Юлиана Златкова
Андрей
Не издържах да гледам как колегите ми се тъпчат от сутринта с бял хляб, масло, колбаси, яйца и, о, ужас, със сладко и с кифли с шоколад. Измъкнах се от ресторанта и тръгнах да търся плодове, макар да се съмнявах, че ще намеря здравословна храна в това мизерно постсоциалистическо градче. Минах на плодове веднага след като на откриването на семинара ядох пушена сьомга. Напоследък тялото ми си играеше с мен като котка с мишка. Задръстваше се, пълнееше, подпухваше, раздуваше се, болеше ме и твърде саркастично ми напомняше, че скоро ще чукна трийсетте. Караше се с ума ми и му правеше напук. Сякаш тялото ми и аз бяхме двама души, които не се разбираха. Да запазя поне крехко временно примирие ми помагаха единствено различните системи за здравословно хранене, които изпробвах една след друга. Каех се жестоко, но така или иначе, мазната риба отдавна вече беше в мен. От вчера сутринта бях хапнала само няколко сушени кайсии, предварително накиснати в преварена вода. За целта си носех бързоварче. И кайсиите си ги носех от София, но за съжаление не си бях взела повече. Имах намерение да карам така, на разтоварителен режим, най-малко три дена.
Асфалтовата алея изви край брега и внезапно преля в неугледна и безформена улица. Нахвърляни една върху друга, къщите ме затрупаха. Разминах се с група колеги, които идваха откъм каменистия плаж. Смееха се високо, явно не си бяха лягали. Бяха пияни и уморени, но изглеждаха щастливи. Ускорих крачка. Зад бедните градинки пред очите ми се изпречи морето. Сиво и непристъпно от прозореца на хотела, оттук то изглеждаше съвсем различно — синьо и лазурно и изобщо не беше намръщено. Стомахът ми се сви на топка. Спрях и изчаках пристъпът на глад да премине. Вълните плавно преливаха една в друга, мамещи и жестоки. Представих си подводния свят, където прелестни русалки се гонеха край канари от сметана, бисквити и кифли, а в полуразтворените черупки на палачинкови миди проблясваха бисери — същински яйца на очи, димящи и цвърчащи, обилно полети с кетчуп. Не усещах само острия аромат на сол, йод и гниене. Обожавам го. С усилие пропъдих коварното видение.
Около мен се носеха съвсем други аромати — на оборски тор и урина, противни и упойващи като в българско село. Градчето ми харесваше. Липсваше ми едно единствено нещо, за да бъде наистина хубаво. Нямаше на кого да покажа, че подрязаните лозя всеки миг ще напъпят и че слънцето е прекалено ласкаво за края на януари, че алкохоликът пред отсрещната врата е очарователен, че на лъскавия „Мерцедес“, профучал на сантиметри от мен, не му е тука мястото, а на охранения котарак, който пресича платното, не е имало защо да му режат опашката. Можех да кажа за това на Мони. На мъжа ми. Но той си беше у дома, оттатък морето и едва ли щеше да му пука за безопашатия котарак. Както не му пукаше и за това, че с мене става нещо, което не разбирах и което ме плашеше.
Хърбав хлапак ме блъсна, но не се спря и тичешком изчезна в близката пресечка. Изпусна в краката ми дамско портмоне, в което познах своето собствено. Огледах се слисана. Към мен с енергична крачка приближи строен мъж на около 35, а единствената чанта от естествена кожа, която притежавах, висеше безпомощно на рамото ми, разрязана по диагонал.
— Получихте си заслуженото — заядливо каза моят спасител, вдигна портмонето и ми го подаде. — Какво правите тук?
Трескаво отворих портмонето и с облекчение установих, че паспортът и няколкото долара са си на мястото.
Мъжът до мен ме стрелна с издължените си светли очи. Нямаха цвят. Никога не бях виждала такива очи. Остри като копия. Косата му уж беше кестенява, а проблясваше като патинирана мед. Някак си двойнствена. Имаше леко вирнат нос, малко по-дълъг отколкото трябва. Носеше елегантен сив шлифер. Познавах го. Той говори на откриването, а после чете встъпителната лекция.
— А вие?
— Не се правете на остроумна. Занимавам се с такива като вас, които вместо да си гледат семинара, си търсят белята.
Не преливах от сила за живот, каквато обещаваха книжките по здравословно хранене. Сигурно не бях гладувала достатъчно.
— Да вървим — въздъхна мъжът. — В града ли отивате?
Сега най-важното беше да не отстъпя пред глада.
— Никъде не отивам — казах твърдо. — Прибирам се в хотела.
Очите му станаха сиви като шлифера.
— Няма да стане. Не си зарязах закуската, за да се върна от средата на пътя.
Закуската?! О, Господи!
— Моля? — преглътнах — Искате да кажете, че не сте закусили заради мене?
— Заради себе си. Видях ви да излизате и веднага разбрах, че ще ми създадете неприятности. Какво щях да ви правя без паспорт и без пари? … а сега какво да ви правя?
— Ами… аз отивам на пазара.
— На пазара?! Какво, мамка му, ще правиш… Добре, отиваме на пазара.
Той тръгна напред, а аз се повлякох след него. Обърнахме гръб на морето, слязохме по тесни стръмни стълби и се озовахме в пещерата на Аладин. Златни и сребърни украшения мирно съжителстваха с баки гъста сметана, до прясно отрязан свински бут търпеливо чакаше своя ценител древна книга на арабски. Стомахът ми си искаше яйцата. На очи и с кетчуп. Не би отказал към тях и бекон, по възможност по- тлъстичък и с повечко горчица. Моят спасител спря изведнъж, огледа се и подхвърли през рамо:
— Купувайте каквото ще купувате.
Плодове имаше всякакви: круши, ябълки, праскови, маракуйя… Многото нули по табелките с цените упорито отказваха да застанат по местата си, но предпочитах да умра от глад, отколкото да си призная, че ми се вие свят и да предизвикам още някоя язвителна забележка. Якичък русоляв младеж с кожено яке взе да ми предлага по няколко хиляди повече за долар от чейнча в хотела. Тука вече се прежалих да потърся помощ, но докато си спомня как се казваше, спътникът ми се изгуби в тълпата. Не си бях направила труда да хвърля поглед на визитната му картичка, макар да бе сред документите, които ни раздадоха при пристигането. С чейнчаджията вместо опашка се насочих към напращяла тьотка, вероятно значително по- млада от мен. Опитах се да изчисля на ум какво означават в долари 25-те хиляди, които трябваше да дам за килограм грозде, но така и не успях. Раздаде се рязък тъп звук и злополучният сарафин се свлече на земята, притискайки с ръка кървящия се крак. Осъзнах с изумление, че току-що съм чула изстрел, и то — истински. Краката ми омекнаха като топъл кашкавал. Сергиите се завъртяха и упорито отказаха да се върнат на местата си. Залитнах и се озовах в ръцете на Андрей. Точно така, той се казваше Андрей. Спомних си как изобщо бях могла да забравя? Не загубих напълно съзнание. Чувах ясно писъците и олелията, но сякаш плувах в безтегловност между небето и земята. Почувствах се в безопасност, защитена от целия свят и най-важното — от самата себе си. Господи, какви силни рамене имаше… Светът си дойде на мястото. Уж си беше същият, но нещо в него се беше променило. Беше друг, различен. Негов и мой. Мой и негов. Наш. Вече нямах нужда да го споделям с никого другиго.
— Не си нося презервативи — чух се да казвам.
Андрей ме напъха в някаква кола, седна до мен и затръшна вратата.
— Европейка! — присмя ми се той и погледна назад към пазара — няма що, предвидлива европейка!
Потеглихме, но почти веднага спряхме, за да не се забием в полицейска кола с виеща сирена.
— На косъм — обади се шофьорът.
— Хиляда деветстотин деветдесет и четвърта — каза Андрей. — Добре дошла в реалния свят.
— Казвам се Милена — изтърсих глупаво.
— Знам — прегърна ме Андрей. — Нещо средно между Мария и Магдалина.
— Нищо подобно — засегнах се. — това е най-българското име.
Андрей не каза нищо, може би изобщо не ме чу. Шофьорът натисна газта, а тялото ми извърши самостоятелна постъпка. Притисна се към Андрей. Изобщо не ме попита искам или не искам. Какви ги вършех!? Презервативи, секс… С почти непознат мъж. И то не къде да е, а в тази опасна държава, която хем я има, хем я няма, в епохата на СПИН и на възстановяване на семейните ценности… Аз съм омъжена жена, в командировка съм, дошла съм да установявам делови контакти. Да, точно така. Контакти. Делови контакти. Андрей беше най-деловия мъж, когото познавах. И точно с него ли… Тялото ми толкова демонстративно
