— Всичко наред ли е? — попита го тя.
— Да. Да. Просто се чудех… дали е възможно да изпратя оттук факс до Йерусалим?
Йерусалим
Лейла подпря глава на стената на арестантската килия, сви колене до гърдите си и обхвана глезените си с ръце. Пикаеше й се. Погледна алуминиевата тоалетна чиния без капак в ъгъла на килията. Устоя на изкушението да я използва. Знаеше, че я наблюдават, и не искаше да им доставя удоволствието да я видят разголена по този начин. В крайна сметка щеше да й се наложи, но засега още можеше да стиска. Въздъхна и стисна бедрата си, опитвайки се да не обръща внимание на зловещия сляп правоъгълник от еднопосочно стъкло на стоманената врата отсреща. Бяха я прибрали в мига, в който излезе от Църквата на Божи гроб, преди четири часа, цял отряд, включително детективът, който я беше разпитвал пред апартамента й — с пистолет до главата, проснаха я на земята, сложиха й белезници. Не се беше съпротивлявала, знаеше, че само ще си утежни положението. В участъка я оставиха да се поизпържи малко, след което я разпитаха — два часа, само тя и детективът. Този път беше играла с открити карти, каза му всичко: за Уилям дьо Релинкур, Кастеломбре, Дитер Хот, Менората — всичко, което беше открила през последните дни. Не защото се уплаши — въпреки че определено не беше спокойна, заради начина, по който я гледаше, погледът му сякаш пробиваше черепа и мозъка й и провиждаше най-тайните й мисли. Той вече знаеше за светилника; всичко останало разбра, като прегледа записките й и се свърза с хората, с които беше говорила. Увъртането щеше да е загуба на време. Сега единствената й слаба надежда беше той да осъзнае колко е важно, че Менората е била открита, както и страшния ефект, който би имала, ако попадне не, у когото трябва. А също и да приеме предложението, което му беше направила точно в края на разпита.
— Имаш нужда от мен — беше казала, гледайки го в очите. — На мен изобщо не ми пука за Менората. Но се безпокоя какво ще стане, ако някой като Ал Мулатам се добере до нея. Трябва да ми позволиш да ти помогна. Защото ако Ал Мулатам стигне пръв до нея…
Съмняваше се, че го е убедила, но при тези обстоятелства нямаше какво друго да направи. Колелата се бяха завъртели. Но дали щеше да продължи да играе някаква роля във всичко това — само Господ в дълбокото синьо море знаеше, както обичаше да казва баща й. Можеше само да седи и да чака.
Стисна още по-силно бедрата си, подпря чело на коленете си, затвори очи и екранът в главата й се изпълни с тревожния и нежелан образ на златна менора, от чиито рамена незнайно защо излизаха не лъчи светлина, а плътни струи лепкава червена кръв.
От другата страна на вратата Бен Рои я гледаше през еднопосочното стъкло и из главата му се въртяха всякакви хаотични мисли. Менората, Ал Мулатам, статията във вестника, Галия, афтършейвът — всичко бушуваше като ураган, появяваше се, изчезваше, оплиташе се, разпадаше се. Само едно оставаше постоянно и ясно, застанало непоклатимо в центъра на водовъртежа като самотна секвоя в окото на ураган, и то беше следното: Менората може да ми помогне.
Не знаеше как. Още не. Нямаше никакъв ясен план. Знаеше само, че това някак е възможността, която чакаше от толкова време, ако не да върне любимата си Галия, то поне да отмъсти за нея. Светилникът щеше да бъде неговото оръжие. И неговата примамка. Да, точно така щеше да я използва. Като примамка. Да подмами убиеца на любимата си. Да отведе Ал Мулатам при него.
Отпи от манерката, пое по коридора, а като влезе в кабинета си, заключи вратата, седна на бюрото си и извади страниците, които египтянинът му беше изпратил по факса.
— Мили Боже — измърмори, както го беше сторил и първия път. — Мили всемогъщи Боже.
Впери поглед в тях, разтреперан от мащаба на всичко това, след което ги остави, вдигна телефона и набра пет цифри. От другата страна вдигнаха.
— Шалом — каза, опитвайки се да говори тихо, опипвайки сребърната менора на врата си. — Можеш ли да говориш? Излезе нещо много важно и мисля, че трябва да го знаеш.
Йерусалим
В сърцето на еврейския квартал в стария град, в южния край на Кардото е изложена на показ под дебело плексигласово покритие златна менора — шест изящни рамена, извиващи се настрани от централния ствол, три от едната страна и три от другата, издигаща се като дърво върху стъпаловиден осмоъгълен постамент. Надписът отпред обяснява, че това е точно копие на оригиналната Менора, истинската Менора, Менората, изработена от великия златар Веселиил, първото такова копие, изковано от падането на Храма преди две хиляди години.
Когато денят избледня и нощта бавно се спусна наоколо, Хар Цион застана пред тази репродукция, отметна глава и гръмко се разсмя. Плътен, продължителен, радостен и доволен смях, смях, който си мислеше, че ще е последният в живота му. Едва миналата вечер се беше молил за знак, за някакво потвърждение, че това, което върши, е правилно, че всичката кръв и ужасите са необходими. И той беше дошъл. Ясен, отчетлив, недвусмислен. Истинската Менора. След всички тези векове. И бе разкрита на него. На него, измежду всички останали. Не можеше да спре да се смее. Телохранителят му Ави се приближи зад него.
— Какво ще правим?
Хар Цион вдигна облечената си в ръкавица ръка и докосна с пръст плексигласовото покритие. Смехът му постепенно утихна.
— Нищо. Още нищо. Ще чакаме. Ще наблюдаваме. Те не знаят, че ние знаем. Още не знаят.
Ави поклати глава.
— Не мога да повярвам. Направо не мога да повярвам.
— Всички са казвали така, Ави, всички, призовани от Господ. Авраам, Мойсей, Илия, Йона — всички отначало са се усъмнили. Но това е неговият глас. Той ни разкри това велико нещо. А Той нямаше да го разкрие, ако не искаше то да дойде при нас. Това е знакът. Това е времето. Благословени сме, защото ще доживеем да видим Храма отново издигнат.
Разкърши рамене, кожата му се беше опънала под ризата, и се приближи още повече до покритието. Кой би си го помислил? Кой би си го представил? Но той винаги беше знаел. Той беше избраният. Спасителят на своя народ. И сега трябваше само да чака и да наблюдава. Нека Бен-Рои я намери. И тогава, като я намери…
— Благодаря ти, Всемогъщи — прошепна. — Няма да те подведа. Ани мавтиях. Обещавам. Няма да те подведа.
Луксор
— Дължиш ми петнайсет лири. Искаш ли още една?
Халифа допи чая си, изправи се и затвори таблата в знак, че, не иска да играе повече.
— Страхливец — ухили се Джинджър и дръпна от наргилето си.
— Такъв съм, такъв ще си остана — съгласи се Халифа, отвори портфейла си и отброи загубата. — Въпреки че в момента изобщо не ме е страх да играя с теб. Повече ме е страх от Зейнаб. Сготвила е вечеря, а аз й обещах, че до осем ще се прибера.
Приятелят му издиша гъст облак дим с аромат на ябълка, изпружи палец и го натисна в масата, жест, който означаваше, че според него Халифа е мъж под чехъл. Компанията в чайната се разсмя. Верността на детектива към жена му беше пословична и често ставаше обект на закачки.
— Инспектор Петел без гребен трябва да се прибира у дома! — извика един.
— Него го бият с катеричка! — обади се друг.
— Денем полицейски ротвайлер — пропя трети, — нощем…
— Мишката на Зейнаб! — креснаха в хор всички и започнаха шеговито да цвърчат като мишки.
Халифа се разсмя. Тези добронамерени закачки никога не го бяха притеснявали, а специално тази вечер дори му доставяха удоволствие, тъй като бележеха завръщането му към нормалния живот след вълненията през последните две седмици. Даде на Джинджър спечеленото — не помнеше откога не беше печелил срещу него на табла, — каза на всички да ходят да се удавят в Нил, взе двата найлонови плика,
