя.
— Мръсна арабска лъжкиня!
Третия път се втурна с мучене като ранен бик. И вратата поддаде. Залитна, успя да си възстанови равновесието и диво се огледа наоколо. Чантата и мобилният й телефон лежаха на дивана. От нея нямаше никаква следа. Изтича в кабинета, в спалнята — никой. В банята видя бетонните стълби нагоре и отворената капандура за покрива. Взе ги по три наведнъж, изскочи на покрива под безкрайното бяло небе отгоре и ширналия се в краката му град. Нищо. Понечи да се върне с мисълта, че сигурно не я е видял скрита в апартамента, но в същия момент чу клаксон на улицата отдолу, приближи се до ръба и като сграбчи ръждясалия парапет, погледна към улица „Наблус“. Видя я моментално. Тичаше сред минаващите коли, прекалено далеч, за да има какъвто и да е шанс да я настигне.
— Шибана кучка! — изкрещя в безсилието си. — Шибана лъжлива кучка!
И да го чу, не реагира, само се затича по-бързо, пресече улица „Сюлейман“ и изчезна в тълпата покрай входа към Дамаската порта. Той остана загледан след нея, изпсува, извади мобилния си телефон и набра един номер.
— Дежурният? Бен Рои е. Искам незабавно залавяне на Лейла ал Мадани. Същата Лейла ал Мадани. Да, журналистката. Най-висок приоритет. Тя е някъде в стария град. Повтарям, най-висок приоритет.
Луксор
— Седем и половина, най-късно осем. Веднага щом свърша тук. И аз те обичам. Повече от всичко на света.
Халифа докосна телефона с устни и лепна няколко звучни целувки, сякаш беше устата на жена му, а не някаква студена безлична пластмаса. Остана така малко, каза едно последно „обичам те“, затвори и се загледа със зачервени и подпухнали от умора очи в статуетката на Хор, която беше купил в Кайро.
Почти беше приключил, слава богу. Беше запознал Бен Рои с цялата информация. Сега му оставаше само да напише на машината доклад за началника Хасани и да задвижи някои бюрократични колела — да
