(там, вътре, зад прозорците), каза — този път, струва ми се, напълно сериозно (може би за да ме успокои) — нещо много разумно:
— Не намирате ли за странно, че хората някога са понасяли такива като него? И не само са ги понасяли — прекланяли са се пред тях. Какъв робски дух! Нали?
— Ясно… Тоест исках… (това проклето „ясно“!).
— Да, разбирам. Но те всъщност са били владетели, по-силни от коронованите. Защо не са ги изолирали, изтребили? У нас…
— Да, у нас… — започнах аз. И изведнъж тя се разсмя. С очите си видях този смях: звънката му крива — извита, гъвкава като жилава пръчка.
Помня — целият треперех. Ето — да я грабна — и вече не помня какво… Трябваше нещо — все едно какво — да направя. Машинално отворих златната си плочка, погледнах часовника. 17 без десет.
— Не намирате ли, че вече е време? — колкото можах учтиво, казах аз.
— А ако ви помоля да останете тук с мен?
— Вие… вие съзнавате ли какво говорите? След десет минути трябва да бъда в аудиториума…
— … и всички номера са длъжни да минат установения курс по изкуство и наука… — имитира гласа ми I. После дръпна щорите — вдигна очи: зад тъмните прозорци пламтеше камината. — Имам познат лекар в Медицинското Бюро — записан е за мен. Ако го помоля, ще ви даде удостоверение, че сте болен. Е?
Разбрах. Най-после разбрах накъде води цялата тази игра.
— Виж ти! А знаете ли, че като всеки честен номер аз всъщност съм длъжен незабавно да отида в Бюрото на Пазителите и…
— А всъщност не (остра усмивка-ухапване)? Много ми е интересно: ще отидете ли в Бюрото, или не?
— Оставате ли? — Хванах дръжката на вратата. Дръжката беше от кована мед и аз чух: от същата мед бе и гласът ми.
— Една минутка… Може ли?
Тя отиде до телефона. Назова някакъв номер — бях толкова развълнуван, че не го запомних, и викна:
— Ще ви чакам в Древния Дом. Да, да, сама…
Натиснах студената медна дръжка:
— Ще ми позволите ли да взема авиолета?
— О, да, разбира се! Моля ви.
Там, на входа, старицата дремеше на слънцето като растение. Отново ми се стори чудно, че плътно срасналата се уста се отвори и тя се обади:
— А вашата — сама ли остана там?
— Сама.
Устата на старицата отново се срасна. Тя поклати глава. Явно дори нейният отслабващ мозък разбираше колко нелепо и рисковано е поведението на тази жена.
Точно в 17 бях на лекцията. И изведнъж си дадох сметка, че съм излъгал старицата: I вече не беше сама там. Може би това, че неволно излъгах, ме измъчваше и ми пречеше да слушам. Да, не беше сама: там е работата.
След 21,30 имах свободен час. Можех още днес да отида в Бюрото на Пазителите и да заявя за нея. Но така съм изморен от тази глупава история. А и законният срок за заявяване е две денонощия. Ще успея утре: има още цели 24 часа.
7
Мигличката
Тейлър
Попадийката и момината сълза
Нощ. Зелено, оранжево, синьо; червеният кралски инструмент; жълта като портокал рокля. После — медният Буда; изведнъж вдигна медни клепачи — и потече сок: от Буда. И от жълтата рокля — сок, и по огледалото капки сок, и от голямото легло се стича, и от детските креватчета, и от мен самия — и някакъв смъртно-сладостен ужас…
Събудих се: умерена синкава светлина; блестят стъклените стени и кресла, масата. Това ме успокои, сърцето ми престана да бие напрегнато. Сок, Буда… какъв е този абсурд? Ясно: болен съм. По-рано никога не бях сънувал. Казват, че при древните това било нещо обикновено и нормално — да сънуват. Е, да: нали целият им живот е бил такава ужасна въртележка: зелено — оранжево — Буда — сок. Но ние знаем, че сънищата са сериозно психическо заболяване. До този момент мозъкът ми беше точен като хронометър, лъскав механизъм без нито една прашинка, а сега… Да, сега е друго: усещам в мозъка си някакво чуждо тяло — като съвсем тънка мигличка в окото. Уж напълно се владееш, а окото с мигличката не ти дава мира нито за миг…
Бодро, кристално звънче до главата ми: 7, трябва да ставам. Отдясно и отляво през стъклените стени виждам сякаш самия себе си, своята стая, дрехите и движенията си — повторени хиляда пъти. Това ободрява: чувствуваш се частица от нещо огромно, мощно, единно. И такава точна красота: нито един излишен жест, извивка, обръщане.
Да, този Тейлър безспорно е бил най-гениалният от древните. Наистина не е успял да стигне дотам, че да пренесе метода си върху целия живот — върху всяка стъпка, за през цялото денонощие, не е съумял да интегрира системата си от 0 до 24 часа. Но как са могли все пак да изпишат томове за някакъв си Кант — и почти да не забележат Тейлър, пророка, прозрял десет века напред.
Закуската свършва. Стройно изпяваме Химна на Всеобщата Държава. Стройно, по четирима — към асансьорите. Едва чуто бръмчат моторите — и бързо надолу, надолу, надолу — сърцето леко замира…
Изведнъж, кой знае защо — отново този нелеп сън или някаква неявна негова функция. Ах, да, вчера, същото с авиолета — спускане надолу. Впрочем край на всичко това: точка… И много добре, че бях с нея така решителен и рязък.
Вагонът на подземната железница стремително ме отнасяше натам, където върху стапела блестеше на слънцето неподвижното все още, неодухотворено от огъня, изящно тяло на ИНТЕГРАЛА. Затворил очи, мечтаех с формули: за кой ли път пресмятах наум каква начална скорост е нужна, за да се откъсне ИНТЕГРАЛЪТ от земята. Всяка част от секундата — масата на ИНТЕГРАЛА се променя (изразходва се взривно гориво). Уравнението ставаше много сложно, с трансцендентни величини.
Като насън: тук, в непоклатимия свят на числата, някой седна до мен, леко ме побутна и каза „извинете“.
Повдигнах клепачи — и отначало (асоциация от ИНТЕГРАЛА) нещо, което стремително се носи в пространството: глава, летяща с помощта на щръкнали розови криле-уши от двете й страни. После кривата на надвесения тил — превитият гръб — двойно огънат — буквата S…
През стъклените стени на моя алгебричен свят — отново мигличката — нещо неприятно, което днес трябва — —
— Нищо, нищо, моля ви — усмихнах се на съседа си, кимнахме си взаимно. Плочката му грейна: S–4711 (разбирам защо от първия момент го свързах с буквата S: било е нерегистрирано от съзнанието зрително впечатление). Очите му блеснаха: два остри свредела, които, въртейки се бързо, проникваха все по- дълбоко — ето сега ще стигнат до дъното, ще видят онова, което дори пред себе си…
Изведнъж разбрах що за мигличка ми пречи: той е един от тях, от Пазителите, и най-лесно е, без да отлагам, веднага да му кажа всичко.
— Знаете ли, вчера бях в Древния Дом… — Гласът ми е странен, сплескан, плосък, опитах да се изкашлям.
— Чудесно. Това дава материал за много поучителни изводи.
— Но, разбирате ли, не бях сам, съпровождах номер I–330 и ето че… ето че…
— I–330 ли? Радвам се за вас. Много интересна, талантлива жена. Има доста почитатели.
