— Ами ако междувременно Кав и Стратис решат да ги избият и избягат?
— Няма — увери го Траун. — Преди всичко в момента не могат да направят скок в хиперпространството независимо колко силно го желае вицелордът. Не и докато „Вихрушка“ ги държи в гравитационната си сянка.
— Аа, ясно! — каза Кардас и лицето му пламна от смущение. При всичко останало, което се случваше около тях, той напълно бе забравил за кръстосвача, който Траун бе изпратил встрани, преди да започне битката. Очевидно чиските техници бяха успели да открият начин да активират вагаарския гравитационен проектор във вътрешността на кораба.
— А, от друга страна, дори и да можеха да изчезнат, лично аз се съмнявам, че биха го сторили — продължи мисълта си Траун. — Командир Стратис копнее твърде силно да ме накара да покося „Изходящ полет“ вместо тях.
Кардас присви очи недоверчиво.
— Това ли се е опитвал да постигне?
— А защо, мислите, изгуби толкова много време, за да ми разказва с подробности за въоръжението на „Изходящ полет“ и за страховитите умения на джедаите? — хитро попита Траун.
— Аз просто… ъъ… искам да кажа… Мислех си, че той просто се опитва да ви убеди да ги оставите на мира — запъна се в собствените си думи Кардас. — Да не възнамерявате…?
— Възнамерявам да направя всичко възможно, за да защитя онези, които разчитат на мен — каза Траун, внимателно подбирайки думите си. — Нищо повече. Но и нищо по-малко от това — той се изправи. — Но това не е ваша грижа. Още веднъж ви благодаря за помощта.
— Няма проблем — каза Кардас и също се изправи. Стори ли му се, или наистина забеляза как командирът леко залитна, докато ставаше от мястото си? — А вие по-добре си починете малко. Няма да бъде никак забавно за никого от нас, ако вземете да се строполите от изтощение тъкмо когато адмирал Аралани възнамерява да ви изхвърли зад борда.
— Благодаря за загрижеността — сухо каза Траун. — Ще се опитам да не я разочаровам.
— И един последен въпрос, ако може — добави Кардас, когато командирът се запъти към вратата на каютата. — Откъде бяхте сигурен, че онези две дроидеки нямаше да ни видят сметката на място?
— Онези какво? Аа, търкалящите се бойни дроиди — каза Траун. — Не беше особено трудно. Всеки един дребен детайл от дизайна на мостика им говореше, че това е раса, която по никакъв начин не би подложила себе си на по-голям риск, отколкото се налага, и то само в краен случай.
— М-да, такива са неймодианците — съгласи се Кардас. — И до това заключение стигнахте, наблюдавайки дизайна на мостика?!
— Архитектурата е просто още една разновидност на художественото изкуство — припомни му Траун. — Ала дори и без тези знаци тройната херметическа врата, през която минахме, би ми подсказала, че тези неймодианци не са никакви бойци.
— Поради което са си домъкнали тези бойни дроиди, които да се бият вместо тях, ако се наложи — допълни мисълта му Кардас. — Но нали именно в такива напечени моменти един страхливец би прибягнал именно до услугите на бойна машина? Откъде знаехте, че не смята да ги използва наистина?
Траун поклати глава отрицателно.
— Вицелорд Кав беше прекалено близо до мен на нивото на огневата линия. Именно затова се съмнявам, че би заповядал откриване на огън в такава ситуация.
Кардас се намуси:
— Значи е било блъф?
— Или е искал да ни подскаже нещо — каза Траун. — Тези бойни дроиди са изцяло нова концепция за мен и си струва да я обмисля по-внимателно — и той направи гримаса. — Искрено се надявам, че вагаарите не са имали досег с някоя раса, която използва подобен вид въоръжение.
— Едва ли — каза Кардас. — Неймодианците си ги пазят изключително и само за себе си.
— Ще видим — Траун докосна контролния бутон и вратата се отвори пред него. — Спете спокойно, Кардас.
Известно време Кардас остана загледан в затворилата се врата. Значи сега Траун го бе уверил, че всъщност не го смята за шпионин. Тази мисъл бе успокояваща… Макар че командирът бе заявил тъкмо обратното пред няколко свидетели, а и го бе направил със същата степен на привидна искреност.
Тогава каква бе истината? Дали тримата с Кенто и Марис не се бяха превърнали в неволни пионки в някаква мащабна политическа игра? И ако да, в какво по-точно се състоеше тя?
Кардас знаеше, че Марис вярва безрезервно в честта на Траун. От друга страна, Кенто със същата убеденост смяташе, че на синьокожите не може да се има доверие — още повече че тук ставаше въпрос за военен. Самият Кардас пък вече не знаеше какво да мисли.
Ала едно нещо бе сигурно. Обстановката бе започнала да се нажежава прекалено много, а и „Ловецът на сделки“ отдавна бе пресрочил разумните граници на обикновеното гостуване. Наближаваше моментът да си намерят начин да се измъкнат от цялата тази каша.
И това трябваше да стане възможно по-скоро.
Улиър не бе чул нищо за проблема чак докато не зави на ъгъла, където завари двамата членове от неговата наблюдателна смяна да стоят пред вратата на контролната зала.
— Какво става тук? — поинтересува се той, когато приближи.
— Става някаква специална екскурзия — отвърна му Сивв, по-висшият служител. — Манинг заедно с няколко напъпили филизи.
— Няколко
— Няколко от по-младите джедаи — поясни Алгранн презрително. — Нахълтаха тук десетина минути преди да свърши смяната на Граслинг, и Манинг изхвърли всички ни навън.
— И сега не ни пускат вътре? — запита Улиър невярващо.
Сивв сви рамене.
— Казал на Граслинг, че ще го уведоми, щом могат да се върнат вътре — обясни той. — Аз още не съм го питал.
Улиър хвърли гневен поглед към вратата. Джедаи! Отново!
— Да опитам ли аз? Сивв махна с ръка:
— Ами заповядай.
Улиър пристъпи към вратата и плесна с ръка по бутона. Вратата се приплъзна и той влезе вътре.
Учителят Джъстин Манинг бе застанал при единия ъгъл на главното табло и се бе впуснал в обяснения за предназначението и работата на различните монитори и контролни системи. Очите му се извърнаха въпросително при появата на Улиър, но той не промени с нищо интонацията на беседата си. Около самото табло бяха насядали четири деца, като по-ниските бяха коленичили на столовете си, за да виждат по- добре.
Приличаше на стая на второкласници — само дето таблото не беше черна дъска и уредите не работеха наужким. Това си бе истинската действаща командна система на един от основните реактори, които поддържаха двигателите на крайцер К–4.
Манинг довърши започнатото изречение и след това обърна въпросителен поглед към новодошлия:
— Кажи, Улиър?
— Без да се обиждате, учителю Манинг — Улиър се приближи до групата, — но какво, да му се не види, правите тук?
Бръчиците около очите на Манинг сякаш леко се изопнаха.
— Обяснявам на младите ученици някои най-основни неща за действието на реакторите.
Улиър огледа децата още веднъж. Бяха между пет и осемгодишни, предположи той. В блещукащите им погледи се четеше същото онова нетърпеливо любопитство, характерно за всички хлапета на тази възраст. Ала сега той забеляза, че в тези деца имаше и още нещо. От тях се излъчваше някаква допълнителна сериозност, която категорично
— Колкото и да ме радва желанието им да научават нови неща, това помещение не е за деца. А и ако мога да отбележа, не вие би следвало да обучавате когото и да е относно оперативното действие на
