чертожната маса и започна да търси бележника си в чекмеджетата. Не му беше трябвал от много време. Хвърли поглед назад през прозорчето на вратата и видя, че тя се отдалечава към кърмата и обляга хълбоци на перилата.
От външната си страна прозорчето отразяваше светлината и тя не можеше да види, че я наблюдава. Маккейлъб отново изпита усещането, че я познава и се помъчи да си спомни откъде. Струваше му се удивителна. Тъмни, бадемовидни очи, които изглеждаха тъжни и в същото време като че ли знаещи някаква тайна. Той разбираше, че лесно би си спомнил, ако някога я беше срещал или дори само я бе забелязвал. Но не можеше да се сети. Погледът му инстинктивно се спусна към ръцете й, за да види дали носи пръстен. Не носеше. И бе прав за обувките й, сандали с петсантиметрови коркови токове. Ноктите на пръстите й бяха лакирани в розово и се открояваха на фона на светлокафявата й кожа. Зачуди се дали винаги изглежда така, или се е облякла, за да го изкуши да приеме работата.
Маккейлъб откри бележника си във второто чекмедже и бързо потърси имената Джак Лавел и Том Кимбол. Записа й телефонните им номера върху някакъв формуляр и дръпна плъзгащата се врата. Когато излезе навън, жената отваряше чантичката си. Той й подаде листа.
— Ето ви две имена. Лавел е пенсиониран полицай от лосанджелиското управление, Кимбол беше агент в бюрото. Работил съм и с двамата. Ще ви свършат работа. Изберете един от тях и му телефонирайте. Непременно му кажете, че аз съм ви дал номера. Ще се погрижат за вас.
Тя не протегна ръка към листа. Вместо това извади от чантичката си снимка и му я подаде. Маккейлъб я взе, без да се замисля. И незабавно осъзна, че е допуснал грешка. В ръката си държеше снимка на усмихваща се жена, загледана в момченце, което духаше свещички на торта. Свещичките бяха седем. Отначало си помисли, че това е снимка на Ривърс отпреди няколко години. Но после разбра, че не е тя. Жената на снимката имаше по-заоблено лице и по-тънки устни. Не беше толкова красива, колкото Грасиела Ривърс. Макар че и двете имаха тъмнокафяви очи, очите на жената от снимката не бяха толкова дълбоки, колкото на жената, която го гледаше в момента.
— Сестра ли ви е?
— Да. И синът й.
— Кой?
— Моля?
— Кой е мъртъв?
Този въпрос бе втората му грешка, която в съчетание с първата го забъркваше още повече.
— Сестра ми. Глория Торес. Казвахме й Глори. Това е синът й Реймънд.
Маккейлъб кимна и й подаде обратно снимката, но тя не я взе. Знаеше, че Грасиела иска да я попита какво се е случило, но най-после успя да се въздържи.
— Вижте, така няма да стане — накрая рече той. — Ясно ми е какво се опитвате да направите. Няма да стане.
— Искате да кажете, че не изпитвате съчувствие ли?
Маккейлъб се поколеба, но в гърлото му се надигна гняв.
— Изпитвам съчувствие. Прочели сте материала във вестника и знаете какво ми се е случило. Съчувствието винаги ми е носило проблеми.
Той преглътна и се опита да разсее всички лоши чувства. Разбираше, че жената е обзета от ужасно разочарование. Познаваше стотици хора като нея. Хора, чиито любими са им били отнети без каквато и да е било причина. Без арест, присъда или затвор. Някои от тях бяха непоправимо променени, бяха се превърнали в живи зомбита. Изгубени души. Сега Грасиела Ривърс беше една от тях. Трябваше да е така, иначе не би го открила. Маккейлъб знаеше, че независимо какво му кажеше или колко го ядосаше, тя не заслужава да й отвърне със същото.
Той постави длан върху ръката й, за да я поведе към стъпалата на кея. Кожата й беше топла. Под мекотата й се усещаха силните й мускули. Отново й подаде снимката, но тя не я взе.
— Погледнете я пак. Моля ви. Само още един път и после ще ви оставя на мира. Кажете ми дали усещате нещо друго.
Маккейлъб поклати глава и направи едва забележим жест с ръка, сякаш за да й покаже, че за него няма значение.
— Аз бях агент от ФБР, не психиатър.
Но въпреки това отново вдигна снимката и я погледна. Жената и момченцето изглеждаха щастливи. Това беше празник. Седем свещички. Той си спомни, че когато стана на седем, родителите му все още бяха заедно. Но не задълго. Детето привличаше вниманието му повече, отколкото жената. Маккейлъб се запита как ли се справя сега без майка.
— Съжалявам, госпожице Ривърс. Наистина съжалявам. Но не мога да направя нищо за вас. Искате ли си снимката обратно?
— Имам копие. Нали знаете, две на цената на една. Мислех си, че ще искате да я задържите.
За първи път той почувства скритото емоционално течение. Имаше още нещо, но не знаеше какво. Внимателно се вгледа в Грасиела Ривърс и изпита чувството, че ако направи още една стъпка, ако зададе очевидния въпрос, ще попадне във въртопа му.
Но не успя да се въздържи.
— Защо ми е да я задържа, щом няма да съм в състояние да ви помогна?
Тя тъжно му се усмихна.
— Защото това е жената, която ви спаси живота. Мислех си, че понякога ще искате да си припомняте как е изглеждала, коя е била тя.
Маккейлъб продължително я изгледа, но всъщност очите му не бяха отправени към Грасиела Ривърс. Гледаше навътре в себе си, прехвърляше през паметта си онова, което току-що бе казала и скоро осъзна смисъла на думите й.
— За какво говорите?
Това беше единственото, което успя да попита. Усещаше, че разговорът и всичко останало се изплъзва от властта му. Въртопът вече го повличаше надолу.
Тя вдигна ръка, но не докосна снимката, която Маккейлъб продължаваше да протяга към нея. Постави длан на гърдите му и я прокара по ризата му, проследявайки изпъкналия белег по кожата му. Той я остави да го направи. Стоеше вцепенен и я оставяше да го прави.
— Сърцето ви — каза тя. — На сестра ми е. Тя ви спаси живота.
2.
С периферното си зрение можеше да вижда монитора. Екранът беше сребристочерен, сърцето приличаше на плавно движещ се призрак, а нитчетата и скобите, които свързваха КРЪВОНОСНИТЕ съдове, напомняха на черни сачми в гърдите му.
— Почти стигна — разнесе се женски глас иззад дясното му ухо.
Бони Фокс. Винаги хладнокръвна и професионална. Скоро видя как треперещата линия на катетъра навлиза в рентгеновото поле на монитора и проследява артерията, навлизаща в сърцето. Той затвори очи. Мразеше придърпването, онова, което казваха, че няма да усетиш, но което винаги изпитваш.
— Добре де, не би трябвало да го усещаш — каза тя.
— Ясно.
— Недей да говориш.
И тогава го усети. Като лекото придърпване на кордата на рибарски прът, когато рибата отмъква стръвта ти. Отвори очи и видя линията на катетъра, тънка като рибарска корда, все още дълбоко в сърцето.
— Добре, готови сме. Сега ще излезе. Справи се чудесно, Тери.
Усети, че го потупва по рамото, макар че не можеше да обърне глава, за да погледне към нея. Катетърът беше изваден и Бони залепи парче марля върху разреза на шията му. После откачи скобата, която задържаше главата му под такъв неудобен ъгъл, и той бавно завъртя шия, за да раздвижи скованите си мускули. Усмихнатото лице на доктор Бони Фокс се надвеси над неговото.
— Как се чувстваш?
— Не мога да се оплача. Щом всичко свърши.
