Майкъл Конъли
Кръв
На Тери Хансън и Майра Маккейлъб
Последните й мисли бяха за Реймънд. Скоро щеше да го види. Той щеше да се събуди както винаги и да я посрещне у дома с топла, продължителна прегръдка.
Тя се усмихна и господин Канг зад щанда й отвърна, въобразявайки си, че усмивката й е предназначена за него. Усмихваше й се всяка вечер и изобщо не подозираше, че мислите и усмивките й всъщност са за Реймънд, за мига, който я очакваше.
Звукът на камбанката от вратата зад гърба й почти не й направи впечатление. Вече беше извадила двата долара и ги подаваше на господин Канг. Но той не ги взе. Тогава тя забеляза, че вече не я гледа и че погледът му е насочен към вратата. Усмивката му бе изчезнала и устата му беше леко отворена, сякаш в напразен опит да произнесе някаква дума.
Усети, че някой я стиска за дясното рамо в лявото й слепоочие се притисна хладна стомана. Пред очите й избухна дъжд от светлина. Ослепителна светлина. В този миг тя зърна скъпото лице на Реймънд, после всичко потъна в мрак.
1.
Маккейлъб я видя пръв. Той вървеше по главния кей покрай милионерските яхти, когато забеляза жената, застанала на кърмата на „Преследваща вълна“. Беше десет и половина в събота сутрин и топлият шепот на пролетта бе довел много хора на кейовете на Сан Педро. Маккейлъб завършваше разходката, която правеше всяка сутрин. Вече се задъхваше, но когато наближи яхтата, съвсем забави крачка. Отначало изпита раздразнение — жената се бе качила на борда неканена. Но после сподави яда си и се зачуди коя ли е и какво иска.
Не беше облечена за излизане в морето. Носеше широка лятна рокля до средата на бедрото. Морският бриз се канеше да я повдигне и затова тя я придържаше с една ръка. Маккейлъб още не можеше да види стъпалата й, но по стегнатите очертания на мускулите на кафявите й крака предполагаше, че не носи обувки за яхта. Бе на високи токчета. Той незабавно си помисли, че жената е там, за да направи впечатление на някого.
Маккейлъб не беше облечен, за да прави каквото и да е впечатление. Носеше стари джинси, разпрани от носене, а не заради модата и тениска от регатата за златната купа на Каталина отпреди няколко лета. Дрехите му бяха в петна — най-вече кръв от риба, собствената му кръв, морски полиуретан и машинно масло. Това бяха дрехите му и за риболов, и за работа. Имаше намерение да използва уикенда, за да поработи по яхтата и беше облечен за тази цел.
Когато се приближи и успя да разгледа жената по-добре, той още повече осъзна неугледния си вид. Извади дунапреновите слушалки от ушите си и изключи компактдиск плейъра по средата на „Не съм суеверен“ на „Виещия вълк“.
— С какво мога да ви помогна? — попита Маккейлъб, преди да се качи на собствената си яхта.
Гласът му като че ли я сепна и тя се извърна от плъзгащата се врата, която водеше към каютата. Маккейлъб реши, че е почукала на стъклото и е чакала с мисълта, че той е вътре.
— Търся Теръл Маккалъб?
Беше привлекателна, трийсетина годишна жена, цели десет години по-млада от него. Струваше му се някак позната, но не можеше да се сети откъде. Едно от онези усещания, които наричаха deja vu. В същото време той почувства, че тръпката от разпознаването бързо се разсейва и разбра, че е сбъркал, че не познава тази жена. Помнеше лица. А нейното бе достатъчно приятно, за да го забрави.
Беше произнесла фамилията му неправилно — Маккалъб вместо Маккейлъб — и се обръщаше към него с официалното му първо име, което не използваше никой друг, освен репортерите. Тогава започна да разбира. Вече знаеше какво я е довело на яхтата. Поредната изгубена душа, дошла не там, където трябва.
— Маккейлъб — поправи я той. — Тери Маккейлъб.
— Извинете. Аз, хм, мислех си, че може да сте вътре. Не знаех дали е удобно да се кача на яхтата и да почукам.
— Но въпреки това сте го направили.
Тя не обърна внимание на забележката му и продължи, сякаш бе репетирала.
— Трябва да разговарям с вас.
— Ами, в момента съм малко зает.
Той посочи към отворения заоблен люк, в който жената беше имала късмет да не падне, и към инструментите, наредени върху парче плат на кърмата.
— Обикалях да търся тази яхта почти цял час — каза тя. — Няма да ви отнема много време. Казвам се Грасиела Ривърс и исках…
— Вижте, госпожице Ривърс — вдигна ръка, за да я прекъсне. — Наистина съм… Прочели сте за мен във вестника, нали?
Жената кимна.
— Е, преди да започнете, трябва да ви кажа, че не сте първата, която идвате тук. Търсили са ме и по телефона. И ще ви кажа само онова, което казах на другите. Не търся работа. Затова, ако искате да ме наемете или да ви помогна по какъвто и да е начин, съжалявам, но не мога да го направя. Не търся абсолютно никаква работа.
Тя не отговори и Маккейлъб изпита съчувствие към нея, също като към другите, които бяха идвали преди това.
— Вижте, познавам двама частни детективи, които мога да ви препоръчам. Добри са, работят усърдно и няма дави съдерат кожата.
Той се качи на кърмата, взе слънчевите очила, които беше забравил преди да тръгне на разходка, и си ги сложи, за да подскаже края на разговора. Но тя не обърна внимание нито на жеста, нито на думите му.
— Не трябва да забравяте, че никога не съм работил сам. Имах партньори, разполагах с лабораторни екипи, зад мен стоеше цялото бюро. Това е съвсем различно от човек, който работи сам. Съвсем различно. Навярно не бих могъл да ви помогна, даже да исках.
Тя кимна и Маккейлъб реши, че е успял да я убеди. Започна да си мисли за работата по клапаните на двигателите, която имаше намерение да довърши през уикенда.
Но не беше познал.
— Струва ми се, че бихте могли да ми помогнете — възрази жената. — И навярно да помогнете на самия себе си.
— Не се нуждая от пари. Отлично се справям.
— Не става дума за пари.
Той я изгледа.
— Не зная какво искате да кажете — преднамерено раздразнен отвърна Маккейлъб. — Но не мога да ви помогна. Вече нямам значка и не съм частен детектив.
Няма да е законно, ако действам като такъв или приема пари, без да имам разрешително.
Ако сте чели материала във вестника, трябва да знаете какво ми се е случило. Дори не би трябвало да шофирам.
Той посочи към паркинга.
— Виждате ли онзи автомобил, увит като коледен подарък? Мой е. Стои си там, докато получа медицинско разрешение отново да шофирам. Какъв детектив съм аз? Ще трябва да пътувам с автобус.
Тя не обърна внимание на възражението му и просто продължи да го гледа решително. Обезкуражаваше го. Не знаеше как да я накара да се махне от яхтата му.
— Ще ида да ви донеса имената на онези детективи. Той мина покрай нея, отвори вратата на трапезарията и щом влезе вътре, я затвори зад гърба си. Не искаше жената да го гледа. Отиде до
