Когато се събудих, него го нямаше. Топлото гергьовско слънце ме погали, но не му се зарадвах. Станах и се разходих из апартамента. Ключовете и нокията бяха на масата, а телефонът — на мястото си. И работеше. Имал бил имен ден… Георги… Победоносец …Мечове, змейове… Сън ли беше или истина? Драскотините и синините по тялото ми прогониха всички съмнения. Чувствах се особено, сякаш всичко това не ми се случваше на мене. Взех душ, направих си кафе и пуснах телевизора.
„… уби човек“. Изпречи се пред очите ми тлъсто вестникарско заглавие. Всички, с изключение на нашата телевизия, естествено, само за това говореха. Вчерашната катастрофа беше изместила празника. Георги го изкарваха по-черен от дявола, виновен за катастрофата и за куп други неща. Споменаваше се трафик на наркотици, подробно се обясняваше как си е източил банката сам… И схемичка се появи по едно време на всички свързани фирми и несъбираеми кредити. Той не беше такъв. Не беше ли?
„Убедена ли си, че точно това искаше? “, внезапно се обади дяволчето.
„Не знам… това е някаква лудост. Не може да бъде истина.“
„Истина е, това е неговият живот. А ти си се бори за своя.“
„Той е борецът… “
„Така ли? А ти къде си в цялата работа? “
„Не знам.“
„Бори се за себе си, каза дяволчето. Беше станало сериозно и тъжно. Сбогом! “
— Чакай! — извиках на глас — не си отивай!
Никой не ми отговори. Аз не бях аз. Исках да върна времето назад и да изживея отново вчерашния ден. Исках отново да ме завали пролетния дъжд, отново да скоча в първото попаднало ми такси, да се объркам накъде съм и вместо: „След онзи джип! “ да кажа на шофьора: „Бягам от един човек“. Исках си дяволчето, исках си живота.
Не знаех какво да правя. Задушавах се все едно някой беше изсмукал въздуха от стаята. Излязох на балкона и погледнах надолу. Защо ли снощи не избягах оттук, пък дори и да се разпльокам на тротоара? Не, от втория етаж нямаше да се разпльокам. Тогава… не се сетих, или не исках? Пред входа видях „бавареца“, а Обицата пушеше, облегнат на предната врата. Стоеше между мен и света и нямаше намерение да си тръгне. Прави бяха вестникарите. Георги наистина беше убил човек. Беше убил мен.
Информация за текста
© 2005 Юлиана Златкова
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/9042]
Последна редакция: 2008-09-04 08:00:00
