паметници на древната литература — „Разписание на влаковете“. Но сложете дори него до Скрижалите — и ще видите редом графит и диамант: съставът им е един и същ — С, въглерод, но как сияе — прозрачен и вечен — диамантът. Дъхът ви спира, когато с грохот летите по страниците на „Разписанието“. Но Часовите Скрижали наяве превръщат всеки от нас в стоманен, шестколесен герой на велика поема. Всяка сутрин, точни като колела, в един и същи час, в една и съща минута, ние, милионите, ставаме като един. В един и същи час единомилионно започваме работа — единомилионно я свършваме. И сливайки се в единно, милионноръко тяло, в една и съща, определена от Скрижалите секунда ние вдигаме лъжиците до устата си, в една и съща секунда излизаме на разходка, отиваме в аудиториума, в залата за Тейлърови упражнения, прибираме се за сън…
Ще бъда напълно откровен: ние също все още нямаме абсолютно точно решение на задачата за щастието: два пъти на ден — от 16 до 17 и от 21 до 22, единният мощен организъм се разпада на отделни клетки: това са установените от Скрижалите Лични Часове. В тези часове ще видите: някои са в стаите си с целомъдрено спуснати щори, други отмерват стъпки под медните звуци на Марша по булеварда, трети — като мен сега — са седнали зад бюрото. Но аз твърдо вярвам — нека ме нарекат идеалист и фантазьор — вярвам: рано или късно ще намерим и за тези часове място в общата формула, рано или късно всичките 86 400 секунди ще се вместят в Часовите Скрижали.
Много невероятни неща съм чел и слушал за времената, когато хората са живеели още в свободно, тоест неорганизирано, диво състояние. Но най-силно ме е поразявало точно това: как тогавашната държавна власт — та дори и в зародиш — е могла да допусне хората да живеят без каквото и да било подобие на нашите Скрижали, без задължителните разходки, без точно определените часове за хранене, ставали и лягали, когато си искат; някои историци дори твърдят, че през онези времена улиците цяла нощ били осветени, хората денонощно се разхождали или пътували.
Ето, това изобщо не мога да го осмисля. Колкото и да е бил ограничен разумът им, все пак е трябвало да разбират, че такъв живот е истинско поголовно убийство — само че бавно, ден след ден. Държавата (хуманността) забранявала убийството на отделния човек, а не забранявала унищожението на милионите наполовина. Значи, да се убие един, тоест да се намали сборът от човешки съществувания с 50 години, е престъпно, а да се намали сборът от човешки съществувания с 50 милиона години — не е престъпно. Смешно, нали? У нас всеки десетгодишен номер ще реши за половин минута тази математико-морална задача, а при тях това не са могли да сторят всичките им кантовци, взети заедно (защото нито един от кантовците не се досетил да изгради научна система на етиката, тоест основана върху изваждане, събиране, деление и умножение).
А нима не е абсурд, че държавата (и се е осмелявала да се нарича държава!) е могла да остави без всякакъв контрол сексуалния живот. Който, когато и колкото искал… Абсолютно ненаучно, като животни. И като животни, слепешката, раждали деца. Не е ли смешно: да познаваш овощарството, птицевъдството, рибовъдството (имаме точни данни, че са ги познавали) и да не съумееш да стигнеш до последното стъпало на тази логическа стълбица: детевъдството. Да не стигнеш до нашите Идеална Майка и Идеален Баща.
Толкова е смешно и неправдоподобно, че само като го написах, се сепнах: ами ако вие, непознати читатели, ме сметнете за злобен шегобиец? Ако помислите, че просто искам да се подиграя с вас и уж на сериозно ви разказвам абсолютни глупости?
Знайте, че, първо: не умея да се шегувам: във всяка шега има — като неявна функция — и лъжа; и второ: Всеобщата Държавна Наука твърди, че животът на древните е бил точно такъв, а Всеобщата Държавна Наука не може да греши. Пък и за каква държавна логика да говорим, когато хората са живеели в състояние на свобода, тоест като животни, маймуни, като стадо. Какво да искаме от тях, щом дори в наше време някъде от дъното, от косматите дълбини — все още се чува дивото маймунско ехо.
За щастие много рядко. За щастие това са само дребни аварии на отделни детайли: лесно могат да бъдат ремонтирани, без да се спира вечният, великият ход на цялата Машина. Да бъде отстранен огъналият се болт, има грижата майсторската, тежка ръка на Благодетеля и още — опитното око на Пазителите…
Да, a propos, сега си спомних: онзи, вчерашния, двойно извития като S май че съм го виждал да излиза от Бюрото на Пазителите. Сега разбирам откъде у мен това инстинктивно чувство на уважение към него и някакво неудобство, когато тази странна I в негово присъствие… Трябва да си призная, че тази I…
Звъни се за сън: 22,30. До утре.
4
Дивакът с барометър
Епилепсията
Ако само
Досега всичко в живота ми беше ясно (не случайно изпитвам, струва ми се, известно пристрастие към самата тази дума „ясно“)… А днес… Не разбирам.
Първо: наистина получих наряд за аудиториум 112, както тя ми беше казала. Макар вероятността да беше 1500/10000000 = 3/20000 (1500 е броят на аудиториумите, а 10 000 000 — номерата). Второ… Впрочем да започнем поред.
Аудиториумът. Огромно полукълбо от стъклени масиви, цялото пронизано от слънце. В кръг — редици от благородно-кълбовидни, гладко остригани глави. Огледах се наоколо с леко вълнение. Мисля, че търсех: няма ли да блесне някъде над сините вълни на юнифите — розовият сърп — милите устни на О. Ето нечии необикновено бели и остри зъби, напомнящи… не, не е тя. Довечера в 21 О ще дойде при мен — желанието да я видя тук бе съвършено естествено.
Ето и звънеца. Станахме, изпяхме Химна на Всеобщата Държава — и на естрадата застана блестящият със златния си високоговорител и остроумието си фонолектор.
— Уважаеми номера! Неотдавна археолозите изкопаха една книга от двайсетия век. В нея авторът иронично разказва за дивака и барометъра. Дивакът забелязал: всеки път, когато барометърът спира на „дъжд“, наистина вали дъжд. И тъй като на дивака му трябвало да завали, той изчовъркал точно толкова живак, колкото да падне нивото до „дъжд“ (на екрана — дивак с пера, който изчопля живака: смях). Вие се смеете: а не ви ли се струва, че европеецът от онази епоха е много по-достоен за присмех? Подобно на дивака и той искал „дъжд“ — дъжд с главна буква, алгебричен дъжд. Но стоял пред барометъра като мокра кокошка. В крайна сметка дивакът имал повече смелост и енергия и — логика, макар и първобитна: успял да установи, че между следствието и причината има връзка. Решението му да изчопли живака е първата крачка по великия път, който…
В този момент (повтарям: пиша, без да скривам нищо) — в този момент станах сякаш непромокаем за живителните потоци, които се лееха от високоговорителите. Изведнъж ми се стори, че съм дошъл тук напразно (защо „напразно“ и как бих могъл да не дойда, щом имах наряд?); стори ми се, че всичко е празно, само черупки. С усилие се съсредоточих едва тогава, когато фонолекторът мина към основната тема: нашата музика, математическата композиция (математикът — причината, музиката — следствието), описанието на изобретения неотдавна музикометър.
— Като завърти тази ръчка, всеки от вас може да произвежда до три сонати на час. А колко усилия е струвало това на вашите прадеди! Те били в състояние да творят едва след като стигнели до припадъка, наричан „вдъхновение“ — неизвестна форма на епилепсията. И ето ви най-забавната илюстрация на това, което са постигали — музика от Скрябин — двайсетия век. Този черен сандък (на естрадата завесата се вдигна, там бе техният древен инструмент) — този сандък те наричали „роялен“ или „кралски“, което за сетен път доказва, че цялата им музика…
И по-нататък — пак не помня, сигурно защото… Е, ще го кажа направо: защото към „роялния“ сандък се приближи тя — I–330. Вероятно съм бил просто поразен от неочакваната й поява на естрадата.
Беше във фантастичен старинен костюм: плътно прилепнала о тялото черна рокля, силно подчертаваща белите й открити рамене и гръд, и тази топла, люлееща се от дъха й сянка между… и ослепителните, почти хищни зъби…
Усмивка-ухапване, насам-надолу. Седна, засвири. Диво, трескаво, пъстро, като целия им тогавашен живот, нито намек за разумна механичност. И разбира се, тези около мен са прави: всички се смеят. Само
