разбираш.
— Да. Не искам да ти се случи нещо. Това ще направи смъртта на Глори още по…
— Разбирам.
Двамата помълчаха няколко секунди преди той да продължи разговора.
— Оказа се права за лосанджелиската полиция. Струва ми се, че задържат топката, че чакат нещо да се случи — навярно онзи тип пак да извърши удар. Определено са прекратили разследването. Докато не се появи нещо ново, случаят ще остане в чекмеджето.
Тя поклати глава.
— Прекратили са разследването, но не искат да ти позволят да се заемеш с него. Това означава много.
— Става въпрос за територия. Така се играе тази игра.
— Това не е игра.
— Зная.
Трябваше да избере друга дума.
— Тогава какво можеш да направиш?
— Утре на свежа глава ще се опитам да проверя онзи случай в шерифското управление. Онзи, който ми се струва свързан с убийството на Глори. Имам връзки там. Джай Уинстън. Работили сме заедно преди много време. Тогава всичко мина добре и се надявам, че това ще ми позволи да стигна донякъде. Поне по- надалеч, отколкото с хората от полицейското управление.
Грасиела кимна, но не успя да скрие разочарованието си.
— Грасиела, не зная дали не очакваш веднага да бъде разкрит убиецът, все едно, че завърташ ключ в ключалка, но това просто не е реалистично. Така се случва във филмите. А това не е кино. През всичките ми години в бюрото повечето от случаите се разкриваха с помощта на някаква малка подробност, нещо едва забележимо, което е било пропуснато или отначало не е сметнато за важно. Но после се оказваше, че е ключът към цялото разследване. Понякога е само въпрос на време да стигнеш дотам, да откриеш малката подробност.
— Зная. Зная. Просто се дразня, че се забавиха толкова много.
— Да, когато…
Канеше се да каже „когато кръвта още е била топла“.
— Какво?
— Нищо. Просто в повечето случаи колкото повече време минава, толкова по-трудно става.
Знаеше, че не бива да й обяснява истинското положение. Но искаше да я подготви за евентуален неуспех. На времето беше добър, но не чак толкова. Сега разбираше, че като се съгласява да поеме случая, само подготвя Грасиела Ривърс за ново разочарование. Егоистичният му копнеж за изкупление за нея щеше да е още една болезнена доза реалност.
— На онези хора просто не им пука — каза тя.
Той се загледа в сведените й очи. Знаеше, че говори за Аранго и Уолтърс.
— Е, на мен ми пука.
Довършиха сандвичите си в мълчание. После Маккейлъб премести чинията си настрани и вдигна очи към Грасиела, която гледаше през прозореца. Дори в бялата си полиестерна сестринска униформа и с прибрана назад коса, тя раздвижваше нещо в него. Излъчваше някаква тъга, която му се искаше да е в състояние да утеши. Той се чудеше дали е била такава преди да убият сестра й. При повечето хора беше така. Маккейлъб я бе долавял дори по лицата на бебета. И животът им като че ли само усилваше тъгата, която вече носеха в себе си.
— Тук ли почина? — попита той.
Тя кимна.
— Бях с нея.
— Трябва да е било много тежко.
— В спешното отделение всеки ден виждам как умират хора. Шегуваме се, за да облекчаваме стреса. Но когато става дума за близък… Вече не се шегувам.
Той се загледа в лицето й. Грасиела натисна спирачка, превключи на скорост и продължи напред, надалеч от болното място. Някои хора притежават онази пета скорост, която могат да използват, за да избягат.
— Разкажи ми за нея — рече Маккейлъб.
— Какво точно?
— Всъщност, затова дойдох тук. Разкажи ми нещо за нея. Това ще ми помогне. По-добре ще се справя със случая.
Тя замълча за миг.
— На онази яхта има ли кухня? — накрая попита Грасиела.
Въпросът й го свари неподготвен.
— Моля?
— Кухня. На яхтата ти.
— Всъщност се казва камбуз.
— Добре де, камбуз. Достатъчно ли е голям, за да сготвиш нещо?
— Естествено. Защо питаш?
— Искаш ли да опознаеш сестра ми?
— Да.
— Тогава трябва да се запознаеш със сина й. Реймънд Притежава всички нейни добри качества.
Маккейлъб бавно кимна.
— Какво ще кажеш довечера да доведа Реймънд и да приготвим вечеря? Вече му разказах за теб и за яхтата. Той иска да я види.
Маккейлъб се замисли за миг.
— Знаеш ли какво? Хайде да го оставим за утре вечер, така ще мога да ти разкажа как е минало посещението ми в шерифското управление. Може би ще успея да постигна нещо.
— Добре, тогава утре.
— И не си прави труда да готвиш. Вечерята ще е моя работа.
— Обръщаш всичко наопаки. Исках да…
— Зная, зная. Но можеш да ме поканиш някой друг път у вас. Утре ще ми дойдеш на гости и аз ще се погрижа за вечерята, става ли?
— Става — неохотно отвърна тя, но разбираше, че няма да успее да го разубеди. После се усмихна. — Ще дойдем.
Движението на юг по магистрала 405 беше натоварено и когато таксито го остави на доковете Сан Педро, вече минаваше два часа. В колата нямаше климатик и леко го болеше глава от смесицата от отработените газове по пътя и телесната миризма на шофьора.
Влезе в яхтата и провери телефонния си секретар. Бяха го търсили само веднъж, но без да оставят съобщение. Чувстваше се изтощен, защото отдавна не се беше подлагал на такова физическо натоварване. Боляха го мускулите на краката и гърба. Маккейлъб отиде в предното отделение и си премери температурата, но нямаше треска. Кръвното налягане и пулсът му също бяха нормални. Записа резултатите, после отиде в каютата си, съблече се и легна на неоправеното легло.
Въпреки физическата си умора не можеше да заспи и лежеше с отворени очи на възглавницата. Мислите му се насочиха към онова, което бе научил през деня, и пред очите му се нижеха кадрите от видеозаписа. След едночасови опити да подремне той стана и се качи в горната каюта. Извади бележника от сакото си, което беше закачил на един от столовете, и прегледа записките си. Не му направиха особено впечатление, но в известен смисъл се чувстваше доволен, че е започнал да води дневник на разследването си.
Маккейлъб записа на нова страница няколко допълнителни мисли за записа и два въпроса, които искаше да зададе на следващия ден на Джай Уинстън. Предполагаше, че детективите са свързали случаите и искаше да разбере колко сериозна е връзката и дали доларите от първия случай наистина са били отнети от
