Ние

… Но нали и той — тогава на разходката — може би се е записал дори за нея? Не, пред него не бива за това, немислимо е: ясно.

— Да, да! Разбира се, разбира се! Много е… — усмихвах се все по-широко, все по-нелепо и чувствувах: тази усмивка ме разголва, прави ме глупав…

Свределчетата ме пронизаха до дъно, после, въртейки се бързо, се прибраха обратно в очите; S се усмихна двусмислено, кимна ми, промъкна се към изхода.

Закрих се с вестника (струваше ми се, че всички ме гледат) и скоро забравих за мигличката, за свределчетата, за всичко: така ме развълнува прочетеното. Един кратък ред: „По достоверни сведения отново са открити следите на неуловимата досега организация, която си поставя за цел освобождаването от благотворното робство на Държавата.“

„Освобождаване“ ли? Изумително: до каква степен престъпните инстинкти са вкоренени в човешката природа! Съзнателно казвам: „престъпните“. Свободата и престъплението са така неразделно свързани помежду си, както… както движението на авиолета и неговата скорост: ако скоростта на авиолета е = 0, той не се движи; ако свободата на човека е = 0, и той не върши престъпления. Това е ясно. Единственият начин да избавиш човека от престъпленията е да го избавиш от свободата. И ето, тъкмо го постигнахме (в космическия мащаб на вековете това, разбира се, е „тъкмо“), и изведнъж някакви жалки глупаци…

Не, не разбирам: защо още вчера незабавно не отидох в Бюрото на Пазителите. Днес след 16 непременно ще отида…

В 16,10 излязох — и веднага на ъгъла видях О, цялата в розов възторг от срещата ни. „Ето, тя има елементарен кръгъл ум. Това е добре: ще ме разбере и подкрепи…“ Впрочем не, не се нуждаех от подкрепа, твърдо бях решил.

От комините на Музикалния Завод стройно се лееше Маршът — все същият всекидневен Марш. Какво неизразимо очарование крие всекидневността, повторяемостта, огледалността!

О ме хвана за ръката:

— Разхождате ли се? — Кръглите сини очи са широко отворени за мен — сини прозорци към невидимото — и аз прониквам навътре, без да се закача за нищо: вътре — нищо, тоест нищо странично, ненужно.

— Не, не се разхождам. Трябва да отида… — Казах й къде. И с учудване видях: розовият кръг на устата се сви в розов полумесец, с рогчетата надолу — като от нещо кисело. Избухнах.

— Вие, женските номера, изглежда, сте неизлечимо разядени от предразсъдъци. Изобщо не можете да мислите абстрактно. Извинете ме, но това просто е тъпотия.

— Отивате при шпионите… пфу! А аз измолих за вас стрък момини сълзи от Ботаническия Музей…

— Защо „а аз“ — защо това „а“? Съвсем по женски. — Грабнах сърдито (признавам си) момините сълзи. — Ето я вашата момина сълза, е? Миришѐте: хубаво е, нали? Тогава проявете поне малко логика. Момината сълза мирише хубаво: така. Но нали не можете да кажете за миризмата, за самото понятие „миризма“, че е добро или лошо? Не можете, нали? Съществува миризмата на момината сълза — и отвратителната миризма на попадийката: и едното, и другото е миризма. Имало е шпиони в древната държава, има шпиони и у нас… да, шпиони. Не се страхувам от думата. Но не ви ли е ясно: там шпионинът е попадийка, тук шпионинът е момина сълза. Да, момина сълза, да!

Розовият полумесец трепереше. Сега разбирам: само ми се е сторило, но тогава бях сигурен, че ще се засмее. И закрещях още по-силно:

— Да, момина сълза. И няма нищо смешно, нищо смешно няма.

Гладки кълбовидни глави плаваха край нас и се обръщаха. О гальовно ме хвана за ръката.

— Защо сте такъв днес?… Да не сте болен?

Сънят — жълтото — Буда… Веднага ми стана ясно: трябва да отида в Медицинското Бюро.

— Наистина съм болен — казах дълбоко зарадван (съвсем необяснимо противоречие: нямаше на какво да се радвам).

— Трябва незабавно да идете на лекар. Разбирате ли: длъжен сте да бъдете здрав — смешно е да ви го доказвам.

— Мила О, колко сте права. Абсолютно права!

Не отидох в Бюрото на Пазителите: нямаше как, наложи се да посетя Медицинското Бюро; там ме задържаха до 17.

А вечерта (впрочем все едно, вечерта там беше затворено) — вечерта при мен дойде О. Не спуснахме щорите. Решавахме задачи от старинен сборник: това много успокоява и пречиства мислите. О–90 седеше над тетрадката, склонила глава към лявото си рамо, и от старание подпираше с език лявата си буза отвътре. Изглеждаше по детски очарователна. И ми бе така хубаво, точно, просто…

Отиде си. Сам съм. Вдишах дълбоко два пъти (много е полезно преди сън). И изведнъж някакъв непредвиден аромат — напомни ми за нещо неприятно… Скоро го открих: в леглото ми бе скрит стрък момина сълза. Изведнъж се изви вихър, вдигна всичко от дъното. Не, това бе направо нетактично от нейна страна — да ми подхвърля тези момини сълзи. Е, добре: не отидох, да. Но виновен ли съм, че се разболях?

8

Конспект:

Ирационалният корен

R–13

Триъгълникът

Беше много отдавна, още в ученическите години, когато ме сполетя този v–1. Така ясно, отчетливо си спомням: светлата кълбовидна зала, стотиците кръгли момчешки глави — и Пляпа, нашият математик. Бяхме го кръстили Пляпа, защото бе вече доста изхабен и раздрънкан и когато дежурният му пъхаше щепсела, от високоговорителя винаги се чуваше най-напред: „Пля-пля-пля-тшшш“, и чак после — урокът. Веднъж Пляпа говорѝ за ирационалните числа — и помня, че се разплаках, блъсках с юмруци по чина и крещях: „Не искам v–1! Измъкнете от мен този v–1!“ Този ирационален корен се врасна у мен като нещо чуждо, непознато, страшно, той ме поглъщаше — невъзможно беше да го осмислиш и обезвредиш, защото бе извън ratio.

И ето го сега отново v–1. Прегледах дневника си — и разбрах, че съм хитрувал със самия себе си, лъгал съм себе си — само за да не видя v–1. Всичко това са глупости — че съм болен и прочие: можех да отида там; зная, че преди седмица бих отишъл, без да се замисля. Защо сега… Защо?

Ето и днес. Точно в 16,10 — стоях пред блестящата стъклена стена. Над мен — златното, слънчево, чисто сияние на буквите върху табелата на Бюрото. Вътре, зад стъклото — дълга опашка от синкави юнифи. Лицата им блещукат като светилници в древна църква: дошли са да извършат подвиг, дошли са да поднесат пред олтара на Всеобщата Държава своите любими, приятелите си — себе си. А аз — аз се стремях към тях, с тях. И не можех: краката ми бяха като вкопани в стъклените плочи — стоях, гледах тъпо, нямах сили да мръдна от мястото си…

— Ей, математико, какво си се замечтал!

Трепнах. Срещу мен — черни, лакирани от смеха очи, дебели негърски устни, Поетът R–13, старият ми приятел, и с него розовата О.

Обърнах се сърдито (мисля, че ако те не ми бяха попречили, в крайна сметка щях да изтръгна окончателно от себе си този и да вляза в Бюрото).

— Не съм се замечтал, а ако не възразявате — любувах се — отвърнах рязко.

— Да, да! Вие, драги, не сте за математик, вие сте поет, да, поет! Я се прехвърлете при нас — поетите, а? Искате ли — веднага ще ви уредя?

R–13 се дави, като говори, думите направо бликат от него, от дебелите му устни хвърчат пръски; всяко „п“ — фонтан, „поети“ — фонтан.

— Аз служих и ще служа на знанието — намръщих се (не обичам шегите и не ги разбирам, а R тринайсет има лошия навик да се шегува).

— Чак пък: знанието! Това ваше знание е боязън. Защо да спорим: така е. Просто искате да оградите