Пясъчни врати

— Вълкът козината си мени — подвикна поучително той, — но нрава си никога!

Настъпи ужасна суматоха.

Моята халюцинация завъртя за последен път палката, обърна се, кимна ми и се приближи към нас. Надигнах се от пода, кимнах в отговор, извадих една подходяща усмивка от гардероба и му я показах.

— Фред, момчето ми, да знаеш само колко си пораснал — поде той. — Чух, че си се дипломирал и си намерил подходяща работа. Моите поздравления!

— Благодаря — отвърнах скромно.

— Как се чувстваш?

— Все още замаян. И малко изненадан от характера на вносно-износния бизнес, с който, както научих, се занимаваш.

Той се захили. Пресегна се и ме прегърна.

— Тихо, малкият. Тихо. Чакай да те огледам. Каква я мислехме, а каква стана, а? Но можеше и да е по- зле, много по-зле.

— Байлер отмъкна камъка! — изпищя Чарв.

— Човекът, който току-що излезе… — подех аз.

— Няма да стигне далеч, синко. Отвън дебне Френчи със задача да не пуска никой да излиза. Ако се заслушаш, може да чуеш тропота на копита върху мрамор.

Чувах ги, наистина. Освен това чувах псувни и шум от борба.

— А вие кой сте, сър? — попита Рагма, изправи се на задните си крака и се приближи до нас.

— Това е чичо ми Алберт — рекох аз, — човекът, който ме издържаше в университета. Алберт Касиди.

Чичо Ал разглеждаше с присвити очи Чарв, а аз продължих:

— А този, чичо, е Рагма. Дегизирано извънземно ченге. Партньорът му се нарича Чарв. Той пък е кенгуру.

Чичо Ал кимна.

— Изкуството на дегизирането е стигнало далеч — отбеляза невъзмутимо той. — Как постигате този ефект?

— Ние сме извънземни пришълци — беше всичко, което измъдри Рагма.

— А, това вече обяснява много. Простете невежеството ми по тези въпроси. В течение на много години, по причини, които няма да изброявам, бях напълно лишен от възможността да се движа и да усещам. Вие приятел на Фред ли сте?

— Опитвах се да бъда — отвърна Рагма.

— Радвам се да го чуя — кимна чичо Ал и се засмя. — Извънземен или не, косъм да беше паднал от главата му по ваша вина и цялото Чишърско сирене нямаше да откупи безопасността ви. Фред, кои са другите присъстващи?

Не съумях да му отговоря, тъй като по някаква случайност избрах този момент да погледна нагоре и това, което видях, пробуди в съзнанието ми едновременно тревожния вой на алармите, предупредителния сигнал на железопътния семафор, че дори първите злокобни тонове от „Увертюра 1812 година“.

— Усмивката! — извиках аз и се втурнах към дъното на залата.

Досега не бях преминавал отвъд тази врата, затова пък вече се бях катерил върху покрива на изложбената зала. И това ми стигаше, за да се ориентирам в обстановката.

Прелетях през вратата и се понесох по тесния коридор. Свърнах наляво при първа възможност. Десет бързи крачки, още един завой и вдясно се показа стълба. Прескачайки по две стъпала, затърчах нагоре.

Не зная кога и как всички детайли се бяха подредили в една завършена картина. В едно бях сигурен — че не греша.

Озовах се на първата площадка, взех завоя и продължих нагоре. Краят вече се виждаше.

Най-сетне се добрах до горната площадка и вратата с малки, скрити от гъста решетка прозорчета. Надявах се вратата да се отваря отвътре — с просто натискане на дръжката и без ключ, инак щях да изгубя безценно време, за да разбивам прозорчетата. Въпреки това докато се изкачвах нагоре се оглеждах за подходящи инструменти.

И наистина, в един от ъглите се въргаляше някаква желязна пръчка. Изглежда никому не бе минавало през ума, че е възможно да се излезе оттук. Впрочем, оказа се, че няма да са ми нужни подръчни средства, тъй като вратата се отвори веднага щом я ударих от движение с рамо. Беше тежка и бавно подвижна врата, но в мига, когато се озовах зад нея, осъзнах, че съм се натъкнал на нещо много важно. В непрогледния мрак, сред който се озовах, се опитах мислено да подредя тръбите, купчините неприбрани боклуци, сенките и капандурите така, както ги помнех от предишното си посещение. Някъде в центъра на това мрачно място, сред всичките тези безполезни вещи, под звездите, луната и небето на Манхатън, се намираше едно нещо, което силно ме интересуваше. Положението всеки миг можеше да се обърне срещу мен, но аз не губех време. Ако догадката ми бе вярна, все още има шанс…

Затаих дъх и огледах околността. Заобиколих предпазливо стъклената будка с гръб към нея, вглеждайки се внимателно в най-тъмните места, във всяко черно петно и вдлъбнатина на покрива.

Това, което търсех, разполагаше с известни преимущества пред мен. Въпреки това чувствах нарастваща увереност в собствената си правота, а заедно с това набираше сили и желанието да се справя с него. За нищо на света нямаше да се откажа. Ако дебне някъде в тъмнината, ще го чакам, докато търпението му се изчерпи. Ако пък се опита да избяга, ще го последвам.

— Зная, че си тук — произнесох полугласно — и че ме чуваш. Време е да изясним нещата, защото стигнахме твърде далеч. Готов ли си да се предадеш и да отговаряш на въпросите ни? Или възнамеряваш да усложняваш и без това сериозното си положение?

Отговор не последва. Все още не бях зърнал онова, което се надявах да открия.

— Е? — продължих. — Чакам те. Ще остана тук токова, колкото е необходимо. Сигурен съм, че нарушаваш закона — твоят закон. Вероятно съществува закон, забраняващ подобна дейност. Вече зная какво те кара да постъпваш така, но сега това няма особено значение. Трябваше да се досетя по-рано за всичко, но тогава все още не бях запознат с огромното разнообразие на извънземни форми на живот. Една от причините да постигнеш толкова много. Там, в къщата на плажа! Точно там трябваше да се досетя, когато се върнах втория път. Вероятно и преди сме се срещали, и то неведнъж, но едва ли мога да бъда обвиняван, че не обръщах внимание на тези срещи. А в онази нощ, когато изучавах машината… Готов ли си вече да се покажеш? Не? Както искаш. Предполагам, че притежаваш телепатични способности, а това би означавало, че думите са излишни. Доказателства? Не чух да казваш нищо на Зимайстер. Все пак, за да съм абсолютно сигурен, ще продължа нашето общуване по този начин. Подозирам, че имаш защитен слой или нещо подобно, подходящо за твоя модел. Когато бях долу видях слабо сияние. Искаш или не, ще трябва да стоиш със затворени очи или да извърнеш глава, иначе ще забележа отблясъците. Затова пък ти няма да можеш да ме виждаш. Освен ако разчиташ на телепатичните си сетива. Не, едва ли ще го сториш — тогава доктор М’мрм’млрр ще те засече. Не е толкова далече. С други думи, не си в най-изгодното положение. Какво ще кажеш? Не е ли време за малко благоразумие? Или предпочиташ продължителната обсада?

Тишина, както преди. Не можех да позволя на съмненията да вземат връх над мен.

— Инатим се, значи — продължих аз. — Разбирам, имаш много за губене. Рагма и Чарв сгрешиха, след като се озоваха толкова далеч от епицентъра на събитията. Но може би знаят някакъв начин, с който да облекчат участта ти. Не се сърди. Просто разсъждавам на глас. Имаш още време. Струва ми се, че никой не ме последва. Сигурно защото М’мрм’млрр чете мислите ми и докладва за нашия разговор на останалите долу. Така че те също знаят това, за което пръв се досетих. Не бива да се обвиняваш за нищо. Сигурен съм, че съвсем доскоро не си имал никаква представа — както и всички останали — за разумния характер на Звездния камък и за това, че веднага щом го „включа“ той ще започне да събира и обработва получената информация. Вече ми е ясно защо не ми съобщи за теб — пак тази проклета бариера, която нарушаваше връзката помежду ни. Добре, че ме подсети с онзи цитат от Луис Карол — сигурно го е видял, докато се навъртах в книжарничката. Не зная. Нищо чудно просто да го е изкопал от инвертираните ми спомени. Така или иначе, първоначално цитатът не ми говореше нищо. Дори след като камъкът предприе втория си опит да ми помогне. Първият сигнал беше усмивката. Отново не схванах за какво става въпрос. Чак докато чичо Ал произнесе думата „чишърско“, а аз погледнах нагоре и зърнах на лунния фон очертанията на котка. Ти си