непознато женско лице.
— Извинете — каза тя, — но вие така вдъхновено обгръщахте всичко с поглед като някакъв митичен бог в седмия ден от сътворението. Сякаш сте сигурен, че и мен сте сътворили тъкмо вие, а не някой друг. Много съм поласкана…
Всичко това без усмивка, дори, бих казал, с известна почтителност (може би тя знае, че съм от създателите на ИНТЕГРАЛА). Но не съм сигурен: в очите или във веждите — някакъв странен, дразнещ хикс, ала не мога да го уловя, да му дам цифров израз.
Кой знае защо, се смутих и леко объркан, започнах логически да мотивирам смеха си. Съвършено ясно е, че този контраст, тази непроходима пропаст между сегашно и минало…
— Но защо да е непроходима? (Какви бели зъби!) Над пропастта може да се прехвърли мост. Представете си само: барабан, батальони, редици — нали това също го е имало — следователно…
— Е, да: ясно! — извика тя (мислите ни поразително се пресякоха: тя — почти с моите думи — онова, което записвах преди разходката).
— Разбирате ли: дори мислите. Така е, защото никой от нас не е „един“, а само „един от“. Толкова сме еднакви…
Тя:
— Сигурен ли сте?
Зърнах вдигнатите й под остър ъгъл към слепоочията вежди — като острите рогчета на хикса и, кой знае защо, отново се смутих; погледнах надясно, наляво — и…
Отдясно — тя, рязка, упорито-гъвкава като тънка жилава пръчка, I–330 (виждам вече номера й); отляво — О, съвсем друга, цялата от окръжности, с детската гънка на ръката; и в края на нашата четворка — непознат мъжки номер — някак двойно извит като буквата S. Всички бяхме различни…
Тази отдясно, I–330, явно улови объркания ми поглед — и въздъхна:
— Да… Уви!
Всъщност това „уви“ бе съвсем намясто. Но отново нещо в лицето или в гласа й…
— Никакво „уви“ — казах с неприсъща за мен рязкост. — Науката се развива и очевидно ако не сега, след петдесет, сто години…
— Дори носовете на всички…
— Да, носовете — вече почти крещях. — Щом има някакъв, все едно какъв повод за завист… Щом моят нос е като копче, а неговият…
— Е, вашият нос е дори „класически“, както са казвали едно време. Но, виж, ръцете… Хайде, покажете, покажете си ръцете!
Не понасям да ми гледат ръцете: целите космати, рунтави — някакъв нелеп атавизъм. Протегнах ръка и — с възможно най-безразличен глас — казах:
— Маймунски.
Тя погледна ръцете, после лицето ми:
— Извънредно любопитен акорд. — Преценяваше ме на око като на кантар, мярнаха се пак рогчетата в края на веждите.
— Той е записан при мен — радостно-розово отвори уста О–90.
По-добре да беше мълчала — това вече бе напълно излишно. Изобщо тази мила О… как да кажа… при нея е неправилно изчислена скоростта на езика, секундната скорост на езика винаги трябва да бъде по- малка от секундната скорост на мисълта.
В края на булеварда камбаната на акумулаторната кула гръмко удари 17. Личният час свърши. I–330 си тръгна с S-образния мъжки номер. Той внушава някакво уважение и — сега виждам — лицето му сякаш ми е познато. Някъде съм го срещал, но в момента не мога да си спомня.
На сбогуване I — все тъй хиксово — ми се усмихна.
— Наминете вдругиден в аудиториум 112.
Повдигнах рамене:
— Ако получа наряд за аудиториума, който споменахте…
Тя — с някаква странна увереност:
— Ще получите.
Тази жена ми действуваше неприятно като случайно заседнал в уравнението неразложим ирационален член. Радвах се, че ще остана поне за малко насаме с милата О.
Хванати за ръка, ние изминахме четири пресечки на булевардите. На ъгъла тя трябваше да завие надясно, аз — наляво.
— Така бих искала да дойда днес при вас, да спуснем щорите. Точно днес, сега… — плахо вдигна О към мен кръглите си, кристалносини очи.
Милата. Какво да й кажа? Нали вчера беше при мен и чудесно знае, че най-близкият ни сексуален ден е вдругиден. Това е просто същото „изпреварване на мисълта“ — както се случва (понякога вредно) преждевременно да се подаде искра в двигателя.
На раздяла два… не, ще бъда точен, три пъти целунах чудесните й сини очи, непомрачени от нито едно облаче.
3
Сакото
Стената
Скрижалите
Прегледах написаното вчера — и виждам: не съм достатъчно ясен. Тоест всичко е напълно ясно за всеки от нас. Но зная ли, може би вие, неизвестните, които ще получите от ИНТЕГРАЛА моя дневник, може би вие сте прочели великата книга на цивилизацията едва до страницата, до която са стигнали и прадедите ни преди 900 години. Може би не знаете дори такива азбучни понятия като Часови Скрижали, Лични Часове, Идеална Майка, Зелена Стена, Благодетел. Смешно е и в същото време много трудно да говоря за всичко това. Все едно някой писател, да кажем, от двайсетия век да вземе да обяснява в романа си какво е „сако“, „квартира“, „съпруга“. А впрочем ако романът му е преведен за диваци, нима е възможно да се мине без бележка относно „сакото“?
Сигурен съм, че докато дивакът е гледал „сакото“, си е мислил: „За какво ли ще е това? Излишно бреме.“ Може би точно така ще погледнете и вие, когато ви кажа, че никой от нас не е бил оттатък Зелената Стена още от времето на Двестагодишната война.
Но, мили мои, трябва поне малко да се мисли, това доста помага. Нали се знае, че цялата човешка история, доколкото ни е известна, е история на прехода от скитничеството към уседналия начин на живот. Не следва ли оттук, че най-уседналият начин на живот (нашият) е и най-съвършен (нашият). Ако хората са скитали от единия до другия край на земята, това е ставало само в предисторическите времена, когато е имало нации, войни, търговия, откриване на разни америки. Но защо, кому е нужно това сега?
Допускам: навикът към уседналия живот е възникнал не без усилие и не веднага. Когато по време на Двестагодишната война всички пътища били разбити и обрасли с трева, в началото сигурно е изглеждало много неудобно да се живее в градове, отрязани помежду си от зелените дебри. И какво от това? След като изчезнала опашката на човека, той вероятно също не се е научил отведнъж да пъди мухите без нейна помощ. На първо време безспорно му е било мъчно за опашката. Но сега — можете ли да си представите да имате опашка? Или: можете ли да си представите, че сте гол на улицата, без „сако“ (възможно е още да се разхождате по „сака“). Същото е и в случая: не мога да си представя града, без да е облечен със Зелената Стена, не мога да си представя живота ни без цифровите обковки на Скрижалите.
Скрижалите… Ето, в този момент от стената в моята стая строго и нежно ме гледат в очите техните цифри — пурпурни върху златен фон. Неволно си спомням онова, което древните са наричали „икона“, и изпитвам желание да пиша стихове или молитви (което е едно и също). Ах, защо не съм поет, че да ви възпея достойно, о, Скрижали, о, сърце и пулс на Всеобщата Държава.
Всички ние (а може би и вие) още като деца, в училище, сме чели най-великия от познатите ни
