камъните изхрущяха под обувките му и ръцете му настръхнаха от студа. Двамата агенти останаха на вратата на хеликоптера.
— Ей там — каза единият. — Отивай.
Мъжът вдигна пистолета си, посочи наляво към някаква ниска каменна сграда на около стотина метра по-нататък в подножието на скалист склон. Очертанията й се различаваха смътно, от прозорците й струеше жълтеникава светлина, като очи на чудовище, дебнещо в мрака. Убежище на бедуини? Стар граничен пост? Каквото и да беше, на Халифа не му харесваше. Обърна се към мъжете, но те само потупаха пистолетите си и му махнаха да върви. Така че тръгна.
След петдесетина метра спря и погледна назад. Забеляза чак сега другите два хеликоптера до този, с който го бяха докарали, и продължи напред вече твърдо убеден, че ще бъде екзекутиран, нямаше друго обяснение за присъствието му тук посред нощ, насред нищото. Можеше да побегне, да се опита да се скрие в пустинята, някъде сред скалите. Щеше да има някакъв шанс, макар и безкрайно малък. Но не можа да се насили да го направи. Не можа да отдели необходимия адреналин и затова просто продължи, докато стигна до сградата и застана на стъпалото пред ръждясалата й желязна врата.
Хвърли последен поглед към чинука, изрече безмълвна молитва, вече сигурен, че краят на живота му е дошъл, посегна с трепереща ръка, отвори вратата и влезе, чудейки се някак отнесено дали ще чуе изстрела, който ще го убие, или всичко просто ще стане черно и изведнъж ще се озове в друг, съвършено различен свят.
— Меса елкхир, инспекторе. Приемете извиненията ми, че ви докараха тук по този начин, но нямахме друг избор предвид спешността на ситуацията. Моля, сипете си чай.
Синайската пустиня, близо до границата с Израел
Халифа премигна. Стоеше насред ниско, спартански обзаведено помещение — каменни стени, гол циментов под, разкривен ламаринен покрив — две походни маси до двете стени, две бензинови лампи, осветяващи помещението с тежка оранжева светлина, мазна и трепкаща. Пред него трима мъже седяха в очукани кресла. Четвърти стоеше прав в далечния ъгъл на помещението, облегнат на стената, лицето му бе почти неразличимо в сенките. Във въздуха смърдеше на газ и пури.
Облекчение — това беше първата му реакция. Бурна разтърсваща еуфория, че за каквото и да го бяха довели, нямаше да го убиват. Почти моментално еуфорията се смени с шок, защото човекът, който се беше обърнал към него, един от тримата в креслата, с дебелите квадратни очила и посребрена коса, нямаше да е кой друг, освен Ахмед Гулами, външният министър на Египет. Халифа понечи да каже нещо, да попита какво става, по дяволите, но изненадата и страхопочитанието му бяха толкова силни, че не успя да продума. Настъпи продължително мълчание, четиримата мъже го гледаха и единствените звуци бяха съскането на лампите и скърцането на ръждивите кепенци на прозорците отвън. След това Гулами посочи термоса на по- близката до него маса.
— Моля ви, инспекторе, сипете си чай — повтори той. — Сигурно ви е необходим след това пътешествие. А ако затворите и вратата… Нощта е доста студена.
Замаяният Халифа бутна вратата, отиде до масата и си наля чай в пластмасова чашка. След това Гулами го покани да седне на ниския сгъваем стол до себе си. Изправеният мъж остана на мястото си; другите двама обърнаха креслата си с лице към Халифа.
Вече беше познал по-младия — красив, наближаващ четиридесетте мъж с гъста черна коса и червено- бяла карирана куфия на рамото: Саеб Марсуди, палестинският активист, влязъл в политиката, герой не само за собствения си народ, но след водачеството на първата интифада през 80-те, герой и за по-голямата част от арабския свят (Халифа още помнеше онези паметни телевизионни образи на Марсуди, обвит в знамето на Палестина, коленичил, молещ се пред линията от напредващи израелски танкове). Беше виждал и по- възрастния — средно висок, тънък като клечка, с бяла шапчица, захапал пура, с ужасен белег на лицето — от окото надолу до брадичката. Отначало не можа да се сети кой е. Едва след секунди си спомни, че го беше видял на корицата на списание „Таим“ във вилата на Пиет Янсен. Масан, Мабан? Нещо такова. Политик. А дали не беше военен? Във всеки случай, израелец. Четвъртият му беше съвършено непознат, но в него имаше нещо — набитата му мечешка фигура, грубоватото лице, начинът, по който отпиваше от сребърната манерка в ръката си, — което Халифа определено не харесваше. Главорез, това беше първото му впечатление. И пияница, ако се съдеше по поведението му. Отвратителен. Погледа го малко, сведе поглед и отпи от чая си.
— Е — поде Гулами, извади от джоба си кехлибарена броеница и запремята зърната между палеца и показалеца на лявата си ръка. — След като всички се събрахме, дайте да се захващаме на работа. — Той се обърна към Халифа. — Инспекторе, от самото начало искам да подчертая абсолютната поверителност на това, което ще чуете тази вечер. Абсолютна поверителност. Не сте идвали тук. Не сте виждали тези хора. Тази среща не се е състояла. Ясен ли съм?
Главата на детектива беше пълна с въпроси, които искаше да зададе, както и с някои отбрани коментари за начина, по който се бяха отнесли към него. Но в никакъв случай нямаше да го направи пред толкова могъщ човек като външния министър на държавата и затова само измърмори едно „Да, сър“. Гулами го погледна в очите, продължи да потраква ритмично със зърната на броеницата, след което кимна, облегна се и кръстоса крака.
— Вярвам, че Саеб Марсуди не се нуждае от представяне.
Той посочи мъжа с куфията, който кимна на Халифа.
Детективът забеляза, че е стиснал ръце толкова силно, та кокалчетата заплашваха да пробият кожата.
— Генерал-майор Йехуда Милан — продължи Гулами и кимна в посока на пушача, — един от най- известните воини на страната си, а сега и един от най-уважаваните й политици. Един от най-просветените й и смели политици, бих добавил.
Милан също кимна на Халифа и бавно дръпна от пурата си.
— Детектив-инспектор Ариех Бен Рои — Гулами тракна с броеницата в посока на изправената фигура в ъгъла. — Вярвам, че вече се познавате.
От чиста любезност Халифа вдигна ръка за поздрав, раздразнен, че сам не се беше досетил кой е този. Бен Рои не си даде труд да му върне жеста, само продължи да го гледа от сенките с очевидно враждебно изражение.
— Нека повторя, инспекторе — продължи Гулами, — това, което ще чуете тази нощ, трябва да остане само между тези четири стени и в главата ви. Залогът е много голям, по-голям, отколкото бихте предположили, и не бих позволил да бъде изложен на риск заради необмислени приказки. Ясно ли е?
Халифа измърмори поредното „Да, сър“. Умираше от желание да разбере какво става, но се досещаше, че не му се полага да пита, че каквато и да беше причината за присъствието му тук, щеше да му я съобщи Гулами, и то когато той пожелае. Външният министър го изгледа през дебелите си очила с тежки рамки и се обърна към Марсуди и Милан, които кимнаха леко, сякаш да кажат: „Добре, разкажи му“.
— Добре. — Гулами се облегна в креслото си и впери поглед в броеницата. Когато отново заговори, снижи глас, сякаш дори тук, насред нищото, някой можеше да го подслуша. — През последните четиринайсет месеца правителството на арабска република Египет даде достъп до тази сграда на Саеб Марсуди и на генерал-майор Милан като безопасна и неутрална среда, където да се срещат и да говорят далеч от медиите и от натиска на собственото им политическо обкръжение. И двамата са посветили живота си да се борят всеки за своя народ, и двамата са дали свидни лични жертви в името на добруването на тези народи — Милан се размърда в креслото си и погледна косо към Бен Рои, — и двамата, независимо един от друг, са стигнали до извода, че техните народи са обречени на катастрофа, ако не намерят някакъв съвършено нов начин да съжителстват един с друг, някакъв различен път, по който да поемат. Целта им тук е да се опитат да очертаят този различен път; да съставят споразумения за осъществими и, иша-аллах, дълготрайни разрешения на конфликта, който мори земята им от толкова време.
Халифа очакваше всичко друго, но не и това. Прехапа устни, премести поглед от Гулами към Марсуди и към Милан, върна го отново към Гулами, а в гърдите му се загнезди неясен ужас, като на отдалечил се прекалено много от брега плувец, който вече си дава сметка, че си е надценил силите много повече, отколкото е предполагал.
