Двамата разгледаха снимките, после си ги размениха, накрая поклатиха глави отрицателно и му ги върнаха.
— Не ни е познат — каза Дон.
Бош прибра снимките в куфарчето, извади дъската за скейтборд от кашона и я вдигна.
— Някой от вас…
— Това е на Джони — веднага каза Одри.
— Сигурна ли сте?
— Да. Когато… го взеха от нас, той я остави. Казах му, че е у нас, и звънях у тях, но той така и не дойде да си я вземе.
— Откъде сте сигурна, че точно тази е неговата?
— Не обичам черепи и кости. По това я запомних.
Бош прибра дъската.
— Какво стана с нея, след като той не си я взе?
— Продадохме я — обясни Одри. — Когато след тридесетгодини служба Дон се пенсионира и решихме да се преместим, разпродадохме всичко ненужно. Направихме гаражна разпродажба.
— Продадохме почти всичко в къщата — добави съпругът й. — Тогава продадохме и дъската.
— Помните ли на кого?
— На съседа до нас. Господин Трент.
— Кога?
— През лятото на деветдесет и втора. Веднага след продажбата на къщата. Все още бяхме във владение.
— Как така си спомняте, че сте я продали на господин Трент? От деветдесет и втора мина много време.
— Той купи половината от всичко, което продавахме. Всички боклуци. Даде ни обща цена. Джунджуриите му трябвали за работата му. Все се надявах да зърна по филмите нещо, дошло от нашата къща, но така и не можах — каза Одри.
Бош беше почти приключил със семейство Блейлок. Вече знаеше всичко, за което беше дошъл. Време беше да тръгва и да приключва със случая.
— Как се сдобихте със скейтборда? — попита Одри.
— Беше сред вещите на господин Трент.
— Още ли живее на нашата улица? — поинтересува се Дон. — Много добър съсед. Никога не сме имали проблеми с него.
— Доскоро беше там — каза Бош. — Неотдавна почина.
— Божичко! — възкликна Одри. — Колко жалко. А не беше толкова стар.
— Последен въпрос. Казвал ли е Джон Стоукс на някой от вас как се е сдобил с дъската?
— Каза ми, че я спечелил на състезание с деца от училището — отговори Одри.
— Училището „Братята“?
— Да, там ходеше. Продължи да го посещава и след като дойде при нас.
Бош затвори бележника си, сложи го в джоба на якето си и се изправи да си ходи.
50.
Бош спря колата пред ресторанта за бързо хранене „Лоун Пайн“. Масите до прозорците бяха заети и почти всички обърнаха погледи към колата на лосанжелиското полицейско управление, отдалечила се на почти триста и петдесет километра от обичайното си местонахождение.
Бош умираше от глад, но разговорът с Едгар не търпеше повече отлагане. Той извади телефона си и набра номера. Едгар отговори на секундата.
— Аз съм. Пусна ли издирването?
— Да. Но е малко трудно да се работи, когато нямаш и грам понятие какво се случва, партньоре.
Думата беше произнесена като синоним на „задник“. Бош се чувстваше неприятно, че последният случай, по който работеха заедно, се развива по този начин. И вината беше негова. Беше откъснал Едгар от развитието на събитията по причини, не напълно ясни и на самия него.
— Имаш право, Джери. Виновен съм. Исках да не губя темпо и това налагаше пътуване през нощта.
— Щях да дойда с теб.
— Знам. Просто подкарах, без да се замислям. Връщам се, вече съм на път.
— Започни тогава от началото. Чувствам се като олигофрен — да обявявам човек за издирване, без дори да знам защо.
— Казах ти, Стоукс е.
— Това беше единственото, което ми каза.
Бош прекара следващите десет минути да гледа как хората се хранят, като в същото време повтаряше всеки свой ход, та Едгар да е наясно със събитията.
— Боже Господи, а ни беше в ръцете! — възкликна Едгар накрая.
— Просто трябва да го заловим пак.
— Значи казваш, че когато момчето е избягало от къщи, е отишло при Стоукс. После Стоукс го отвежда горе в гората и просто го претрепва?
— Горе-долу.
— Защо?
— Трябва да го попитаме, но имам предположение.
— Дъската за скейтборд?
— Да, това е искал.
— И ще убие заради една дъска?
— Знаеш, че и за по-малко се убива, пък и не знаем дали е имал такова намерение. Гробът е плитък, изкопан с ръце. Нищо предварително планирано. Може просто да го е бутнал или да го е ударил силно. Може да го е цапардосал с камък. Може между двамата да е имало нещо, което не ни е известно.
Едгар замълча и Бош с надежда си помисли, че може би скоро ще може да се наяде.
— Какво мислят за теорията ти хората, които са го приютили?
— Не съм навлизал в подробности пред тях. Но не бяха особено изненадани, когато почнах да задавам въпроси за Стоукс.
— Знаеш ли какво, Хари? Преливаме от пусто в празно.
— Какво искаш да кажеш?
— Целият случай — до какво опира в края на краищата? Тринайсетгодишен убива дванайсетгодишен, за да се сдобие с някаква си шибана играчка. Стоукс е бил малолетен. Никой прокурор няма да се занимава с него сега.
Бош се замисли.
— Зависи какво ще измъкнем от него, когато го заловим. Може и да се намери прокурор.
— Сам каза, че липсват данни за предумисъл. Хич няма и да се занимават, слушай какво ти разправям. Въртим се като куче след опашката си. Приключваме случая и никой не го отнася.
Едгар имаше право. Голяма рядкост беше възрастен да отговаря за деяния, извършени в невръстна младост такъв беше законът. Дори и да измъкнеха от Стоукс пълни самопризнания, едва ли щяха да го вкарат в затвора.
— Трябваше да я оставя да го застреля — прошепна Бош.
— За какво говориш, Хари?
— Нищо. Ще хапна набързо и потеглям. Там ли си?
— Да. Ще те уведомя, ако има нещо ново.
— Добре.
Бош слезе от колата. Мислеше за вероятността Стоукс да отърве кожата. В топлия ресторант го удари миризмата на пържено и той осъзна, че е загубил всякакъв апетит.
