бифтека в студентската столова. Да не говорим за незабравимия спомен от инвертираното уиски, този тайнствен стереоизонектар, който никога вече нямаше да вкуся.
— Май е време да се връщаме в града — предложи Рагма. — Купонът у Мериме започва след малко.
— Вярно. Чакай, ще те питам още нещо. Тъкмо си мислех за трансформацията, която слиза чак до молекулярно ниво, но спира преди атомите…
— Сигурно искаш да знаеш защо инверторът не може да пуска мънички, акуратни купчинки от антиматерия.
— Нещо такова.
Той сви рамене.
— И това може да стане, но в процеса сигурно ще трябва да се разделиш с машината. А тази специално е уникална. Ужасно древна е и искаме да я запазим същата. Това е втората И-пространствена машина, построена във вселената.
— Какво е станало с първата?
Той се закиска.
— Не е била програмирана да спира на субатомно ниво.
— Как всъщност функционира?
Той поклати глава.
— Има някои неща, които човекът все още не трябва да знае.
— Късно е да даваш заден ход.
— Добре де, истината е, че нямам представа.
— Така вече може.
— Хайде да вървим, че ще се свърши пиячката. Искам пак да поговоря с чичо ти. Не знам дали ти е известно, но той ми предложи работа.
— Така ли? Каква?
— Има някои интересни идеи относно галактическата търговия. Каза ми, че възнамерявал да се захване с импорт-експорт. Отдавна мислех да се пенсионирам, а той смята, че опитът ми може да му е от полза. Двамата ще сме добра комбина.
— Винаги съм го обичал — признах аз. — И му дължа много. Обаче и на теб съм задължен, та ми се ще да разсея някои твои илюзии относно безупречната му репутация на бизнесмен.
Рагма вдигна невъзмутимо рамене.
— Галактиката е голяма — рече той. — Там горе има закони за всякакви случаи и обстоятелства. Това е, за което ще трябва да съветвам чичо ти.
Кимнах замислено. Все още бях под впечатлението на някои апокалиптични картини от семейния фолклор, в светлината на разкритията, които беше направил отпърво професор Мериме, а след това и любимият ми чичо Алберт. Последният — на тържествения обяд по случай събирането на нашето малко семейство.
— Между другото — подхвърли Рагма, — доктор Мериме също ще вземе участие в нашето предприятие.
Продължих да кимам.
— Каквото и да се случи съм уверен, че за теб ще има поучителна и стимулираща стойност.
Стигнахме колата, качихме се и поехме към града. Зад гърба ми песъчливият бряг неочаквано се изпълни с множество врати, а аз се замислих за жени, тигри, обувки, кораби, восък и други дебнещи в засада опасности.
Скоро, скоро, скоро…
Вариации на тема Третата горгула от края: Звезди и Сънища за Времето…
Накрая го открих в едно малко градче в Алпите — седеше на покрива на местната църквичка и разглеждаше грамадния часовник върху градската кула от другата страна на улицата.
— Добър вечер, професор Добсън.
— А? Фред? Божичко! Внимавай като се хващаш за следващия камък — малко е разклатен… Ето. Много добре. Не очаквах да те срещна точно тази вечер. Все пак се радвам, че се отби. Смятах да ти изпратя картичка и да те запозная с това място. Погледни само каква гледка! Обърни внимание на онзи часовник.
— С удоволствие — рекох аз, докато се настанявах на един издаден напред орнамент от покрива. — Донесох ви нещо.
Подадох му пакета.
— О, благодаря. Поласкан и изненадан… Фред, вътре нещо бълбука.
— Естествено.
Той разгърна хартиената обвивка.
— Ами да! Не мога да различа етикета, но най-добре да го опитам веднага.
Гледах големия часовник на кулата.
— Фред! — повика ме той след малко. — Никога не съм вкусвал подобно нещо! Какво е това?
— Стереоизомерен бърбън. Разрешиха ми да пусна няколко бутилки през машината на Рьониус. Гледах да се възползвам, докато съм синеокото момче на Специалния комитет по Извънземни артефакти към ООН. Вие сте един от малкото, които имат честта да го опитат.
— Ясно. Мда… По какъв случай?
— Звездите изминаха огнения си път до нужните места, изпращайки добри предзнаменования.
Той кимна.
— Звучи красиво. Но какво означава?
— Първо, че най-сетне се дипломирах.
— Натъжен съм да го чуя. Започвах да си мисля, че никога няма да те спипат.
— Аз също. Но успяха. В момента съм служител в Държавния департамент или на ООН — в зависимост от гледната точка.
— На каква служба по-точно?
— Още не съм избрал. Оставиха ме да мисля.
Той отпи още една глътка и ми подаде бутилката. Поех я и я надигнах.
— Всъщност затова съм тук — рекох задъхано. — За съвет.
— Не обичам да поемам отговорност — рече той и размърда пръсти да му върна шишето. — Защо избра мен?
— Преди известно време бях подложен на изтезания в една пустиня. В онази нощ си припомних всички, от които по един или друг повод съм получавал съвети. Но едва наскоро разбрах с какво една част от тях са по-добри от останалите. Сега вече зная, че най-добри са онези съветници, които не ме принуждават да следвам строго определен и добре отъпкан път. Впрочем, тези хора най-трудно се съгласяваха да ми подпишат картона с разписанието. Те имаха предпочитание към обширни и пространствени беседи. Но в никакъв случай на обикновени теми. Никой от тях не ми е давал някога конкретен съвет. Дори ще се затрудня, ако трябва да възпроизведа тези разговори. Същината им обаче е в това, че човек започва да цени едни или други неща в живота едва след като ги е постигнал с много труд, а не когато му паднат наготово. Това бяха хората, на които дължа всичко, което научих в живота. Те не искаха от мен да върша това, което те вършат, а само да гледам на живота така, както го виждат и те. Една допълнителна гледна точка, лишена от емоционална украса. И тъй като вие бяхте единствения, който няколко години подред се съпротивляваше да бъде назначен за мой курсов ръководител, и до ден-днешен продължавам да ви смятам за свой истински наставник.
— Не беше преднамерено… — поде той.
— Знам. В моя случай това беше най-добрият начин. Единственият, бих казал. Малкото, което ми показахте, и на което ме научихте, се оказа от полза. Неведнъж. Спомням си нашия последен разговор в студентското градче, точно преди да ви пенсионират.
