преди Оливас да изиска делото.
След още малко размисъл в тази насока Бош стигна до заключението, че целият план би могъл да е дело на Ейбъл Прат. От признанията на Рейнард Уейтс до отвеждането на оперативната група при тялото. Прат бе имал идеалната позиция, позволяваща му както да наблюдава Бош, така и да изпълнява ролята на връзка с останалите.
Което означаваше, че ако Суон е бил част от заговора, Прат не се е нуждаел нито от Оливас, нито от О’Шеа. Колкото по-малко са посветените, толкова по-добри са шансовете за успех. Достатъчно е било Суон да обясни на Уейтс, че прокурорът е зад тях, а след това да заложи фалшивите знаци за разследващия детектив — в случая Бош.
Вратът му пламна от чувство за вина. Изведнъж си даде сметка, че всичките му умозаключения най- вероятно ще се окажат погрешни. Напълно погрешни. Оливас щеше да се окаже чист — използван и манипулиран по начина, по който бяха манипулирали и самия него, а О’Шеа вероятно бе сбъркал само в политическите си машинации, опитвайки се да насочи вината в друга посока. Той бе звъннал на началството просто за да блокира обвиненията на Бош. Не защото са верни, а защото са опасни за политическата му кариера.
Обмисли новата теория още веднъж, после втори, трети път. Всичко се връзваше. Липсваше само мотив. Защо един човек с двайсет и пет годишен стаж в полицията и на прага на пенсията би рискувал с подобен заговор? Как е възможно ченгето, което четвърт век е преследвало престъпници, изведнъж да пусне на свобода един опасен убиец?
От опита си в разследването на стотици убийства Бош знаеше, че мотивът често се оказва най-неясният компонент на престъплението. Разбира се, парите могат да мотивират, проваленият брак — също. Но това са фактори, които разрушават живота на хиляди хора. И те трудно можеха да обяснят защо един човек като Ейбъл Прат е преминал границата.
Удари с длан по кормилото. Със или без мотив, той се чувстваше засрамен от себе си. Прат го беше манипулирал по перфектен начин и вероятно заради това болката беше особено силна. Този човек беше негов началник, бяха разследвали заедно, бяха се хранили на една маса, бяха си разказвали вицове. Прат вървеше към заслужена пенсия — всички в отдела бяха убедени в това. Дай Боже всекиму. Просто му беше дошло времето. Взема си заслужените пари, а след това заминава за островите и става шеф на охраната някъде, с висока заплата и много свободно време. Всички ченгета мечтаеха за подобен край на кариерата си. Една съкровена мечта.
Но Бош най-сетне прозря какво се крие зад всичко това.
— Каква гадост! — изръмжа извън себе си. — Каква отвратителна гадост!
33
След тридесетина минути Прат излезе от магистралата на Кауенга Пас и пое на североизток към Бърбанк. Движението беше все така оживено и Бош нямаше проблеми с проследяването. Джипът мина покрай задния изход на „Юнивърсъл“ и парадния вход на „Уорнър Брос“, след което направи няколко завоя по тесните улички и спра на Каталина в близост до Върдюго. Бош зави в първата пресечка, след което направи поредица от десни завои и отново излезе зад него. Преди това изключи осветлението и се смъкна в седалката.
Почти веднага засече шефа си — той се оглеждаше в двете посоки с очевидното намерение да пресече платното. Но се забави по-дълго от необходимото, явно проверяваше дали не го следят. Бош се сгуши в седалката. Даваше си сметка, че проследяването на ченге е най-трудното нещо на света.
В крайна сметка Прат пресече улицата, като продължаваше да се оглежда. На другия ъгъл спря и се обърна, после бавно направи няколко крачки заднешком. Очите му се спряха върху колата на Бош и дълго останаха върху нея.
Детективът замръзна. Прат едва ли го беше видял, защото главата му едва-едва се показваше над волана, но може би беше познал колата. Повечето немаркирани полицейски коли бяха еднакви, а тази точно беше прикрепена към отдел „Неразкрити престъпления“. Ако Прат решеше да я огледа отблизо, щеше да го разкрие. А той не можеше да обясни присъствието си тук… нямаше и оръжие.
Прат тръгна към колата и Бош механично хвана ръчката на вратата, готов да изскочи и да побегне към оживената Върдюго. После шефът му внезапно спря и се обърна към каменните стъпала на къщата, пред която стоеше. Бош проследи погледа му и видя усмихнато женско лице — жената надничаше през открехнатата врата и казваше нещо на Прат. В процепа се виждаше само едно голо рамо. Прат й каза нещо и й направи знак да се прибере. Жената се нацупи, изплези му се и изчезна, като остави вратата открехната.
Бош изръмжа. Фотоапаратът му също беше останал в колата му в Ехо Парк. От друга страна, не му трябваше снимка, за да идентифицира жената, която беше зърнал току-що. Тя не беше съпругата на Прат — той я познаваше от прощалното парти на шефа, организирано само преди няколко дни.
Прат отново насочи поглед към колата му, поколеба се за момент, после се обърна и се изкачи по стъпалата. Миг по-късно вратата се затръшна зад него. Бош изчака. И търпението му беше възнаградено: пердето на един от прозорците помръдна и Прат отново огледа улицата. Очите му се плъзнаха по паркираната на ъгъла краун-виктория. Нямаше съмнение, че колата беше привлякла вниманието му. Но явно интимната среща му се беше сторила по-привлекателна от рутинната й проверка.
В следващия миг зад него настъпи някакво раздвижване. Една гола ръка го прегърна през кръста, пердето падна.
Бош бързо се надигна, запали мотора и направи обратен завой. Пое надясно по Върдюго, а оттам — към Холивуд Уей. Нямаше съмнение, че служебната кола беше засечена и след излизането си Прат щеше да се оглежда за нея. Бош реши да зареже компрометирания автомобил на близкото летище, да наеме друга кола и най-много след половин час отново да поеме наблюдението на къщата.
Докато въртеше кормилото, се опитваше да идентифицира жената, която беше зърнал преди малко. Прибягна до част от техниката, която използваше преди години — когато съдът все още признаваше хипнотизирането на свидетелите. В резултат се съсредоточи върху устата и носа — чертите, които най-силно докосваха центъра на паметта в мозъка му. И скоро получи резултат. Беше виждал тази жена — млада и привлекателна, работеше на етажа на „Неразкрити престъпления“ в отдел „Личен състав“, популярен сред полицаите като отдел „Назначения — уволнения“.
Очевидно Прат не се страхуваше да лови риба от служебния пристан. В това нямаше нищо лошо — разбира се, ако не те хванат. Дали госпожа Прат бе наясно с допълнителните служебни ангажименти на съпруга си?
Отби към паркинга на летището. Дежурният — младеж с червена униформа — пожела да узнае кога ще си прибере колата.
— Де да знам — разсеяно измърмори Бош.
— Трябва да напиша нещо на квитанцията — поясни момчето.
— Утре — рече Бош. — Ако имам късмет.
34
След тридесет и пет минути Бош отново беше на Каталина. Намали скоростта на наетия форд и внимателно огледа паркираните коли. Джипът на Прат все още беше тук. Бош си намери удобно място за наблюдение, смъкна се в седалката и включи мобилния телефон, който беше наел заедно с колата. Рейчъл беше на гласова поща и той прекъсна линията, без да оставя съобщение.
Прат излезе чак когато се стъмни. Застана за момент под уличния стълб и това беше достатъчно за Бош да отбележи, че е сменил дрехите си. Сега беше с джинси и тъмен вълнен пуловер. Смяната на облеклото означаваше, че връзката му с жената от „Назначения — уволнения“ съвсем не е мимолетна.
Прат отново огледа улицата в двете посоки, очите му се задържаха най-дълго около мястото, на което беше паркирана служебната кола. Явно доволен от факта, че я няма, той се качи в джипа, направи обратен завой и се насочи на юг, към Върдюго.
Бош го последва от разстояние — знаеше, че пресечката на Каталина е най-опасното място да бъде
