— Включваме се — потвърди Уедж и завъртя надясно изтребителя. — Втори, предай на командването накратко за какво става дума, и им кажи, че имаме нужда от подкрепа. Не споменавай името на Авис, кажи им само, че действаме заедно с независима съпротивителна група в корабостроителницата.
— Разбрано, водач.
— А ако Акбар не желае да рискува? — обади се седми.
Уедж погледна светлините на корабостроителницата.
За пореден път, както толкова пъти досега, всичко опираше до доверието. Доверие в едно селянче, току-що излязло от пустинната си планета, което го поведе в атака срещу първата „Звезда на смъртта“. Доверието в бивш картоиграч с неизвестен боен опит, повел го в атака срещу втората „Звезда на смъртта“. А сега и доверие в контрабандист, който като нищо можеше да ги продаде.
— Няма значение — каза той. — Със или без подкрепления влизаме в корабостроителницата.
Лазерният меч на Мара проблесна и яростно се стовари върху клонинга Лок. Той падна и остана неподвижен. Лазерният му меч изтрака на пода.
Изведнъж натискът в съзнанието на Люк изчезна. Той се изправи пред все още просветващия екран, до който бе подлъгал клонинга, и за пръв път от часове си пое спокойно въздух. Изпитанието бе приключило.
— Благодаря — прошепна той на Мара.
Тя отстъпи от мъртвия клонинг.
— За нищо. Съзнанието изчисти ли се?
Значи тя беше усещала натиска. А той се чудеше дали е така.
— Да — кимна Люк и отново си пое глътка прекрасен въздух. — Твоето как е?
Мара го изгледа насмешливо. За пръв път в очите й нямаше болка и омраза.
— Изпълних заповедта му — каза тя. — Край вече!
Люк огледа тронната зала. Карде беше завързал ворнскърите на падналия корниз и внимателно си проправяше път през останките. Хан помагаше на уморената Лея да се измъкне изпод камъните, които я бяха засипали.
— Лея? — извика Люк. — Как си?
— Нищо ми няма — отвърна тя. — Само съм малко замаяна. Да изчезваме от тук.
Люк се обърна към Кбаот. Старият джедай се взираше в безжизнения клонинг, ръцете му помръдваха неспокойно, погледът му беше объркан и безумен.
— Добре — съгласи се Люк. — Хайде, Мара.
— Тръгвайте — отвърна тя. — Ще ви настигна.
Люк впи поглед в нея:
— Какво мислиш да правиш?
— А ти какво мислиш? — отвърна Мара. — Ще си довърша работата. Както трябваше да направя още на Джомарк.
Кбаот бавно вдигна погледа си към нея.
— Ти ще умреш заради това, Мара Джейд — каза той. Тихият му глас беше по-заплашителен от налудничавите му изблици. — Бавно и в големи мъки.
Той вдиша дълбоко, скръсти стиснатите си в юмруци ръце пред гърдите и затвори очи.
— Ще видим — прошепна Мара, вдигна лазерния меч и тръгна към него.
Започна като далечен гръм, който по-скоро се усещаше, отколкото се чуваше. Люк огледа залата, сетивата му тръпнеха от усещането за заплаха. Но не виждаше нищо нередно. Звукът стана по-силен, по- дълбок…
Внезапно таванът на тронната зала над него и Мара се срути в поток от малки камъчета.
— Пази се! — изкрещя Люк и обхванал с ръце главата си, се опита да се измъкне от пороя камъчета.
Замалко не падна, спъвайки се в купчината камъни, които вече се издигаха до глезена му. Бяха извънредно много на брой и малки, за да ги задържи със Силата. Продължаваха да падат и ударите го замайваха. През облака прах наоколо видя Мара да се привежда под лавината, като се опитваше да предпази главата си с една ръка, а с другата напразно размахваше лазерния меч срещу каменния поток. В другия край на тронната зала Хан крещеше нещо и Люк предположи, че и двамата с Лея са засегнати от атаката.
Застанал недокоснат сред отприщения от него каменен потоп, Кбаот вдигна ръце.
— Аз съм майсторът джедай Кбаот — прогърмя гласът му в тронната зала, надвишавайки тътена на сипещите се камъни. — Империята — вселената — е моя.
Люк свали лазерния меч. Сетивата му отново го предупредиха за наближаваща опасност. Но и този път това не му помогна. Канонадата светкавици на Кбаот проблесна по острието на лазерния меч, ударът изкара Люк от равновесие и той падна на колене сред камъните. Опита се да се изправи, но един камък го удари силно по главата. Той залитна и се подпря с една ръка. Отново блеснаха светкавици, купчината камъни бе заобиколена от огнен обръч, тялото му изтръпна от нетърпима болка. Лазерният меч се изплъзна от ръката му и той смътно видя как политна над парапета към другия край на тронната зала.
— Спри! — извика Мара. През мъглата на болката Люк видя, че тя стои права, до колене в камъни. Лазерният й меч просветваше през купчината, сякаш тя искаше да я разпръсне. — Ако искаш да ни убиеш, направи го накрая.
— Потърпи, чирачето ми — каза Кбаот. Люк премига и през падащите камъни и облаците прах видя унесената му усмивка. — Още не ти е дошло времето. Първо трябва да те заведа в клониращия комплекс на върховния адмирал.
Мара се наведе под потока камъни. Излъчването й потрепери от внезапен ужас.
— Какво?!
— Аз видях една Мара Джейд коленичила в краката ми — напомни й Кбаот. — Но това не означава, че си била точно ти.
— Готово — обяви Ландо и включи последния заряд. — Да го пускаме и да изчезваме.
Скрит зад колоната, Чубака изръмжа учьърднтелно.
Ландо вдигна бластера си, изправи се и огледа всички врати на пътеката. Дотук се справяха добре. Ако успееха да задържат щурмоваците отвън поне още две минути, с Чубака щяха да се измъкнат от работната платформа и да стъпят на пътеката…
Чубака изръмжа предупредително. Ландо се вслуша и долови нарастващото бръмчене на усилващото се напрежение в релето на отрицателния поток.
— Браво, Чуй — извика той. — Да вървим.
Той стъпи на моста… Вратата точно срещу него избухна.
— Внимавай! — изкрещя Ландо.
Хвърли се по корем на моста и започна да стреля в облака прах и останките от вратата. От пролуката вече изскачаха сините заряди на зашеметяващите гранати. Зад него гърмеше лъкът на Чубака. Явно имперските войници нямаше да им отпуснат двете минути.
Ландо лежеше, притиснал лице към мрежестия под. Погледът му обхождаше безпомощно моста и тънките, но здрави парапети от двете му страни. Това беше истинска лудост. И все пак имаха шанс да успеят.
— Ела тук, Чуй! — извика той.
Извърна се настрани и погледна контролното табло на моста, разположено в парапета на работната платформа. Ето го копчето за удължаване, до него беше бутонът за прибиране, а под тях — спешната спирачка. Чубака се приземи с трясък до него, мостът се разлюля.
— Не ги пускай да се приближат — заповяда Ландо.
Измери с поглед разстоянието и подскочи нагоре, като натисна в бърза последователност копчетата за прибиране и спирачката. Мостът се отдели от работната платформа и увисна във въздуха. Чубака изръмжа въпросително, мостът се разклати под тежестта им.
— Сега ще видиш — отвърна Ландо. От двете им страни блеснаха взривове, паднаха още две врати. — Дръж се здраво за парапета и не спирай да стреляш. Готов ли си? — той се улови здраво и откри огън.
Но не към щурмоваците по кръглата пътека. Целеше се в другия край на моста и изстрелите му
