разгледа „Ловеца на сделки“, където вероятно имаше най-малко десетина различни типа функциониращи дроиди.
— Жалко — каза Траун. — Но тогава, ако в Републиката не съществува робство, откъде сте запознати с това понятие?
Кардас сбърчи чело.
— Познаваме няколко култури, при които явлението съществува — обясни той с неохота.
— И вашите власти допускат това?
— Републиката си няма много вземане-даване със системи, които не са нейни членове — нетърпеливо вметна Кенто. — Вижте, свършихме ли тук вече?
— Още не — Траун посочи към вратата, от която самият той беше излязъл преди малко. — Елате да видите още нещо.
И още в следващия миг се спря, зяпнал от удивление. Помещението беше неочаквано просторно, а таванът му бе толкова висок, че сигурно стаята заемаше поне две нива от пространството в кораба.
Ала тук нямаше купища от тела. Вместо това залата бе пълна с купища от най-различни съкровища.
Бяха всевъзможни видове. Имаше камари от метални кюлчета в най-разнообразни цветове и оттенъци, прилежно опасани с мрежа от предпазни колани. Имаше сандъчета, някои от които бяха пълни с монети и разноцветни скъпоценни камъни, а други бяха натъпкани с правоъгълни пакети, където можеше да има храна, подправки или електроника. Няколко масивни шкафа до едната стена най-вероятно съдържаха неща, които сигурно бяха прекалено изкушаващи, за да бъдат оставени на открито пред очите на робите или дори на членовете на екипажа.
Имаше и немалко художествени изработки: плоскости, статуетки, муфи и още много предмети, форми и стилове, които Кардас не можеше дори и да вкара в някакви познати категории. Повечето бяха струпани накуп, но тук-там из стаята се виждаха пръснати отделни предмети, сякаш доставчиците или не ги възприемаха като артефакти, или не държаха особено къде ще ги сложат.
Когато пристъпиха в залата, Кенто и Марис ахнаха.
— Какво, по световете! — възкликна Марис, останала сякаш без дъх.
— Подвижна съкровищница, заредена с плячка от много светове — каза Траун, промъквайки се в залата след тях. — Тези същества са не само робовладелци, но и пирати и мародери.
С усилие на волята Кардас откъсна поглед от съкровищата и погледна към Траун.
— Звучите така, сякаш ги познавате от по-рано.
— Само по репутация — отговори Траун, като благият му глас беше в остър контраст със суровото изражение на лицето му, докато оглеждаше помещението. — Поне не до този момент.
— Били сте по петите им?
Челото на Траун се проряза от леко смръщване.
— Не, разбира се. Вагаарите досега не са посягали на Чиското господство. Затова и нямаме причина да ги гоним.
— Но знаете как се казват — отбеляза Кенто скептично.
— Както вече посочих, познавам ги по репутация — уточни Траун. — Те се мотаят из тези райони почти десетина години. Нападат най-вече слабите и технологически недоразвити раси.
— Ами техните роби? — запита Марис. — Някои от тях познавате ли ги?
Траун поклати глава отрицателно.
— На този кораб не открихме роби. Заради това, пък и заради съдържанието на това помещение стигам до заключението, че вероятно са се прибирали към основната си база.
— И са разтоварили робите някъде, за да не разберат къде е разположена базата им? — предположи Кардас.
— Именно — каза Траун. — Освен това съставът на екипажа е по-малък, отколкото би се очаквало за кораб с такива размери. Това е показателно. Явно не са очаквали проблеми и са се надявали да се приберат право у дома.
— Да, по-рано още на мостика отбелязахте, че според вас най-вероятно нямат достатъчно екипаж — каза Кардас. — Откъде знаехте тогава?
— Стигнах до това заключение, тъй като защитата им е тромава и доста неефективна — обясни Траун. — Единствено изстрелваха торпеда, които въобще не променяха настройките си, въпреки контрамерките от наша страна. Един добре оборудван кораб би прибягнал до лазерните си оръдия и би коригирал предпазните параметри на изстрелваните ракети. Очевидно бе, че очакваха придружаващите ги изтребители да се занимават със защитата им при необходимост.
— А колко много са се залъгвали — промърмори Кенто. — Още отначало беше ясно, че сте с класа над тях.
— Не бих се изразил точно така — поправи го Траун. — Просто обърнах внимание на това, че и при двете им атаки лек лазерен залп предхождаше изстрелването на торпедата им с една и съща отчетлива и предвидима ритмика. Когато предприеха третата си атака, пуснах по един изстрел тъкмо в мига, когато се разтваряха защитните врати на оръдията им. Така детонирахме торпедата им преди още да успеят да ги изстрелят. Изтребителите с този размер не притежават достатъчно оборудване, за да оцелеят след подобен взрив.
— Виждате ли? — отбеляза Кардас сухо. — Нищо работа.
— Да, бе — измънка Кенто, а горната му устна потрепна, — точно така.
— И сега какво следва? — запита Марис.
— Ще закарам кораба на Крустай за по-детайлно изследване — каза Траун, като хвърли последен поглед към просторното помещение. След това се обърна към вратата.
— Един въпрос — вметна Кенто. — Казали сте на Кардас, че бихте ни дали допълнителна награда за това, че ви се преподава основният език, нали?
— Не се изразих точно по този начин — отговори Траун, — но, в общи линии, е така.
— И колкото по-дълго оставаме, толкова повече допълнителни награди ще получим?
Траун се усмихна едва забележимо.
— И това е възможно. Но аз мислех, че бързате да се приберете у дома?
— А, не. Не бързаме чак толкова — увери го Кенто и нехайно огледа залата още веднъж. Кардас забеляза, че от предишната му припряност сега не бе останала и следа. — Никак не бързаме даже.
5.
— Побързай — каза язвително Кбаот, като се обърна наполовина и й хвърли остър поглед зад гърба си. — Стига си се тътрила.
— Слушам, учителю Кбаот — отговори Лорана и ускори крачка с тайната надежда, че ще смогне да си пробие път през сутрешната навалица на пазара, без да прегази някой купувач. До този момент пазаруващите бролфи някак си успяваха да отскачат от пътя на Кбаот, който безскрупулно крачеше през тълпата. Според нея обаче причината за това отчасти се дължеше на факта, че той се забелязваше отдалеч като приближаваща буря. Нейното присъствие, от друга страна, съвсем не беше толкова внушително и вече на няколко пъти едва не се сблъска с минувачите.
От всичко най-силно я притесняваше друго — че тъкмо сега въобще не им се налагаше да бързат. Разполагаха с предостатъчно време преди началото на преговорите за този ден. Ала, уви, Кбаот беше ядосан. Ядосан на вироглавите преговарящи бролфи, ядосан на също толкова опърничавите представители на Корпоративния алианс и два пъти по-ядосан на немарливите съставители на първоначалния вариант на двустранния договор за правата върху минералите, понеже бяха заложили в черновата на документа многобройни изрази, които може да се тълкуват по няколко начина.
А колкото по-ядосан ставаше Кбаот, толкова по-бързо вървеше. За щастие Силата беше с Лорана и в крайна сметка тя успя да стигне до другия край на пазара, без да бутне никого по пътя си. След това прекоси
