защото си прецакал това? Нататък по коридора имам пациент, който е на апарат. Чака сърце, което не идва. И ти би могъл да си на негово място, Тери. Това е единственият ти шанс. Не го проваляй!
Тя се пресегна над леглото и постави длан на гърдите му. Почувства топлината й.
— Откажи на онази жена. Спаси живота си и й откажи.
3.
Луната приличаше на детски балон на пръчка. Под нея се издигаха мачтите на десетки яхти, готови да спрат падането й. Маккейлъб я гледаше как виси в черното небе, докато накрая се плъзна зад облаците някъде над Каталина. Също толкова добро скривалище, колкото и всяко друго, помисли си той, свел очи към празната чаша от кафе в ръката си. Липсваше му, че не може да седи на кърмата в края на деня с леденостудена бира в едната ръка и с цигара в другата. Но цигарите бяха част от проблема и сега най-после завинаги ги беше отказал. Щяха да минат няколко месеца, докато с помощта на лекарствата се възстановеше достатъчно, за да може да си позволи малко алкохол. Ако сега изпиеше дори само една бира, тя можеше да му докара онова, което Бони Фокс наричаше „фатален махмурлук“.
Маккейлъб се изправи и влезе в каютата. Първо се опита да поседи на масата, но скоро се отказа. Включи телевизора и започна да минава от канал на канал без всъщност да гледа какво дават. Изключи го и погледна към хаоса на чертожната маса, но откри, че и там няма нищо за него. Започна да се разхожда из каютата в опит да разсее мислите си. Но не успя.
Спусна се по стълбите и отиде в предното помещение. Извади термометъра от аптечката, разтърси го и го пъхна под езика си. Беше старомодна стъклена тръбичка. Електронният термометър с дигитален дисплей, който му бе предоставен от болницата, все още си стоеше в кутията върху лавицата. Кой знае защо не му вярваше.
Маккейлъб се погледна в огледалото, разтвори яката на ризата си и разгледа малкия белег, оставен от сутрешната биопсия. Нямаше време да зарасне. Бяха му правили толкова много биопсии, че разрезът тъкмо започваше да се покрива с нова кожа, когато отново го отваряха и за пореден път проникваха в артерията му. Знаеше, че ще остане завинаги, също като трийсет и три сантиметровия белег на гърдите му. Докато се гледаше, той се замисли за баща си. Спомняше си постоянните му белези, татуировките, останали по шията на стареца: координатите на битка с радиацията, които само отлагаха неизбежното.
Температурата му беше нормална. Той изми термометъра и го остави на мястото му, после взе таблицата с данните от закачалката за хавлии и записа датата и часа. В последната колона, под графата „ТЕМПЕРАТУРА“ написа поредното тире, означаващо, че няма промяна.
След като окачи таблицата обратно, Маккейлъб се наведе към огледалото, за да погледне очите си. Зелено, изпъстрено със сиво и роговица с червени жилки. Той отстъпи назад и си свали ризата. Огледалото бе малко, но въпреки това можеше да види белега, белезникаво розов, изпъкнал и грозен. Често го правеше — преценяваше се. Защото не можеше да свикне със сегашния вид на тялото си и с мисълта, че го е предало. Кардиомиопатия. Фокс му беше казала, че е вирус, който може да е чакал в стените на сърцето му от години, само за да разцъфне случайно и да се развие в резултат на стреса. Обяснението не му говореше нищо. Не облекчаваше усещането, че мъжът, който е бил някога, вече не съществува. Когато понякога се поглеждаше, му се струваше, че вижда непознат — човек, който е бил победен от живота.
Отново облече ризата си и влезе в предното отделение. Помещението следваше очертанията на носа. Отляво имаше двойна койка, отдясно шкафове. Маккейлъб бе превърнал долната каюта в кабинет и използваше горната за склад за кашони, пълни със стари служебни папки. Отстрани кашоните бяха обозначени с имената на разследванията: „ПОЕТ“, „КОД“, „ЗОДИАК“, „ПЪЛНОЛУНИЕ“ и „БРЕМЪР“. На два от тях се виждаше надписът „РАЗЛИЧНИ ДРЕБОЛИИ“. Преди да напусне бюрото, беше копирал по-голямата част от документацията си. Правилникът го забраняваше, но никой не му попречи. Папките бяха от различни случаи: някои разкрити, други — не. Едни изпълваха цели кашони, други бяха толкова тънки, че се събираха по няколко заедно. Не бе сигурен защо е копирал всичко. Не ги беше отварял, откакто се пенсионира. Но понякога си мислеше, че би могъл да напише книга или дори да продължи разследването на откритите случаи. Но най-вече му харесваше идеята просто да разполага с папките като доказателство за работата, която е извършил.
Маккейлъб седна на бюрото и включи монтираната на стената лампа. За миг очите му попаднаха върху значката от ФБР, която беше носил в продължение на шестнайсет години. Сега тя бе поставена в прозрачна пластмасова кутия и висеше на стената над бюрото му. До нея имаше снимка на усмихнато малко момиче с шини на зъбите. Много години преди това я беше копирал от училищен годишник. Споменът го накара да се намръщи и той извърна очи. Погледът му се спря върху купчината на бюрото.
Отгоре бяха пръснати няколко сметки и квитанции, папка, пълна с медицински резултати, почти празни кафяви пликове, три рекламни брошури от конкурентни сухи докове и правилник на доковете Кабрило. Чековата му книжка бе отворена и готова за използване, но той не можеше да се заеме с тривиалната задача да изплаща сметки. Не сега. Чувстваше се неспокоен, но поради друга причина. Не можеше да престане да мисли за посещението на Грасиела Ривърс.
Маккейлъб започна да подрежда бюрото си, докато не откри вестникарската изрезка, довела жената на яхтата му. Беше я прочел в деня на излизането й, изряза я и после се опита да забрави за нея. Но се оказа невъзможно. Статията привличаше към яхтата му постоянна върволица от жертви. Майката, трупът на чиято дъщеря тийнейджърка бил открит нататък по плажа в Редондо. Родителите, чийто син бил обесен в апартамент в западен Холивуд. Младият мъж, чиято съпруга една вечер отишла на събиране и никога не се завърнала. Имаше и други. Всички бяха зомбита, почти вцепенени от мъка и от измяната на вярата им в Господ, който не би трябвало да допусне всичко това. Маккейлъб не можеше да ги утеши, не можеше да им помогне. И ги отпращаше.
Беше се съгласил да даде интервю за вестника само защото бе длъжник на репортерката. Когато работеше в бюрото, Кейша Ръсел винаги се беше държала добре с него. Тя бе от онези журналисти, които даваха и невинаги вземаха. Беше му позвънила на яхтата месец преди това, за да получи дълга си. Бяха й възложили да напише материал за рубриката „КАКВО СЕ Е СЛУЧИЛО С…“. Година по-рано Кейша бе написала репортаж за планираната операция на Маккейлъб и сега искаше да информира читателите, че най-после му е била извършена трансплантация. Той би предпочел да отклони поканата, тъй като знаеше, че това ще сложи край на анонимния му начин на живот, но Ръсел му припомни за всички онези случаи, в които му беше помагала — и като премълчаваше подробности за различни разследвания, и като ги подхвърляше в репортажите, в зависимост от предпочитанията на Маккейлъб. Той знаеше, че няма избор. Винаги изплащаше дълговете си.
В деня на публикуването на материала Маккейлъб го възприе като официален знак за края на кариерата му. Обикновено рубриката се пазеше за неуспели политици, изчезнали от местния обществен живот, или за хора, чиято мимолетна слава отдавна е залязла. От време на време пускаха репортажи за прочут в миналото телевизионен актьор, който сега продавал недвижими имоти или станал художник, защото това било истинското му призвание.
Разгъна изрезката и я препречете.
РЕПОРТЕР НА „ТАЙМС“
Преди време лицето на Теръл Маккейлъб постоянно се появяваше по вечерните новини в Лос Анжелис и думите ту винаги намираха място в местните вестници. За него и за града това не беше удоволствие.
Агент във ФБР, през последното десетилетие Маккейлъб ръководи издирването на няколко серийни убийци в Лос Анджелис и Запада.
Член на групата за подпомагане на разследванията, той помагаше за насочване на разследванията на местната полиция. Отнасяше се с разбиране към пресата и често попадаше в центъра на вниманието — нещо, което понякога му причиняваше търкания с местните власти и началниците му в Куонтико.
Но откакто изчезна от сцената на обществения интерес, изминаха повече от две години. В последно
