— Страшно се извинявам, забравила съм си…
— Знаем ги тия — агресивно ме прекъсна шофьорът. — вече са 54 лева.
Дъ Биг Бос изскочи от джипа и се хвърли към помляната „Жигула“. Слава Богу, жив беше. Камък ми падна от сърцето и осъзнах, че този мъж означава много за мен. Разбрах също, че работя до пълно физическо изтощение и интелектуално изразходване за жълти стотинки в изнемогващата частна телевизия не заради професионалната си реализация, не за чест и слава, а само и единствено заради него, организацията на материята и духа Дъ Биг Бос, т.е. Георги Александров — скандално известен бизнесмен, собственик на фалирала банка, следствен за умишленото й източване, кредитен милионер, чието име постоянно се спрягаше в пресата за пране на мръсни пари, износ на капитали, незаконна търговия с оръжие… Мъжът с главна буква, единствен, неповторим и уникален за мен, когото аз, макар и до този момент да не го признавах дори пред себе си, обичах с цялото си сърце и душа.
Той с все сила дръпна дясната врата на „Жигулата“ и я издъни. От ляво клатушкайки се излезе върлинест мъж със синкаво шушляково яке. Направи няколко несигурни крачки, залитна и се закова неестествено изправен до смачкания джип. Раненото тяло се появи откъм разбитата врата изневиделица. Изобщо не очаквах да видя такова нещо в ръцете на моя човек.
— Станаха 60 — нагло заяви таксиджията. — кажи му го на оня отвънка.
Хванах здраво чантата си с две ръце, стоварих му я върху главата и слязох.
Окървавеният мъж в ръцете на Боса простена. Той внимателно го положи на задната седалка на таксито:
— Закарайте го в „Пирогов“.
— Нищо не съм видял — озъби се драйвърът. — Карай си го ти! А тя не си е платила.
— Слушай! — изрева Георги — Става дума за човешки живот.
— Човешки живот ли? Тая отрепка… Сигурно е и надрусан, не е само пиян. Знам какво се продава в тая кръчма. И за лабораторията отзад знам! Искам си парите!
В ръката на Боса неизвестно откъде се появи пистолет. Драйвърът стреснато се вгледа в цевта, после включи на скорост и се понесе по нанадолнището към главния път. Георги прибра оръжието под сакото и се насочи към върлинестия, който се беше преместил на предния капак на „Жигулата“. Тръгнах след него. Върлинестият изломоти нещо неясно, нещо прокапа от панталона му и на чатала му се появи мокро петно. Лъхна ме остра миризма на урина, примесена с алкохол.
— Господи! — възкликнах — Той е мъртво пиян! Как е карал изобщо?
Дъ Биг ме погледна изненадано и като че ли едва сега забеляза, че съм там. Обърна ми гръб, но внезапно залитна. Хвърлих се към него и го хванах под ръка. Той за миг се облегна на рамото ми. Колкото и да беше крехко, моето рамо му носеше подкрепа и бях щастлива от това. Мощният му торс се повдигаше и спадаше учестено. По лицето му имаше кървящи драскотини. Матовата му кожа побледняваше. Притиснах се към него и двамата станахме едно цяло, изправено срещу целия свят. Потърсих устните му, но той рязко ме отблъсна.
— Защо?
Въпросът се изтръгна от сърцето ми спонтанно. Той стреснато се втренчи в мен. В очите му нямаше и следа от кълбовидни мълнии. Пред мен стоеше не надменният ми работодател, бивш републикански шампион по борба в тежка категория, а дете, хванато в беля. Никога не бях виждала по-уплашен човек.
— Не ме гледай! — проплака той.
Лицето му се изкриви от болка. Дясната му ръка се подуваше пред очите ми.
— Недей…
— Не ме докосвай! Заради тебе… Всичко стана заради тебе!
Не схващах за какво става въпрос, но и мен ме завладя животински страх… от него. Той се отдалечи до най-близкото дърво, опря се на ствола, обади се на някого по мобилния си телефон и каза къде е.
— Идвай веднага — завърши. — Да не ти обяснявам сега.
Прибра си телефона в джоба и извърши нещо странно. Промърмори си нещо под носа, като със здравата си ръка чукаше по дървото. Погледът му се изпразни. Извади от вътрешния джоб на сакото си сгъната на четири хартийка, разгъна я и разпръсна около себе си сиволат прах, като от стрити билки.
— Какво правиш?
— Дръпни се! — изкрещя той, въпреки че не бях направила и крачка към него.
Никой никога не ми говорил ката брутално, с нетърпящ възражение тон.
— Ти ме урочаса! Затова не водя жени в дома си. И тебе не трябваше да те водя. Жените носят нещастие!
Луд ли беше? Това вече не беше флирт със скандален работодател, ласкаещ самолюбието ми. Ставаше нещо друго — грубо и опасно, което не разбирах и май изобщо не исках да изживявам. Откъм главния път с рев се изкачи мръсен потрошен „баварец“, закова на сантиметри от нас и отвътре се изсипаха двама младежи. Единият — строен и жилав, с медено руса коса, когото познавах от охраната на телевизията, хвана пияния под мишниците и го сложи да седне на бордюра. Другият — як, къдрав, с малка сребърна обица, ми хвърли любопитен поглед, после очаквателно се обърна към Георги.
— В колата!
Не ми стана ясно на кого го каза. По-скоро на Обицата. Той трябваше да сложи нещо негово в колата. А това нещо май бях аз.
— Няма да се кача! — извиках в паника, защото усещах, че волята ми се кърши.
Вече не исках да съм с Боса. Исках да избягам, да забия нагоре по планината, да се скрия и никога повече да не се върна в неговата телевизия.
Те си размениха погледи. Обицата ме стисна пад лакътя и насила ме вкара в „Бе ем ве“-то.
— Махни я оттук — нареди му Георги. — И повече да не вижда каквото не трябва. Само че внимателно… Тя е…
Беше си възвърнал силата, по-точно — самообладанието. А в очите му прочетох онова, да което мечтаех само преди час.
„Хайде, кажи го! “, обади се дяволчето.
„Какво да кажа? “
„На него говоря. Да си довърши фразата. Да каже: «Тя е жената на моя живот.»“
„Не искам… “
„Няма не искам, усмихна се дяволчето. Хванала си се на хорото, не можеш да се пуснеш.“
Обицата ме закара до вкъщи, без да ме попита къде живея, което никак не ме учуди. Пътувахме в пълно мълчание, а преди да слезем, той безцеремонно ми пребърка чантата и взе ключовете. Родителите ми са се погрижили, имам самостоятелен апартамент и не ми се бъркат кой знае колко в живота. А и аз не им давам да си пъхат гагите в моите работи и си вървя сама по тайните пътечки. Сега обаче те бяха единствената ми надежда. Веднага щях да им се обадя, щом Обицата си тръгнеше. Момчето обаче изтръгна кабела на телефона от розетката, застана по средата на хола и се огледа.
— Мобилен телефон? — попита ме кратко.
— Нямам — излъгах.
— Нямаш, ама имаш.
Бръкна ми пак в чантата, взе ми нокията и с телефоните под мишница заключи вратата отвън.
Май доброволно се оказах затворничка в собствения си дом. Затворничка ли, заложница ли, и аз не знаех каква съм. Не можех да повярвам, но си беше факт. Нищо не можех да направя. Седнах на дивана и тъпо се втренчих в тъмния екран на телевизора. В главата ми нямаше нито една мисъл. Имаше само ужас и страх. Не знам колко време съм седяла така, във всеки случай докато се сетих, че в хладилника има бутилка бяло вино. Насилих се да стана. Исках да се отрежа и да забравя. Така и направих.
На границата на съня преживях отново катастрофата, но сякаш се случваше на мен самата. Преживях удара, почувствах какво е да държиш умиращия човек в ръцете си. Като с нож ме проряза усещането, че някой е замислял смъртта ми, т.е. тази на Георги и само моето, наистина моето непредвидено присъствие там бе спасило живота ми. Събуди ме нечие присъствие, може би в просъница съм чула, че вратата се отваря. Някой ме взе на ръце, пренесе ме в спалнята и ме съблече. Едва тогава осъзнах, че съм в ръцете на Боса. Облада ме веднага, без предисловия, грубо и властнически. Облада не само тялото ми, отне ме от мен самата, накара ме да се почувствам част от него и нагло свърши в мен, без да ме пази.
